Определение № 50195 от 22.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 835/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на М. А. П. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №13 от 18.01.2022 г. на Великотърновски апелативен съд по в.т.д. №296 /2021 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260040 / 26.04.2021 г. по т.д. №5/2020г. на ОС-Плевен, в частта за отхвърляне на иска на същата срещу „Застрахователно дружество „Евроинс“АД -София, за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ за разликата между 120 000 лева до пълнопредявения размер на 220 000 лева- за претърпени болки и страдания от телесни увреждания в следствие на настъпило на 25.07.2019 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП/. Същото се обжалва и в съответната част за лихвата за забава и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение при преценка по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, както и относно обема на съпричиняване,съгласно чл.51 ал.2 ЗЗД, на вредоносния резултат от страна на пострадалата. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ЗД ЕВРОИНС“АД е депозирал писмен отговора на същата, в който обосновава липса на основания за допускане а касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: От събраните гласни доказателства и съответните заключения на СМЕ става ясно, че при пътнотранспортното произшествие, станало на 25.07.2019 година, на ищцата са причинени тежко разкъсване на меките тъкани и костите в областта на глезена и стъпалото на левия крак и травматичен шок. Тя е била приета за лечение в реанимация, а след стабилизиране на състоянието и овладяване симптомите на травматичния шок е преведена в Клиника по ортопедия и травматология на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Д-р Георги Странски“ в [населено място]. Извършена е ампутация на подбедрицата на левия крак под коленната става. Поради вторична инфекция на 21.08.2019 година е осъществена отново оперативна интервенция – ревизия на оперативната рана, отстраняване (изрязване) на умъртвените меки тъкани. На 9.09.2019 година е изписана с препоръка да се придвижва с две патерици за срок от шест месеца до изработване на протеза. Медико-биологичната квалификация на травматичните увреждания в областта на глезена и стъпалото, последвалата ампутация на подбедрицата е осакатяване на ляв крак (състояние до края на живота), а последствията на преживяния травматичен шок, наложил първоначално лечение в реанимация поради симптоми на опасност за живота. Симптомите на травматичния шок за около една седмица са били овладени напълно без остатъчни явления. Пострадалата е търпяла болки и страдания, силни през първите два-два и половина месеца, средни – през следващите около два-три месеца, слаби- минимум за срок от още два-три месеца. Около два месеца същата е била на легло и не е можела да се самообслужва. Това състояние е изисквало хранене, обличане, обръщане, дезинфекция на тялото, талкиране на кожата, поставяне и смяна на памперси. След това е можела да се придвижва само с две патерици, но особено през първия месец (докато „свикне с патериците“) е имала доста затруднения, изпитвала допълнителни болки, включително в ръцете и рамената. След изработване на индивидуална протеза пострадалата поне още два месеца ще търпи допълнителни болки и страдания, докато „свикне“ да се придвижва с протезата. От заключението на вещите лица, психиатър и клиничен психолог, се установявало, че пострадалата боледува и от остро травматично стресово разстройство, водещо до емоционална лабилност,, понижена самооценка с нарушаване на стереотипите и активността, от които се влошава ежедневното функциониране. Това състояние е последица и от реакцията на личността на пострадалата от ампутацията на подбедрицата на левия крак, болките от физическите травми, загубата на функция и лечебните процедури. Отчетена е и възрастта на П. -74 години към датата на ПТП и това, че според експертизите, не се очаква подобряване на състоянието й. Съдът е отчел и действителните икономически условия, поради което и за ориентир за размера на обезщетението следвало да се вземат в предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Позовал се е на дадените разяснения в ППВС 4/1968 година, че понятието „справедливост“ не е абстрактно такова, а е свързано „с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства“, каквито са „характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.“, както и на практиката на Върховния касационен съд на Република България, формирана с посочени решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. С оглед продължителността и интензитета на понесените неимуществени вреди от П.: тежко размачкване на меките тъкани и костите в областта на глезена и стъпалото на левия крак, последвала ампутация на подбедрицата, травматичен шок; проведеното лечение, включващо две оперативни интервенции; нейната възраст (74 години към датата на инцидента), социалноикономическите условия в страната при настъпване на вредите и към момента, прогнозата за здравословното състояние на увреденото лице – осакатен ляв крак (състояние до края на живота), посттравматично стресово разстройство, на което не се очаква подобрение на пострадалата, съдът е счел, че обезщетение в размер на 150 000 лева е достатъчно да репарира понесените физически и морални болки и страдания. Във връзка с изрично и своевременно наведено от страна на ответника възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите при условие, съдът се позовал на следното: Относно механизма на ПТП въззивният съд е приел, на база заключението на експерта по САТЕ, че същото се състои в удар между страничната лява част на лек автомобил „Опел Астра“, с ДК [рег.номер на МПС] и пострадалата. Водачът на МПС, на разстояние двадесет и един метра преди челната част на автомобила да достигне да южния тротоар на [улица]в [населено място], в опит да направи обратен завой на кръстовището, завъртял кормилния кръг на волана в посока на часовниковата стрелка под ъгъл, по-голям от шест градуса. В резултат на реализираната промяна на посоката на предните ходови колела моторното превозно средство занася, като задната лява ъглова част започва да изпреварва предна лява и в процеса на това транслационно-ротационно движение върху пътната настилка се отлага следа от протриване. Движението се характеризира като загуба на напречна устойчивост на моторното превозно средство. Към този момент пешеходката П. се е намирала в югоизточната част на кръстовището, образувано от [улица]и [улица]– левият крак е бил на асфалтовата настилка на [улица], а десният – върху южния тротоар. Последвал е удар на левия праг от моторното превозно средство в областта на предна лява врата в западната част на южния бордюр и едновременно притискане на долната част от левия крак на пострадалата в южния бордюр на [улица]с разкъсване на тъкан и кости от крака и притискане на левия чехъл към бордюра. В съдебно заседание в.л. е пояснил, че съобразно характера и механизма на произшествието пострадалата П. е била с левия си крак върху асфалтовата настилка, а с десния – на южния тротоар на [улица], като автомобилът не се е качвал върху южния тротоар в процеса на своето закъснително движение и при условие, че М. А. П. е била върху южния тротоар, произшествието е било предотвратимо. Липсват обективни данни за контакт на страничната лява част на процесния автомобил с обекти върху тротоарната площ, южна на [улица]. Деформациите по прага на моторното превозно средство са свързани с удар на същото в южния бордюр, без качване на южния тротоар – височината на бордюра е съотносима с получилите се деформации по левия праг на автомобила. Пред въззивната инстанция не е и оспорено обстоятелството, че към момента на инцидента пострадалата е била стъпила с левия си крак върху пътното платно. От изложеното и позовавайки се на разпоредбата на чл. 108, ал. 1 от Закона за движението по пътищата, според която, пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно, съдът категорично е заключил, че с поведението си пострадалата М. П. е допринесла за настъпване на вредоносните последици, като е приел, че приносът на пострадалото лице за настъпване на уврежданията е установен при условията на главно и пълно доказване и го е определиле в размер на 20%. Ето защо, според съда, определеното по справедливост обезщетение за претърпените от пострадалата неимуществени вреди – 150 000 лева, следва да се намали на 120 000 лева в съответствие с чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящи изхода по спора такива, базирани на оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила: необсъждане на всички съществуващи обстоятелства, с оглед критериите при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания/и приложението на критериите за определяне на размера на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД, както и втора група въпроси относно необоснованост на изводите на съда при определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самата пострадала ищца и от тук за неправилно приложение на чл.51 ал.2 ЗЗД. Твърди се противоречие по тези въпроси на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС- ППВС 4/68,, ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК и посочените решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, така формулираните въпроси не отговарят на изискването, в смисъла на задължителните указания в ТР №1/2010 г. на ОСГТК -т.1, да обуславят изхода по спора по следните съображения: въззивният съд е изложил достатъчно мотивирано, въз основа на какви съображения формира правораздавателната си воля по отношение определянето на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, включително е обсъдил и законовите лимити на застрахователно покритие като помощен критерий за това. Размерът на конкретното обезщетение е определен при обсъждане на критериите за това, съгласно постановките на цитираното ППВС 4/68. Следователно: отговорите на така поставената първа група въпроси се предпоставят от допуснати процесуални пропуски на въззивния съд, каквито не са налице в случая. Доколко от конкретните правилно приети за установени факти се обосновава приетият от съда конкретен размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД е въпрос по правилността. Останалите въпроси също са по правилността на обжалваното решение, тъй като се свеждат до оплаквания за необоснованост на изводите на съда относно приетата степен на съпричиняване и допуснати, според касатора, процесуални нарушения при преценка на доказателствата. От негова страна, за пръв път пред ВКС, се навеждат и фактически твърдения и доводи, каквито липсват пред инстанциите по същество: че пострадалата е пресичала пътното платно по време на ПТП, а не само е стояла на него, както бил приел съдът. Позоваването за пръв път на подобни фактически твърдения и изведени от тях доводи е недопустимо да става едва в настоящото производство по чл.288 ГПК и не следва да се взема предвид в настоящото производство. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора като правни въпроси, на които същият се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, се отнасят към законосъобразността и обосноваността на изводите на въззивния съд, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение на база преценка на конкретните факти по конкретния спор. Произнасянето по законосъобразността и обосноваността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителните селективни критерии по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице „очевидна неправилност“ на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация. В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК в размер от 300 лева. Водим от изложеното, съдът