Определение № 1038 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4891/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. Ш. и Т. В. Ш., чрез общия им пълномощник адв. С. Л., срещу въззивно решение № 1022 от 11.07.2022 г. по в. гр. д. № 712/2022 г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение № 3082 от 18.05.2020 г. по гр. д. № 16477/2018 г. на Софийски градски съд са отхвърлени като неоснователни предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК от Л. В. Ш. против Е. С. К. за установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответницата, в качеството ѝ на наследник на взискателя С. М. К., сумата от 32 899,99 лв., представляваща сума за уравнение на дяловете, за която е издаден изпълнителен лист на 15.07.2009 г. по в. гр. д. № 1527/2008 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и законната лихва върху сумата от 32 899,99 лв., дължима за периода от влизане в сила на решението - 20.05.2010 г., до окончателното изплащане на сумата, за която е издаден изпълнителен лист на 26.06.2015 г. по гр. д. № 831/2000 г. по описа на Районен съд – Пловдив, като погасени по давност; както и от Т. В. Ш. против Е. С. К. за установяване в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответницата, в качеството ѝ на наследник на взискателя С. М. К., сумата от 91 497,49 лв., представляваща сума за уравнение на дяловете, за която е издаден изпълнителен лист на 15.07.2009 г. по в. гр. д. № 1527/2008 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и законната лихва върху сумата от 91 497,49 лв., дължима за периода от влизане в сила на решението - 20.05.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издаден изпълнителен лист на 26.06.2015 г. по гр. д. № 831/2000 г. по описа на Районен съд – Пловдив, като погасени по давност. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставят следните въпроси: 1/ „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45 от 30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г. на IV г.о., решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. на IV г.о., решение № 12 от 02.06.2016 г. по т. д. № 3788/2014 г. на I т.о., решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на IV г.о., решение № 269 от 03.02.2016 г. по гр. д. № 795/2012 г. на III г.о., решение № 209 от 02.02.2016 г. по т. д. № 1248/2013 г. на I т.о. и др. Във връзка с образувано тълкувателно дело по същия въпрос, се отправя искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК; 2/ „Откога следва да се счете, че тече давността при настъпила перемпция от последното валидното изпълнително действие или от датата, на която перемпцията е настъпила?“ – твърди се наличието на противоречие с вече цитираните решения на ВКС. Ответната страна Е. С. К., чрез адв. Д. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е установил, че Софийски градски съд е бил сезиран с активно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК, предявени от Л. В. Ш. и Т. В. Ш. против Е. С. К.. От доказателства по делото е намерил за установено, че съдебното решение въз основа на което са издадени двата изпълнителни листа срещу ищците, съответно от 15.07.2009 г. и от 26.06.2015 г., е влязло в сила на 20.05.2010 г. Посочил е, че от тази дата – 20.05.2010 г. и спрямо длъжниците – ищци по делото, е започнала да тече новата 5-годишната давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Предвид обстоятелството, че първото изпълнителното дело № 751/2009 г. е образувано на 20.07.2009 г., е изтъкнато, че следва да се отговори на въпроса тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Въззивният състав е приел, че на този въпрос е отговорено с решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр. д. № 1609/19 г. на ВКС, ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и с Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г. о. Съобразил е даденото в тях разрешение, съгласно което е възможно след издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. Съобразно горните изводи, въззивният съд е приел, че за заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Отбелязано е, че както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи (според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие). Прието е, че ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът ѝ е всякога пет години ( чл. 117, ал. 2 ГПК ). В конкретния случай и от хронологично проследените действия на взискателя, въззивната инстанция е приела за установено, че давността за вземанията на ответницата е започнала да тече от 20.05.2010 г., когато е влязло в сила съдебното решение. Тъй като първото изпълнително дело е образувано за принудително събиране на суми по издаден изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила въззивно решение, е изтъкнато, че за периода от образуване на изпълнителното дело – 20.07.2009 г. до датата на влизане в сила на съдебното решение – 20.05.2010 г. давност не е текла на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, поради наличието на висящ исков процес, относно вземането, след което на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД и считано от 20.05.2010 г. е започнала да тече нова петгодишна давност. Като безспорно установено от доказателствата по делото е намерено, че последното валидно изпълнително действие е извършено на 28.02.2013 г. –датата на която съобщението за наложения запор е връчено на съдебния изпълнител. От тази дата и в продължение на две години, не са били искани, респ. не са извършвани никакви изпълнителни действия, поради което съдът е стигнал до извода, че на 28.02.2015 г. е настъпила перемпция и производството по изпълнителното дело е прекратено по силата на закона. И тъй като този факт се е осъществил, /осъществен е съставът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/ към дата, която предхождаща датата 26.06.2015 г. /постановяването на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК/ е прието, че новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече не от датата на последното валидно изпълнително действие – 28.02.2013 г., а от датата на изтичане на релевантния (двугодишен) срок, т. е. от 28.02.2015 г. – датата на прекратяване на изпълнителното производство, тъй като до тази дата и съобразно ППВС № 3/18.11.1980 г. давност не е текла. Отбелязано е още, че след датата 26.06.2015 г. перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността, доколкото тя е имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело. Констатирано е също, че след тази дата новата давност започва да тече от последното ѝ прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. С оглед на горното, въззивният съд е приел, че новата петгодишна давност е започнала да тече от 28.02.2015 г. и е прекъсвана, както следва: 1. на 09.10.2017 г. с молбата на взискателя, съдържаща искане за налагане на запор върху лек авомобил – констатирано е, че тази молба и въпреки нереализирането на запора, е прекъснала давността, защото поисканият запор не е осъществен, но не по вина на взискателя; 2. на 09.07.2018 г. с молбата на ответницата в качеството ѝ на наследник по закон на починалия междувременно взискател, с която е поискано установяване на банкови сметки на длъжниците и запор върху тях; 3. на 25.07.2018 г. с молбата на ответницата за образуване на ново изпълнително дело, съдържаща възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ, както и последващите след това по второто изпълнително дело предприети изпълнителни действия. При тези данни въззивната инстанция е намерила, че както към датата на предявяване на исковата претенция 15.10.2018 г., така и към настоящия момент сумите по двата изпълнителни листа не се погасени по давност, поради което и предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло. Доколкото е стигнал до друг извод, първоинстанционният съд бил постановил неправилно решение, поради което същото е отменено изцяло и вместо него е постановено друго, с което предявените искове са отхвърлени като неоснователни. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касаторите в изложението въпроси са обуславящи решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговор на въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е даден с ТР № 3/2020 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид постановеното по него решение на 28.03.2023 г. искането на касаторите за спиране на настоящото производство, се явяване неоснователно. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че до обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Изяснено е още, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. В тази връзка е споделено становището, че задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на Тълкувателното решение, с което Постановлението е счетено за загубило сила. При тези съображения ОСГТК на ВКС стига до извода, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Приетите с тълкувателния акт правни постановки са задължителни за съдилищата, в това число и за настоящия състав. Те са съобразени и от въззивния съд в обжалваното решение. В процесния случай въззивният състав е приел, че за заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение (отчетено е, че първото изпълнително дело в настоящия случай е образувано на 20.07.2009 г.) и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Доколкото въззивното решение не противоречи на задължителните постановки на ТР № 3/2020 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Спрямо формулирания от касатора втори въпрос относно момента, от който започва да тече давност при настъпила перемпция, също не е налице релевираното специално основание. В практиката на ВКС трайно е утвърдено разбирането /в този смисъл решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г.о./, че при действието на ППВС № 3/1980 г. перемпцията не е без правно значение за прекъсването на давността, тъй като до обявяването му за изгубило сила, новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от това разбиране. Напротив – в обжалваното решение е съобразено, че ако е налице фактически състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г. /постановяването на ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, от която дата ППВС № 3/1980 г. е обявено за изгубило сила/, новата погасителна давност започва да тече от изтичане на релевантния двугодишен срок, тоест от прекратяването на изпълнителното дело поради перемпция. Прието е, че на 28.02.2015 г. е настъпила перемпция и производството по изпълнителното дело е прекратено по силата на закона и доколкото този факт се е осъществил към дата, която предхожда 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече не от датата на последното валидно изпълнително действие, а от датата на изтичане на релевантния (двугодишен) срок, т.е. от 28.02.2015 г. – датата на прекратяване на изпълнителното производство. Тъй като по поставения въпрос има установена трайна практика, от която въззивният състав не се е отклонил, то не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с този въпрос на касаторите по изложението. В обобщение – не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В срока за произнасяне на настоящият състав по делото е постъпила молба от касаторите за освобождаване от такси и разноски в касационното производство. При съобразяване изхода на спора – липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, молбата се явява неоснователна. Целта на процедурата по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от такси и разноски в производството е да се осигури реален достъп до правосъдие на лица с ниски доходи, която нямат финансова възможност да заплатят таксите и разноските, и да се гарантира нормалният ход на производството. Както е разяснено в мотивите на т. 12 от т. решение № 6/2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. След приключване на производството с крайния съдебен акт тежестта на разноските се разпределя между страните съобразно изхода на делото и съответно на уважената и отхвърлена част от претенцията. При съобразяване на гореизложеното и предвид обстоятелството, че настоящото определение слага край на производството по спора, то молбата за освобождаване от такси и разноски се явява неоснователна, а въпросът за разноските следва да се разреши с оглед крайния изход. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 4 000 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,