Определение № 112 от 08.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1044/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Юробанк България“ АД, [населено място] срещу решение № 21 от 14.01.2020 г. по в. т. д. № 700/2019 г. на Варненски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Търговищки окръжен съд решение № 57 от 16.07.2019 г. по т. д. № 4/2019 г., с която предявените от банката срещу Х. С. Х. и И. Д. Х., двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ е отхвърлен за разликата над сумата 63 040.35 лв. до пълния претендиран размер 77 214.59 лв. Касаторът поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на закона. Твърди, че направените от въззивната инстанция собствени изчисления за размера на дълга са погрешни не само чисто аритметично, но и поради съобразените при изчисляването компоненти. Освен това, в касационната жалба са изложени подробни доводи срещу извода на решаващия състав за нищожност на подписаното на 14.12.2017 г. допълнително споразумение към процесния договор за кредит, с което кредитът се превалутира в лева. Според касатора, съдебният състав не е взел предвид факта, че това споразумение е различно от всички предходни споразумения и с него страните не потвърждават предходни неравноправни клаузи, а уговарят нови заместващи клаузи на тяхно място, като генерираните суми от неравноправните клаузи се опрощават. Застъпва становището, че посоченото споразумение представлява спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и то не попада в обхвата на чл. 366 ЗЗД. Твърди, че ако то не съществуваше и съдът бе приканил страните към съдебна спогодба, щеше да се стигне именно до такова споразумение и то щеше да бъде одобрено от съда, докато сключеното от страните извънсъдебно споразумение със същото съдържание е преценено от него като нищожно. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Ако с допълнително споразумение по договор за банков кредит с потребител страните са заместили прогласени от съда неравноправни клаузи с други (равноправни) клаузи, като едната страна е възстановила на другата страна паричната сума, която се образува от разликата между предишната клауза и новата клауза, счита ли се това споразумение за валидно и отговарящо на условията на чл. 365 и 366 ЗЗД; 2. За да е приложима разпоредбата на чл. 366 ЗЗД, следва ли целият договор да е нищожен или е достатъчно да са нищожни само някои клаузи, които не водят до нищожност на целия договор; 3. Следва ли извънсъдебното споразумение да отговаря на допълнителни изисквания в сравнение със съдебната спогодба, за да бъде извънсъдебното споразумение признато от съда. Налице е противоречие, при което съдилищата понякога не признават извънсъдебните споразумения, мотивирайки се, че същите са сключени въз основа на договор, съдържащ неравноправни клаузи, както е в процесния случай. Ако обаче същото споразумение е възпроизведено в съдебна спогодба, тези споразумения се одобряват от съдилищата; 4. Спазвайки условието за „взаимни отстъпки“ в разпоредбата на чл. 365 ЗЗД, означава ли, че за да е валидно едно допълнително споразумение, преуреждащо нищожни клаузи, страната, получила недължимо платено, следва да възстанови напълно получената в повече сума. Или отстъпката на насрещната страна може да се изрази в приемане само на част от платената повече сума или приемането на тази сума да е под различни форми и в различен период от време. В процесния случай част от сумата се опрощава една година след сключване на допълнителното споразумение, а друга част от сумата се опрощава под формата на безлихвено погасяване на кредита за пет години от сключване на споразумението“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че поради липсата на практика на ВКС същите са от значение за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, касаторът релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт, аргументирана с твърдението за неправилно изчисление на дължимата по процесния договор за кредит сума, произтичаща от несъобразяване на сключеното на 14.12.2017 г. последно допълнително споразумение към този договор. Ответниците по касация – Х. С. Х. и И. Д. Х., двамата от [населено място] – не заявяват становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел за безспорно установено, включително и чрез препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, че: Между „Юробанк и Еф Джи България“ АД (сега „Юробанк България“ АД) и Х. С. Х. и И. Д. Х., двамата от [населено място], като солидарни длъжници, е сключен договор за кредит № HL 39215 от 11.06.2008 г., с който банката е предоставила на физическите лица кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на сумата 58 000 лв.; Кредитът е усвоен на 16.06.2008 г. в швейцарски франкове; С договор за цесия от 15.07.2008 г. „Юробанк и Еф Джи България“ АД е прехвърлила на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД свои вземания, част от които е и вземането по процесния договор за кредит; С договор за цесия от 23.12.2016 г. „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е извършена обратна цесия на вземания в полза на банката, сред които е и вземането към Х. С. Х. и И. Д. Х.; По време на действието на процесния договор за кредит към него са сключени множество допълнителни споразумения – както между цесионера и кредитополучателите, така и между банката и кредитополучателите; С последното от тези допълнителни споразумения, сключено между банката и кредитолучателите на 14.12.2017 г., е извършено превалутиране на задължението по договора от швейцарски франкове в лева, като са променени също размерът на лихвите, таксите и сроковете за заплащане на лихвите и главницата по кредита; Общият размер на заплатените от кредитополучателите суми по договора възлиза на 29 368.15 лв.; Поради допуснато просрочие и неизпълнение на условията по договора за кредит, банката е обявила същия за изцяло предсрочно изискуем. След задълбочен анализ на сключените допълнителни споразумения въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че същите съдържат неравноправни клаузи, водещи до увреждане на кредитополучателите, предвид неравновесие между техните права и задължения и тези на търговеца, тъй като правата на банката /цесионера/ нарастват за сметка на нарастване на задълженията на ответниците-кредитополучатели, което не съответства на изискването за добросъвестност /чл.63, ал.1 ЗЗД/. Поради това, решаващият състав е възприел становището на първостепенния съд, че в случая следва да се приложат клаузите на първоначалния договор за кредит между страните, а не на допълнителните споразумения към него. Изразил е обаче несъгласие с начина, по който е определен размерът на оставащото задължение на ответниците към ищеца след обявяването на кредита за предсрочно изискуем на 14.12.2018 г. След извършени собствени изчисления съгласно договорения общ лихвен процент – 5.65%, въззивният съд е стигнал до извода, че за периода на ползване на кредита до прекратяването му от банката лихвите възлизат на 34 408.50 лв., като общо задължението на ответниците – главница плюс договорни лихви е в размер на 92 408.50 лв. /58000 + 34408.50/. Отчитайки заплатената по договора сума 29 368.15 лв., решаващият състав е преценил, че оставащото задължение е 63 040.35 лв., поради което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е присъдил допълнително сумата 19 724.35 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на конкретното дело, т. е. да са обусловили правния резултат от същото – частично отхвърляне на претенцията. Въпросите са основани на тезата на банката, че с допълнителното споразумение от 14.12.2017 г. към процесния договор за кредит са „заместени прогласени от съда неравноправни клаузи с други (равноправни) клаузи“ и че банката е възстановила на кредитополучателите „паричната сума, която се образува от разликата между предишната клауза и новата клауза“. Тази теза обаче е заявена едва в касационната жалба и не е била предмет на обсъждане от инстанциите по същество. Освен това, видно от мотивите на обжалвания акт, съдът не е приел, че е налице „заместване“ на неравноправните клаузи от „равноправни“ клаузи, нито, че на ответниците е „възстановена парична сума, натрупана в резултат от неравноправните клаузи“. Формираният от него извод за нищожност на допълнителните споразумения към процесния договор за кредит, включително и на допълнителното споразумение от 14.12.2017 г., е резултат от извършения задълбочен анализ на техните клаузи, без обаче споразуменията да са преценявани от гледна точка на разпоредбите на чл. 365 и чл. 366 ЗЗД, в какъвто смисъл са поставените от касатора въпроси. Освен поради отсъствието на общата предпоставка, самостоятелно основание за недопускане на касационния контрол по поставените в изложението въпроси е ненадлежното заявяване на посоченото основание. Съгласно задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая, с твърдението, че поставените от него въпроси са от значение „за развитието на правото“, касаторът е заявил всъщност само част от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и то без да изпълни задължението си да обоснове наличието му. На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и поради очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретната хипотеза тези предпоставки не са налице. Основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилно изчисление на дължимата по процесния договор за кредит сума, произтичаща от несъобразяване на сключеното на 14.12.2017 г. допълнително споразумение към него. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК