Определение № 61 от 19.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 635/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 15.12.2010 г. по гр. д. № 5878/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ „Б” състав, с което, след частична отмяна на постановеното от Софийски районен съд, 32 състав решение от 22.03.2010 г. по гр. д. № 44896/2009 г., касаторът е осъден на заплати на ЗД [фирма], [населено място], на основание чл. 213, ал. 1 КЗ, сумата 1 153.82 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.09.2009 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 239.89 лв., представляваща обезщетение за забава върху първата сума. В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на въззивното решение, като е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по касация – ЗД [фирма], [населено място] – не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално недопустима. Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК /след изменението й с ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 10 000 лв. – за търговски дела, каквато е и настоящата хипотеза. Касае се за обективно съединени искове за парични вземания, цената на всеки от които е в рамките на законово установения лимит, а именно – иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ за сумата 1 318.40 лв. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 298.45 лв. Това обуславя и извода за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно решение. Мотивиран от изложеното, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение