Определение № 4546 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2697/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба от В. П. М. и В. В. М., подадена чрез адв. Н. Б., срещу определение № 1061/26.09.2024 г. по в. ч. гр. д. № 972/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което са потвърдени определение № 839/15.12.2023 г. по гр. д. № 261/2023 г. на Районен съд – Гоце Делчев в частта, с която е прекратено производството по делото и определение № 169/14.03.2024 г., постановено по същото дело, с което е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателките молба по чл. 248 ГПК. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изпълнение на дадени от администриращия съд указания с разпореждане № 957/15.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 972/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград за привеждане на настоящата частна жалба в съответствие с изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК, касаторите са представили изложение на основанията за допускане на касационно обжалване с вх. № 8020/20.05.2025 г., в което се позовават на основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулиран какъвто и да било правен въпрос, а са изложени единствено оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, обосновани с нарушение на задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства. Посочено е, че въззивният съд не е съобразил и обсъдил всички наведени от тях придобивни основания, от които извеждат правния си интерес от предявения иск. В законоустановения срок е постъпил отговор на насрещната страна М. Г. Ч., подадена чрез адв. Г. Б., в който е изразено становище за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица и срещу преграждащо определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Не са налице обаче основанията за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Производството по делото е образувано по предявени от жалбоподателките отрицателни установителни искове с правно основание чл. 440 ГПК срещу М. П. М., в качеството му на длъжник по изпълнението, „Еос Матрикс“ ЕООД, в качеството на взискател, както и срещу М. Г. С. /Ч./, като купувач по изпълнителното производство, за приемане за установено в отношенията между страните, че трети жилищен етаж, с идентификатор ***, от триетажна масивна жилищна сграда с адрес: [населено място], [улица], ведно с тавана на сградата със застроена площ от 95 кв. м., срещу който е насочено изпълнението и е обявен на публична продан по изпълнително дело № 389/2015 г. по описа на ЧСИ М. В., не е собственост на длъжника М. П. М.. Съдът констатирал, че с представените уточнения към исковата молба ищците твърдят, че са придобили самостоятелни права върху недвижимия имот на основание предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 02.11.2022 г. между тях и М. М.. От доказателствата по делото е установено, че ипотеката върху процесния недвижим имот била вписана на 15.06.2009 г. и подновена на 27.05.2019 г. Изложени са съображения, че исковете са недопустими поради липса на правен интерес, тъй като соченият от ищците момент на придобиване на правото следва вписването на ипотеката върху имота, поради което не е в състояние да удовлетвори търсената защита – преустановяване на принудителното изпълнение върху имота, поради това, че същия не принадлежи на длъжника. На самостоятелно основание липсата на интерес е изведена и от наличието на приключило индивидуално принудително изпълнение с възлагане на имота на трето лице. Посочено е, че в този случай собственикът на вещта разполага с ревандикационен иск срещу придобилия имота чрез възлагане при публична продан. За да потвърди обжалваното определение № 169/14.03.2024 г., въззивният съд констатирал, че препис от определението, с което било прекратено производството по делото и ищците са осъдени да заплатят на ответниците сторените разноски, е връчен на ищците на 14.02.2024 г. Прието е, че молбата по чл. 248 ГПК е подадена след изтичане на преклузивния срок по чл. 248, ал. 3 ГПК, поради което същата правилно е оставена без разглеждане. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивно определение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението към частната касационна жалба на ищците в първоинстанционното производство не са формулирани правни въпроси, такива не могат да бъдат и изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложените доводи, оплаквания и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба са такива по правилността на обжалвания акт и е недопустимо да бъдат обсъждани в настоящата предварителна фаза на касационното производство по селекция на частните касационни жалби. Последните не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, вкл. служебно проверяваните от съда по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, поради което атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Изводът за липса на правен интерес от исковете е изцяло съобразен с практиката на ВКС, включително цитираната в обжалвания акт. С оглед изхода на делото на процесуалния представител на ответницата по частната касационна жалба, оказал безплатна правна помощ, следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер от 400 лв. за изготвяне на писмен отговор. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,