Определение № 50033 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1139/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) срещу въззивно решение № 10 от 20.01.2022 г. по в.гр.д. № 609 /2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 04.10.2021 г. по гр.д. № 94 /2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на „Агро-инвест 999“ ЕООД на основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в неполучена наемна цена за периода от 29.08.2018 г. до 30.12.2020 г. в размер на 33 000 лева с включен ДДС, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 27.01.2021 г. на основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Ответникът по касационната жалба „Агро-инвест 999“ ЕООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима: тя е подадена от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Касационният жалбоподател ПРБ извежда следните правни въпроси: За отсъствие на претендираната от ищеца в производството пропусната полза, доколкото съдът е приел, че основанието на иска (чл.2б, ал.1 ЗОДОВ) е доказано с влязло в сила решение между същите страни, на същото основание за предхождащ период от време. Следва ли въззивният съд да основе своите изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото и следва ли да разглежда и отговори на всички възражения и доводи на страните по съществото на правния спор? Жалбоподателят твърди, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с посочени решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК, с което е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е за това дали претендираната в производството по гражданскоправен спор пропусната в причинно-следствена връзка от деликт полза следва да бъде доказана от ищеца, когато основанието на иска (чл.2б, ал.1 ЗОДОВ) се оспорва от ответника, но с влязло в сила решение е уважен иск между същите страни, на същото основание за предходен период от време Въпросът е свързан с доводи на касационния жалбоподател ПРБ, че по делото не е доказано пропускането на ползи от ищеца: неправилно е прието, че правопораждащият факт – неполучаването на уговорена наемна цена (за периода на претенцията по настоящото дело) се ползва със сила на пресъдено нещо и др. Въпросът е обуславящ, защото като се е позовал на влязло в сила решение, с което е разрешен спор между страните на същото основание за предходен период от време (от 29.06.2016 г. до 05.07.2018 г.), въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо на това решение се разпростира не само върху субективното материално право, но и върху всички съдебно установени общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Периодът на претенцията по настоящото дело е различен - от 29.08.2018 г. до 30.12.2020 г., но въззивният съд е приел, че с влязлото в сила решение е преклудиран и следният правопораждащ факт по настоящото дело - настъпването в пряка причинна връзка с бездействието на ответника имуществена вреда за ищеца във формата на пряка пропусната полза за периода от 29.08.2018 г. до 30.12.2020 г. Жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с установената практика, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност. При положителен отговор на въпроса (в съответствие с приетото с постановеното на 13.01.2023 г. ТР по т.д. № 3 /2021 г. на ОСГТК на ВКС) е обуславящ и изведеният от касационния жалбоподател процесуалноправен въпрос, защото, като е приел, че с влязлото в сила решение е преклудиран и правопораждащият по настоящото дело факт - настъпването на пропусната полза за периода от 29.08.2018 г. до 30.12.2020 г., въззивният съд не е обсъждал доводи на жалбоподателя ПРБ за липсата на доказателства за пропусната полза за този период, а е приел окончателния извод (дословно), че размерът на дължимото месечно обезщетение е доказан и следва да се определи в размер на уговорената наемна цена в сключения от ищцовото дружество договор за наем от 2014 г. в размер на 1 200 лева (месечно) с включен ДДС, които факти (както беше посочено) са преклудирани с влязлото в сила решение между страните и стоят извън съдебната проверка по настоящото дело, противно на неоснователното поддържаното в жалбата на ПРБ. Въпросът е разрешен в противоречие с посочените от жалбоподателя решения на ВКС по гр.д. № 1398 /2015 г. на IV г.о., по гр.д. № 4497 /2015 г. на III г.о., по гр.д. № 2796 /2013 г. на IV г.о. и др., с които в отговор на правни въпроси и при позоваване на установена практика на ВКС е приет отговор в смисъл, че въззивният съд като инстанция по същество следва да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички възражения и правни доводи на страните, свързани с твърдения по съществото на спора. С това е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното съдът