Определение № 206 от 22.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2175/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. А. Г., представлявана от адв. София Н., срещу решение № 1014 от 23.07.2025г. по в.гр.д. № 2471/2024г. на Софийски апелативен съд, 4-ти състав, с което е потвърдено решение № 3708 от 20.06.2024г. по гр.д. № 4772/2023г. на СГС, ГО, I-28 състав в частта, в която е отхвърлен предявения от касатора против „Застрахователна компания Лев Инс” АД иск за сумата над 45 000 лева до 60 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, настъпили вследствие ПТП, реализирано на 14.12.2022г. в [населено място], ведно със законната лихва от 20.01.2023г. до окончателното изплащане на обезщетението.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и е необосновано. Твърди, че при определяне на дължимото обезщетение въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта и чл.52 ЗЗД, като въпреки обсъждане на получените увреждания, е достигнал до необоснован извод за размера му. Излага съображения, че присъденото обезщетение е занижено и не съответства на действително преживените от нея болки и страдания и продължителността, през която са търпени, както и не е съобразена икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът излага довод за неправилно прилагане на чл.52 ЗЗД в смисъл, който предписва да се присъди такова обезщетение, което би съответствало на характера на уврежданията, степента на болките и страдания, всичко това трябва да се обсъди от съдията и съгласно изискванията на ППВС № 4/1968г. да се приложи правилно и да се присъди адекватно обезщетение, както го изисква и чл.52 ЗЗД и тълкувателната практика. Сочи, че ВКС следва да допуска касационни жалби по въпроси, които се явяват от значение за точното прилаане на закона и за развитие на правото, съгласно чл.280, ал.1, т.2, т.3 ГПК, като в случая се касае за извършване на тълкувателна дейност за конкретния случай, а не да се извършва тълкувателна дейност във връзка с чл.52 ЗЗД, който да обобщава общо как следва да бъде прилаган. Поддържа, че е налице правен въпрос, който да обуслови приложението на чл.52 ЗЗД. Твърди, че е налице основание за допускане на касационен контрол поради произнасяне от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, като сочи следните правни въпроси:

1. Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл.269-271 ГПК, след като съответната страна-въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и 3 ГПК?

2. Следва ли при постановяване на решението САС, 4-ти състав да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?

3. При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои доказателства кредитира и кои не и защо?

Ответникът ЗК „Лев Инс” АД, представляван от адв. Д. Т., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение да липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че предвид частичното влизане в сила на атакувания съдебен акт /в осъдителната му част за сумата от 45 000 лева/, със сила на пресъдено нещо са установени елементите от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ - наличие на валидна застраховка по риска "гражданска отговорност" със застрахователното дружество, в рамките на действие на която е настъпило застрахователното събитие, причиняване на неимуществени вреди на ищцата, причинната връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат и вината на прекия извършител. Посочил е, че не е спорен и установеният от първоинстанционния съд механизъм на произшествието.

Приел е, че от изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещо лице ортопед-травматолог, се установява, че ищцата вследствие на произшествието е получила фрактура в проксималния /горен/ край на левия хумерус /раменна кост/ и фрактура в проксималния край на дясната тибия /голям пищял/, засягаща латералния /външен/ кондил на костта. Взел е предвид пояснението на вещото лице, че от гледна точка на фрактурната морфология процесната увреда на дясната тибия на ищцата може да се характеризира като прясна, закрита, интраартикуларна, двуфрагментна фрактура с разцепване на латералния кондил на дясната тибия с минимална дислокация на фрагментите и вътреставен праг под 2 мм. В разглеждания случай коляното е било подложено на действието на валгусни сили на стрес, в резултат на които е настъпило екстремно огъване в посока отвън - навътре, т.е. към другия крайник, надхвърлящо параметрите на нормалната биомеханика на коленната става. Взел е предвид, че според експерта всички дву-, три- и четирифрагментни фрактури на проксималния хумерус са дислокация, подобна на тази в случая, и са показани за оперативно лечение, независимо от възрастта на пациента. Приел е, че от приложената към медицинската документация по делото епикриза, издадена от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД, се установява, че ищцата е отказала предложената й операция, с оглед на което е бил предприет консервативен подход на лечение, изразяващ се в поставянето на мека имобилизираща превръзка и не е провеждана никаква мануална репозиция на фрактурата, тъй като същата би била безсмислена. Приел е, че според поясненията на вещото лице относно фрактурата в проксималния край на десния голям пищял на ищцата, тъй като в случая отцепването на латералния кондил на дясната тибия е с минимална дислокация на фрагментите, а вътреставният праг е под 2 мм, лекуващият екип съвсем правилно е подбрал консервативният подход на лечение, изразяващ се в имобилизиране на десния долен крайник с помощта на фабрично изработена туторна ортеза /шина/ с вграден шарнирен механизъм за постепенно увеличаване градусите на флексия /сгъване/ в коленната става с напредване процеса на костно срастване. Посочил е, че с според вещото лице практиката показва, че при неоперативно лечение този тип фрактури на проксималния хумерус зарастват за период от около 45 - 60 дни в зависимост от възрастта на пациента и след него задължително се провеждат един или няколко курса на рехабилитация, които имат за цел да възстановят обема на движение в раменната и лакътна стави, както и силата на мускулите на мишницата и предмишницата. Целият период на възстановяване обикновено е от порядъка на 2,5 - 3 месеца. Приел е, че след счупвания в областта на проксималния хумерус, лекувани консервативно, е възможно да настъпят и усложнения. Намерил е, че случая се касае за уникондилна фрактура с разцепване на латералния тибиален кондил и минимална дислокация на фрагментите и този тип счупвания изискват пълно отбременяване на засегнатия крайник за срок от два и половина до три месеца, т.е. през този период не трябва да се стъпва с цялата телесна маса върху този крак, а след това се налага провеждането на няколко курса активна рехабилитация и ЛФК, необходими за възстановяване обема на движение в коленната става и силата на мускулите на бедрото и подбедрицата. Съобразил е, че според вещото лице очакваният срок за зарастване на фрактурата при ищцата е три до четири месеца, а завръщане към физическа активност се очаква в рамките на пет до шест месеца след настъпване на травмата. Посочил е, че относно обстоятелствата за ефекта от лечението, степента на излекуване и наличието на остатъчни явления, вещото лице се е позовало на заключението от проведения на 15.03.2024г. клиничен преглед на ищцата от вещото лице ортопед-травматолог във ВМА-София, според което към момента на клиничния преглед тя е в задоволително общо състояние за възрастта, контактна, адекватна, ориентирана за време, място и собствена личност; съобщава за наличието на почти ежедневни болки, локализирани в зоните на двете фрактури, които се проявяват по различно време на деня и се повлияват негативно от промяна в климатичните условия /повишена влажност и пониски температури/, но тези оплаквания не налагат прием на обезболяващи медикаменти; ищцата споделя и за появата на чести отоци в областта на дясното коляно. Посочил е, че според експерта са налице рентгенови данни за пълна консолидация и на двете процесни фрактури. Счупването на левия хумерус е зараснало в позицията, в която е получено, далеч от нормалните анатомични параметри на костта, което е основната причина за ограничения обем на движенията в лявото рамо. Фрактурата на проксималната тибия е зараснала с вторично костно срастване и възстановяване нормалната анатомия на костта. Вещото лице е заключило, че относно двете фрактури е налице пълна консолидация, макар и не в рамките на анатомичните параметри за лявата раменна кост, като трябва да се отбележи наличието на следните посттравматични усложнения, настъпили в резултат на въпросните увреди: ограничен и болезнен обем на движенията в лявото рамо и дясното коляно, намаляване хватателната сила на лявата ръка и развитие на артрозни промени в дясната коленна става. Посочил е, че посттравматичните и дегенеративни изменения в областта на дясното коляно /остеофити по ръба на латералното тибиално плато и дефект на ставната повърхност/, настъпили като усложнение на фрактурата, получена при ПТП, са довели до необратима увреда на ставата, чиято функционалност никога няма да се възстанови до нормата, в която е била преди настъпването на процесния инцидент. Взел е предвид, че към момента на настъпване на процесното ПТП ищцата е пенсионер, като настъпилите травми са довели до промяна в ежедневните й дейности и занимания - преди инцидента тя е подържала сама хигиената в дома си и е обичала да се разхожда в квартала, където живее, но към настоящия момент се налага някой да й помага за тези неща.

Въззивният съд е обсъдил и показанията на разпитания пред първоинстанционният съд свидетел Н. Г. - син на ищцата, според които след лечението в УМБАЛ “Пирогов“ тя била настанена в хоспис, тъй като не е можела да се движи и да се обслужва сама; тя дълго време не е била самостоятелна в грижите за себе си, тъй като е била на легло без възможност да става около 3-4 м.; била е с памперси и катетър, а също така и обездвижена с шини, поради което й трябвали грижи. Приел е, че според свидетеля физическото състояние на ищцата е повлияло на тонуса и психическото й състояние, като е бил бил нарушен и сънят й; тя дълго време е преживявала случилото се, тъй като сънувала падане и катастрофи. Посочил е, че според показанията на свидетеля майка му продължава да изпитва болки в крака и трудно се оправя сама, а ако няма придружител, отказва да излиза и да пресича улици; има доста затруднения, когато трябва да преодолява стъпала, бордюри; зависима е от близките си, защото не може да си сготви, както и че се чувства тъжна, защото е зависима от чужда помощ.

Въззивният съд е приел, че с оглед на събраните и обсъдени доказателства първоинстанционният съд е отчел в достатъчна степен всички обстоятелства, които са от значение при определяне обезщетението за причинените неимуществени вреди. Посочил е, че в резултат на получените фрактури ищцата е имала нужда от чужда помощ за обслужване за около 3-4 месеца, като е изпитвала болки до имобилизирането им и в ранния период след това, но с всеки изминал ден те са намалявали по сила и интензитет. Взел е предвид, че според вещото лице при натоварване тя ще продължи да изпитва болка и в бъдеще. Отчел е, че към момента е налице пълна консолидация на фрактурите, макар и не в рамките на анатомичните параметри за лявата раменна кост, но са настъпили посттравматични усложнения като ограничен и болезнен обем на движенията в лявото рамо и дясното коляно, намаляване хватателната сила на лявата ръка и развитие на артрозни промени в дясната колянна става. Въззивният съд, като е съобразил тези обстоятелства за продължителността на периода, през който ищцата е търпяла болки и страдания, и интензитета на същите, възрастта на пострадалата, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП - декември 2022г., лимитите на отговорност, както и съдебната практика за подобни случаи, е достигнал до извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 45 000 лева репарира справедливо болките и страданията, без да води до неоснователно обогатяване на пострадалото лице. По тези съображения и като е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Касаторът е изложил довод за наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, но във връзка с него не е формулирал конкретен правен въпрос. Дори и да се приеме, че е поставен въпрос относно прилагане на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя, по отношение на този въпрос не са налице допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика – ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г., по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., в които е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на конкретните факти по делото. Въззивният съд е съобразил вида и тежестта на причинените на ищцата увреждания, отражението им върху психиката и емоциите й, възрастта на ищцата при настъпване на ПТП, вида на проведеното лечение, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, както и социално-икономическите и обществени условия в страната. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Касаторът се е позовал на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но не е обосновал наличието на това допълнително основание за допускане на касационен контрол. При формирана постоянна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, от която въззивният съд не се е отклонил, е неоснователно и искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос е неясно формулиран и не съответства на фактите по делото, доколкото въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба на ищцата – настоящ касатор. Останалите два процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По този въпрос е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Съобразявайки мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че въззивният съд се е произнесъл по доводите и възраженията на страните и е обсъдил събраните по делото доказателства, като е посочил кои факти приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. Изложените от касатора доводи за необоснованост на въззивното решение не могат да бъдат обсъждани в селективния стадий на касационното производство и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси поради противоречие с практиката на ВКС е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение