Определение № 1326 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 430/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Т. Д. чрез процесуалния й пълномощник – адв. П. К., срещу въззивното решение № 399/08.11.2024г., постановено по в.т.д. №343/2024г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта му, с която е потвърдено решение № 348 /09.11.2023 г. по т.д. №129/2022 г. на Окръжен съд - Стара Загора, за отхвърляне на предявения от касаторката срещу ЗК “БУЛ ИНС”АД, иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над присъдената сума от 100 000 лв. до пълния претендиран размер от 190 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени от настъпило на 02.11.2021г. пътно-транспортно произшествие.

Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и като постановено при нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като не е обсъдил всичките й възражения по въззивната жалба. Сочи, че съдът не е отчел действителния интензитет на претърпените от нея болки и страдания, не е съобразил степента на засягане на здравето й и прогнозата за здравословното й състояние. Твърди, че при определяне на обезщетението по размер съгласно чл. 52 ЗЗД, съдът не е отчел икономическата обстановка в страната и съдебната практика. Сочи, че всички обстоятелства, които се отчитат като критерии по чл. 52 ЗЗД, следва не само да бъдат изброени, но и да бъдат реално съобразени при определяне размера на справедливото обезщетение, което не е сторил въззивният съд. Твърди, че неправилно съдът е приел, че е налице пълно възстановяване, като не е отчел усложненията от травмите й. Поддържа, че все още са налице болки в тазобедрената става, които и вещото лице е посочило, че ще отшумят в четиригодишен период. Поддържа, че не са обсъдени психическите травми, които е получила. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковата й претенция в пълния предявен размер от 190 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения, отнасящи се до неправилността на първоинстанционното определение, посочени във въззивната жалба, както и да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи, както и длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви при постановяване на акта си?“, за който сочи, че е разрешен в противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 28/17.05.2018г. по т.д. №1212/2017г., 1 т.о., решение № 91/05.11.2020г. по т.д.№1040/2019г., 2 т..о. и др. посочени;

2. „При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ или следва да посочи само някои от тях?“;

3. „При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД достатъчно ли е правнорелевантните факти и обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ само да бъдат посочени и изброени, или следва да бъдат обсъдени в детайли и ценени във връзка с другите относими обективни критерии и да се посочи тяхното значение при конкретно установените по делото факти?“, като по двата въпроса поддържа произнасяне в противоречие с ППВС 4/1968г. и описаната практика на ВКС;

4. „При определяне размера на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от травматични увреждания, следва ли съдът да съобрази и всички настъпили вследствие на уврежданията усложнения в здравословното състояние на пострадалото лице или е достатъчно да посочи само някои от тях?“, по който въпрос също се поддържа произнасяне в противоречие с ППВС 4/1968г. и подробно описаната практика на ВКС, обективирана в решение №104/05.07.2022г. по гр.д.№2467/2021г., 4 г.о., решение №47/01.06.2020г. по т.д.№550/2021г., 2 т.о. и др.

Ответникът по касационната жалба – ЗД „БУЛ ИНС АД, оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. И., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 07.02.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, а при условията на евентуалност, оставянето му в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесното ПТП е настъпило на 02.11.2021г. в [населено място] на пешеходна пътека, като водачът на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел “Голф“, застрахован по „ГО“ при ответника, е блъснал пешеходката М. Д.. Съдът е приел, че на ищцата са причинени следните телесни увреждания: “Контузио капитис. Комоцио церебри. Оток и кръвонасядане на челото и периорбитално вдясно. Разкъсно контузна рана на горна устна. Разклатени 13 и 14-ти зъб горе вдясно. Контузия на ляво рамо. Фрактура радии ин локо типико декстра. Контузио регио лумбалис. Фрактура пелвис - фрактура на сакрума двустранно с фрагментиране вляво. Фрактура на горно и долно рамо на лява пубисна кост. Фрактура на предна част на ляв ацетабулум. Разкъсноконтузна рана на ляво бедро”. Счел е, че всички те съставляват в съвкупност “съчетана травма” и в първите дни след нея, въпреки медикаментозното обезболяване, изпитваните от ищцата физически болки са били интензивни, а след 15-ия ден са намалели, но продължили не по-малко от 40 - 45 дни, а по отношение травмата на зъбите в устата кухина, в по - продължителен период, със затруднения в дъвченето и говоренето. По отношение травмата на главата възстановяването е около 25 - 30 дни, а по отношение травмата на зъбите - възстановяването е до протезирането. Прието е, че контузиите в областта на раменна става и лумбална област са отзвучали за 15 - 20 дни, а раната на меките тъкани на бедрото, при липса на инфекция, за около 14 дни. Фрактурата на типично място наложила имобилизация между 30 и 40 дни, при рентгенологично проследяване. Отчетено е, че възстановяването е между три и четири месеца при липса на усложнения, а по отношение тазовата фрактура - между 6 и 8 месеца. Въззивният съд подробно е посочил какво е установено при прегледа на ищцата и е направил извод, че има пълно възстановяване, с изключение на зъбното протезиране. Съдът е възприел, че болката при вътрешна ротация е в резултат на фрактурата на долното рамо на пубисната кост, и тя би следвало да изчезне при провеждане на физиотерапия и балнеолечение през следващите няколко години. Костното срастване улна плюс е прието, че не пречи на функцията на тазобедрената става, защото е извън ставата, и не предизвиква болезненост в нея. Съдът е счел, че ищцата има напълно възстановена походка, без помощни средства, а това, че получава болки от време на време е нормално при такава тазова фрактура, като възстановителният период с изчезващ болков синдром е около 4 години от датата на фрактурата.

Въз основа на установеното, апелативният съд е приел, че с оглед подробно посочените увреждания, лечението и преживените болки, отчитайки възрастта на ищцата към момента на пътния инцидент /60 години/, понесените от нея психически травми вследствие на уврежданията от инцидента, както и социално-икономическите условия към момента на ПТП, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 100 000 лв. Предвид така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Поставеният в изложението първи процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, се явява обуславящ и отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за процесуалните задължения на въззивния съд е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, включително посочените от касаторката, и служебно известните на състава – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и мн. др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Апелативен съд – Пловдив не е процедирал противно, а съответно на горепосочената практика. Той е обсъдил в пълнота събраните по делото доказателства и доводите на страните по жалбата и отговора. Неоснователни са твърденията на касаторката, че съдът бил приел, че е налице пълно възстановяване, без да обсъди доказателствата в противната насока, тъй като е коментирано и отчетено, че за болката от фрактурата в пубисната кост е необходима физиотерапия и балнеолечение и болковият синдром може да е налице. Въззивният съд е изложил собствени мотиви по отношение на възприетото относно установените неимуществени вреди, включително психическите травми, и справедливият размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като са обсъдени съображенията по жалбата. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и обстоятелства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставените като втори и трети въпроси следва да бъдат разгледани заедно, доколкото касаят критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. По тези въпроси, макар и да са значими за изхода на делото, не се установява допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС. В ППВС № 4 /23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №88/17.06.2014г. по т.д. №2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. и други, включително посочени от касаторката. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, и е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определянето му. Противно на твърденията на касаторката, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на събитието - 02.11.2021г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната и нивата на застрахователно покритие към този момент и е обосновал защо счита, че размерът на определеното обезщетение от 100 000 лв. е справедлив спрямо претърпените травматични увреждания, интензитета на болките и страданията на ищцата и психическото й състояние, свързано с инцидента. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, и не са осъществени поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Последният поставен от касаторката въпрос, дали при определяне на размера на обезщетението, съдът следва да съобрази и всички настъпили вследствие на уврежданията усложнения в здравословното състояние на пострадалото лице, или е достатъчно да посочи само някои от тях, се явява обуславящ по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но също не удовлетворява допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. Противно на твърденията на касаторката, преценката на размера на обезщетението е извършена при съобразяване на всичко установено от заключението на медицинската експертиза, документацията и свидетелските показания досежно последващото здравословно и психическо състояние на пострадалата. Отчетено е, че болката при ротация е нормална за състоянието и ще отшуми в даден период, при съответна физиотерапия и балнеолечение, както и че не е отстранен проблемът със зъбите поради неизвършено протезиране. Липсват неотчетени и несъобразени специфични обстоятелства във връзка с последващи усложнения в здравословното състояние на ищцата. Съобразяването на възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, изключва достъпа до касация на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение