Определение № 1845 от 08.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2615/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 11379/22.04.2025 г., подадена от С. А. М., чрез адвокат Н. М., срещу решение № 328 от 25.03.2025 г. по гр. д. № 20243100502536/2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 3654 от 20.10.2024 г. по гр. д. № 14306/2023 г. на Районен съд – Варна за отхвърляне на предявения от С. А. М. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено, че ответникът община Аксаково не е собственик на ПИ * по КККР на [населено място], община А., област В., с площ от 686 кв.м, с граници: ПИ с идентификатори , , , , и **.

Въззивният съд е съобразил, че ищецът твърди, че на 09.10.1989 г. му бил предоставен за ползване парцел * по КП на местност „Л.“, землище [населено място], община А., при граници: парцел *, парцел *, парцел * и път, с площ от 600 кв.м, попадащ в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за което било издадено удостоверение № 1206/1989 г. на ОбНС - Аксаково. Поставената от ищеца през 1989 г. ограда не била местена до момента, а в имота е поставена входна двукрила желязна врата и табела с името на ищеца. В имота има и плодни дръвчета, тридесетгодишен орех и лозе. От предоставянето през 1989 г. само С. М. поддържал, обработвал и ползвал имота. Теренът в момента представлява ПИ № * по КККР на [населено място], с площ от 686 кв.м, като същият бил придобит от ищеца по давност. На основание чл. 7 ЗДС давността започнала да тече на 01.06.1996 г., а законовият 10-годишен срок за придобиване на имота по давност изтекъл на 01.06.2006 г. Няма данни теренът да бил отчуждаван като общински или да е собственост на община Аксаково. С оглед процедура по снабдяване с констативен нотариален акт, ищецът разбрал, че теренът е актуван от ответника като частна общинска собственост. Тъй като М. владял спокойно, явно, постоянно и несъмнено имота повече от 33 години, той е собственик по давност, а общината няма права върху терена. От своя страна, ответникът с отговора на исковата молба оспорва иска като недопустим, а при евентуалност - като неоснователен. Излага, че за територията, в която попада спорният ПИ *, до одобряване на КККР е действал ПНИ от 2011 г. на част от с.о. „Л.“, землище [населено място], община А., заповедта за одобряване на който не е оспорена от ищеца. Съгласно ПНИ процесният имот съставлявал НИ № **, а преди ПНИ за територията имало само един кадастрален план от 1988 г., който не бил одобрен. След влизане в сила на ПНИ бил съставен акт за общинска собственост (АОС) № 5422/11.01.2012 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, чл. 56, ал. 1 и чл. 58, ал. 1 ЗОС, чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и заповед № РД-11-7706-222/20.07.2011 г. на областния управител на област с административен център гр. Варна, а впоследствие и АОС № 7111/20.04.2022 г., на основание чл. 59, ал. 1 ЗОС, след одобряване на КККР на землище [населено място], община А. Ответникът не оспорва, че процесният имот попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, както и че с удостоверение № 166/20.07.1978 г. по ПМС № 76 от 5.12.1977 г., а впоследствие с удостоверение № 1206/09.10.1989 г. по Постановление № 26 от 23.04.1987 г. на МС и НС на ОФ, издадени от председателя на ОНС – с. Аксаково, същият бил предоставен за ползване на ищеца. Предоставеното право на ползване не било трансформирано в право на собственост и било погасено по силата на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ. Ответникът поддържа, че още към 1978 г. теренът представлявал държавна собственост, която по силата на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС (в началната редакция ДВ, бр. 44/1996 г.) станала общинска, поради липсата на установен собственик за нея. След като в регистъра на ПНИ собствеността на имота била записана като „неидентифицирана собственост“, бил съставен АЧОС от 2012 г. Предвид разпоредбата на чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ, чл. 86 ЗС (редакция от 1951 г. до 1996 г.), § 1 ЗД на ЗС (обн. ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г.) и § 1, ал. 1 ЗД на ЗС (до обявяването му за противоконституционен с влизане в сила на решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г.), С. М. не би могъл да придобие собствеността върху процесния имот по давност, доколкото владение не е било осъществено срещу собственици, различни от държавата и общината. Отделно, придобиването на имот, правото на собственост върху който подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, по давност е изключено до приключването на административната процедура по възстановяването на собствеността, както и до влизане в сила на ПНИ. Съставянето на АЧОС смутило владението и няма обективирана пред ответника промяна в намерението на ищеца да свои вещта като своя.

Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

С определението по чл. 146 ГПК е прието за безспорно между страните, че на 09.10.1989 г. на ищеца С. М. е бил предоставен за ползване парцел * по КП на местност „Л.“, землище [населено място], община А., при граници: парцел *, парцел *, парцел * и път, с площ от 600 кв.м, попадащ в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за което е било издадено удостоверение № 1206/1989 г. на ОбНС - Аксаково по ПМС № 26/23.04.1987 г., което се потвърждава и от приобщеното по делото удостоверение. Прието по делото е и удостоверение № 166/20.07.1978 г. на ОбНС, с което е било предоставено на С. М. за ползване място с площ от 600 кв.м в землището на [населено място], с посочени съседи. От приложения акт за смърт се установява, че съпругата (от 1969 г.) на ищеца З. М. е починала през 2012 г. На 17.10.2017 г. С. М. е депозирал в Община Аксаково молба за „заверяване на молба-декларация за обст. проверка за имот № “ в м. „Л.“, [населено място], а на 28.12.2017 г. М. е представил пред нотариус при ВРС молба-декларация за издаване на констативен нотариален акт за предоставения за ползване имот. ПНИ за с.о. „Л.“, землище на [населено място], общ. А., е одобрен и влязъл в сила през 2011 г., съгласно приетите по делото извадки от графична и от регистърни части от него относно НИ № ; в регистъра към ПНИ НИ № .е записан на „неидентифициран собственик“. С приетия по делото АЧОС № 5422/11.01.2012 г. е било констатирано правото на собственост на община Аксаково върху новообразуван имот (НИ) с № *, с площ от 690 кв.м и посочен начин на ползване, на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, съобразно заповед № РД-44-7706/222/20.07.2011 г. на областния управител на Варна (относно ПНИ). Към посочения АЧОС е приложена извадка от графична част на ПНИ за онагледяване границите на НИ № * на общината. С приетия по делото АЧОС № 7111/20.04.2022 г. е била констатирана за втори път собствеността на община Аксаково върху ПИ № *, с площ от 690 кв.м, като вторият акт е бил издаден на основание чл. 59, ал. 1 ЗОС, във връзка със заповед № РД-18-57/05.07.2016 г. на изп. директор на АГКК (относно одобряване КККР на [населено място], община А.. По делото е представена преписката по издаване на посочените АЧОС, взета предвид от вещото лице при изготвяне на съдебно-техническата експертиза. От приобщените данни от Община Аксаково, дирекция „Местни данъци и такси“ се установява, че ПИ № * не е бил деклариран по реда на чл. 14 ЗМДТ от физическо лице, а фигурира като собствен на общината.

Съдът е кредитирал, като обосновано, обективно и неоспорено от страните, приетото заключение на назначената по делото съдебно-техническа експертиза. Приел е, че от него се установява, че предоставеният за ползване на С. М. имот с удостоверение № 1206/09.10.1989 г. на ОбНС - Аксаково е идентичен с парцел *-*, кв. 30, с площ от 555 кв.м, по първия действащ за територията КП от 1988 г., респ. между него и ПИ № *** по КККР от 2016 г. е налице частична идентичност за реална част от 540 (537) кв.м, защрихована с цианов цвят на комбинирана скица № 1 към заключението. Останалата реална част, с площ от 133 (137) кв.м, от сегашния ПИ № *, над посочената (над предоставената за ползване), попада върху ПИ № * (на З. Х.) и върху път (с 1/4 кв.м). Планът за новообразуваните имоти за с.о. „Л.“, землище на [населено място], общ. А., е одобрен на 20.07.2011 г. По него НИ № * е записан с площ от 690 кв.м. и на „неидентифициран собственик“, като така посоченият и графично онагледен на комбинирана скица № 4 от заключението ПИ № * е напълно идентичен с ПИ № *** по КП от 2016 г. (и от новия KП от 2024 г.). Цялото с.о. „Л.“, землище на [населено място], общ. А., в което се намира спорният терен, е територия по § 4 ЗСПЗЗ.

Въз основа на изложената фактическа обстановка, Окръжен съд – Варна е намерил предявения иск за допустим. Като е съобразил установената практика на ВКС, вкл. задължителната такава, е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже своите защитими вещни материални права, докато ответникът следва да докаже вещните си права, противопоставими на ищеца. В частност, в тежест на ищеца е да докаже твърдяното свое право на собственост върху процесния имот на соченото придобивно основание, а именно: явното, трайно, несмутено и спокойно владение по смисъла на ЗС, с намерение за своене, на процесния имот, считано от 1996 г. до 2006 г., евентуално и до подаване на исковата молба; твърденията относно начина и момента на установяване на владението; твърденията за своителен характер на ползването на имота; както и всички други положителни твърдения, на които основава придобивна давност. В частност, в тежест на ответника е да докаже правото си на собственост върху процесния имот на наведеното основание (чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ), ведно с положителните твърдения, на които основава противопоставимите си на ищеца права върху спорния имот; в това число сочения статут на имота (общински) и свързаните с него, или забрана за придобиването му по давност, или временно спиране на срока (мораториума) за придобиване по този начин.

Въззивният съдебен състав е посочил, че в приложното поле на основанието по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, на което се позовава Община Аксаково, попадат такива земеделски земи по чл. 2 ЗСПЗЗ, които са подлежали на възстановяване, но не са били заявени за това до края на предвидените в закона срокове, както и земите, които не са били изкупени от ползвателите по реда и при условията на § 4 и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, респ. части от тях, след придобиване от легитимираните по ЗСПЗЗ частни субекти. Относно такива земи придобиването на собствеността от общината е пряко по силата на закона, без да е необходим изричен акт, стига да бъде изяснено по делото, че земеделският имот не е бил реституиран и/или не е изкупен от ползватели в цялост по някои от предвидените по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ способи. От изложеното следва, че първият решаващ в случая въпрос е относно статута па процесния имот към влизане в сила на ЗСПЗЗ (1991 г.) или към измененията на закона през 1999 г., с оглед преценката дали същият е подлежал на възстановяване и/или трансформиране (първата предпоставка на основанието по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ). Този въпрос обаче е безспорен между страните, като още с определението по чл. 146 ГПК е обявено за ненуждаещо се от доказване, че на 09.10.1989 г. на С. М. е бил предоставен за ползване парцел * по КП на местност „Л.“, землище [населено място], община А., при граници: парцел *, парцел *, парцел * и път, с площ от 600 кв.м, попадащ в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за което е било издадено удостоверение № 1206/1989 г. на ОбНС - Аксаково по ПМС № 26/23.04.1987 г., което се потвърждава и от самото прието удостоверение. От кредитираното от съда заключение от съдебно-техническата експертиза се установява идентичност на предоставения през 1989 г. на ищеца имот с процесния ПИ № *** по КККР от 2016 г. от три страни, а по площ - с цели 540 (537) кв.м, като съвпадащата част е посочена (защрихована с цианов цвят) на скица № 1 към заключението. В същото време, от приетите писмени материали се изяснява, че ПНИ за с.о. „Л.“, землище на [населено място], общ. А., е бил одобрен и е влязъл в сила през 2011 г., което потвърждава земеделския характер на имотите в местността на основание чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Последното се потвърждава и от заключението по СТЕ, че цялото с.о. „Л.“, землище на [населено място], общ. А., в което се намира спорният терен, е територия по § 4 ЗСПЗЗ. От това следва изводът, че статутът на земята към 1991 г., към влизане в сила на ЗОС от 1996 г. и към измененията в ЗСПЗЗ през 1999 г. (при действието вече и на ЗОС) прави целия спорен терен принципно годен да бъде обект на придобиване от общината по реда на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, при наличие и на другото изискване на разпоредбата. Относно втората предпоставка на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, на първо място, следва да се съобрази, че става дума за отрицателен факт, което има значение при доказването му. Независимо от това, между страните няма спор, че земята, предоставена за ползване на ищеца през 1989 г. (най-късно тогава), не е била преобразувана от ползвателя в собственост по реда на § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, с оглед на което и С. М. се позовава само на придобивна давност. Още по-явно липсата на упражнени реституционни права и права на изкупуване по § 4а или § 4б следва от предвижданията в одобрения ПНИ. Съобразно чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ, с плана на новообразуваните имоти по § 4к, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ се индивидуализират недвижимите имоти, правото на собственост върху които се придобива или възстановява по реда на § 4к, ал. 7 и при условията на § 4а, 4б и 4з ПЗР на ЗСПЗЗ. Предназначението на ПНИ е да индивидуализира недвижимия имот, върху който е възстановено правото на собственост на притежавалото го преди одържавяването лице и/или върху който имот ползвателят е трансформирал правото си на ползване, респ. съотношението между тях. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 28, ал. 6 и ал. 7 ППЗСПЗЗ, че с ПНИ на всеки правоимащ субект по § 4а и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, в съответствие с изискванията на § 4з ПЗР на ЗСПЗЗ, се определя имот, като местоположението му се съобразява със съществуващите в него сгради и съоръжения и трайни насаждения, като разликата над 600 кв.м и над 1000 кв.м до ползваната земя се възстановява на бившия собственик за образуване на нов имот, освен ако не е недостатъчна. Следователно липсата на отразяване в ПНИ на възстановими права на легитимиран реститут, както е в случая, защото спорният НИ № * е бил записан с площ от 690 кв.м. и на „неидентифициран собственик“, свидетелства за липсата на реституционни претенции в законните срокове и трансформирани ползвателски права. Ето защо и втората изискуема предпоставка на чл. 25 ЗСПЗЗ е налице и спорният имот е бил годен да бъде придобит от общината на това основание. За пълнота, съдът се е позовал на практика на ВКС, според която, за да възникне правото на общината по чл. 25 ЗСПЗЗ, е достатъчно дори само да се установи земеделският характер на земята по чл. 2 ЗСПЗЗ, без за нея да има доказателства да е била предвидена за възстановяване или на преобразуване, респ. без изискване за доказване на условията по чл. 19 ЗСПЗЗ. Въззивният съд е изложил, че в потвърждение на горното в конкретния случай е първият съставен АЧОС за имота - № 5422/11.01.2012 г., издаден след одобряване и влизане в сила на ПНИ от 2011 г. Действително, АЧОС, подобно на КНА, има констативен за правото на собственост характер, но в случая съответствието на данните в ПНИ и АЧОС и последователността на издаването им подкрепя извода за легитимацията на община Аксаково върху НИ № *, с площ от 690 кв.м и съседи съобразно графичната част на ПНИ, на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Ето защо според съда не може да се сподели и доводът, че ответникът е актувал имота едва след като ищецът е подал искане за снабдяване със скица за подготовката за КНА, тъй като АЧОС от 2022 г. е втори поред и е съставен с оглед изискването на чл. 59, ал. 1 ЗОС и одобрените през 2016 г. КККР на с.о. „Л.“, община А., изменени за спорния терен през 2022 г. съгласно СТЕ.

Относно материалната легитимация на С. М., основаваща се на придобивна давност, считано след 1996 г. (влизане в сила на ЗОС), при продължено ползване още от момента на предоставянето на ползването по ПМС, съдът се е позовал на СТЕ и на установената с нея идентичност на предоставения на ищеца през 1989 г. имот с процесния ПИ № *** по КККР от 2016 г., респ. с НИ № * по ПНИ от 2011 г. - от три страни, а по площ - с цели 540 (537) кв.м, като съвпадащата част е посочена (защрихована с цианов цвят) на скица № 1 към заключението, респ. с червен цвят до синия контур на скица № 4 от заключението. Намерил е, че при това положение, след влизане в сила на ЗСПЗЗ, правото на ползване се е прекратило, ползвателят е придобил право на изкупуване, а по отношение на запазената фактическа власт върху терена същият е придобил качеството на държател по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. След като не е било реализирано правото на преобразуване, за да се позовава на давност, ищецът е необходимо да докаже, на първо място, промяната в намерението при ползване на имота - от държане на своене (не за другиго, а като собственик), което да е манифестирал по несъмнен начин пред собственика и третите лица. Формите на това са различни, като сред тях е извършването на едностранни действия, които по явен и недвусмислен начин демонстрират своително намерение и които по естеството си надхвърлят обичайното ползване вещта. По делото обаче не са налице такива доказателства, причината за което е изцяло в С. М.. В тази връзка Окръжен съд – Варна е изложил пространни съображения за липса на процесуална активност у ищеца, въпреки дадените от първоинстанционния съд възможности, да доведе допуснатите му относно владението на имота свидетели.

Относно останалата реална част, с площ от 133 (137) кв.м, от сегашния ПИ № *, над посочената (над предоставената за ползване), съдът е посочил, че М. е просто трето за ЗСПЗЗ позоваващо се на давност лице. Физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на терен, попадащ в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ: 1) ако придобие чрез правни сделки от собственик или от правоприемник на собственик, чиято собственост е била възстановена по ЗСПЗЗ или придобита на основание § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, или от собственик или правоприемник на собственик, чийто имот не е бил обобществяван; 2) ако придобие по давност имот на такъв собственик, като в случаите на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ придобивна давност не тече до реституиране на собствеността или пропускане на сроковете за подаване на заявление за това, или поне докато не настъпи индивидуализацията конкретно на процесния терен. Тази индивидуализация се осъществява чрез ПНИ, с оглед целта му да отграничи имота, върху който е възстановено правото на собственост на притежавалото го преди одържавяването лице и/или върху който имот ползвателят е трансформирал правото си на ползване, респективно съотношението между тях. С оглед това предназначение на ПНИ съдебната практика приема, че доколкото един имот се намира в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, след изменението на този закон (обн. ДВ, бр. 68/1999 г.) той може да бъде обект на придобивна давност едва след надлежната му индивидуализация с ПНИ. С влизане в сила на ПНИ не само се обособяват отделните и самостоятелни обекти на собственост в рамките на предходните терени, но и се установява яснота по отношение на възможността правото на собственост да бъде придобито чрез възстановяване на правото по реда на ЗСПЗЗ, изкупуване по реда на § 4а и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, или с други придобивни способи и от правни субекти, различни от лицата, посочени в § 4 ЗСПЗЗ. Според въззивния съд визираното е обяснимо и с това, че при преобразуване на собствеността от бившите ползватели, същите придобиват 600 (1000) кв.м идеални части от целия поземлен имот, които обаче не са пространствено определени в рамките на големия имот. Едва с ПНИ тези части биват отграничени от неподлежащите на трансформация части и могат да бъдат придобивани от други лица по ЗСПЗЗ. По аналогични причини най-ранният момент, от който С. М. би могъл да упражнява владение върху ПИ № * или поне върху останалата част от ПИ № * с площ от 133 (137) кв.м, над предоставената му за ползване, е влизането в сила на ПНИ през 2011 г. Придобивната давност спрямо ответника обаче е била спряна с мораториума, установен с разпоредбата на § 1 ЗР на ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г., изм. ДВ, бр. 105 от 2006 г., изм. ДВ, бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., изм. ДВ, бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., предишен текст на § 1, изм. ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г., изм. ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г.), до обявяване на забраната за противоконституционна с решение № 3 от 2022 г. на КС на РБ, обн. ДВ, бр. 18 от 2022 г. Доколкото действието на решението на КС е занапред, давността е продължила да тече от 28.02.2022 г., но не е достигнала изискуемите общо десет години владение, поради което С. М., дори да бе доказал намерението си за своене, не би могъл да стане собственик на имота.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно следните въпроси:

1. За възможността да бъде придобит по давност от С. М. имот от 540 кв.м в с.о. „Л.“, землище [населено място], община А., област В., със съставен АЧОС по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, без общината да има съставен протокол за въвод във владение преди съставения АЧОС;

2. Попадат ли в приложното поле на тази разпоредба имоти в § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, както и относно доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск срещу общината;

3. В чия тежест е задължението да установи, че процесният имот е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но е останал невъзстановен на стари собственици, при позоваване на чл. 19 и чл. 25 ЗСПЗ от съда едва във въззивното решение;

4. Придобила ли е общината правото на собственост по отношение на процесния имот по способите, предвидени в чл. 25 или чл. 19 ЗСПЗЗ;

5. Откога започва да тече придобивна давност за ползвател, не напуснал имота си след влизане в сила на ЗСПЗЗ, след 1991 г., и откога докога се зачита 10-годишната давност.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно.

Първият въпрос от изложението към касационната жалба не отговоря на изискванията на ГПК и ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а още по-малко е въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е конкретен в указаната с визираното по-горе тълкувателно решение степен - да е свързан с решаващите съображения на съда и предмета на делото. Същевременно трябва да притежава необходимата абстрактност от фактическите твърдения и теза на страната, доколкото в противен случай той губи характеристиката си на правен и не предполага даване на принципен отговор, а се свежда до оспорване на крайните изводи на съда. В случая, за да отговори на въпрос № 1, настоящият съд следва да анализира събраните по делото доказателства, което може да стане при разглеждане на спора по същество, но не и в производството по чл. 288 ГПК.

Горното се отнася и до въпрос № 4, който също е изцяло по съществото на спора и предполага обсъждане на доказателствата по делото.

Изцяло ирелевантен е въпрос № 2 в частта му относно § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, чиито разпоредби уреждат възможността ползвателят, построил сграда до 01.03.1991 г., да придобие собствеността върху земята. Настоящият казус не е такъв. Що се отнася до втората част на въпроса – за доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск срещу общината, въззивният съд е изложил ясни мотиви в това отношение, а именно, че в тежест на Община Аксаково е да докаже правото си на собственост върху процесния имот на наведеното основание (чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ), ведно с положителните твърдения, на които основава противопоставимите си на ищеца права върху спорния имот; в това число сочения статут на имота (общински) и свързаните с него, или забрана за придобиването му по давност, или временно спиране на срока (мораториума) за придобиване по този начин. Същевременно съдът е възложил в тежест на ищеца доказването на соченото от него придобивно основание – изтекла придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Така изложеното относно доказателствената тежест е съобразено с разясненията на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В последното е посочено, че всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува.

Не е ясно в каква връзка е формулиран въпрос № 3, предвид подробните съображения на въззивния съд относно статута на имота – земеделски, попадащ в приложното поле на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, без заявени реституционни претенции, които съображения са изведени след подробен анализ на всички събрани по делото доказателства, водещи към направата на обосновани изводи. Този въпрос в действителност е израз на несъгласието на С. М. с формираните умозаключения на въззивния съдебен състав. Освен това той има отношение само към част от решаващите мотиви на атакуваното пред ВКС решение.

Въпрос № 5 е твърде общ и не позволява даване на принципен отговор, предвид необходимостта от разглеждане на голям брой възможни хипотези. Ето защо и той не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на нито един въпрос не е аргументирано приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението са изложени преимуществено оплаквания на жалбоподателя, които попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване, в производството по разглеждане на спора по същество.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът има право на 80 евро разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,