Определение № 161 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 984/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД, [населено място], срещу решение № 467/24.02.2020г., постановено по гр.д.№ 4876/2018г. от Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 5583/22.08.2018г. по гр.д.№ 9562/2016г. на Софийски градски съд и касаторът е осъден да заплати на С. И. А. и М. С. И., [населено място], на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ суми от по 110000 лв., представляващи обезщетения за причинени им неимуществени вреди, вследствие смъртта на Ф. М. Р., ведно със законната лихва от 03.08.2013г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и т.2 ГПК. Ответниците оспорват жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 28.12.2011г. в Република Турция е настъпило ПТП, вследствие на което е загинала Ф. М. Р., съответно фактически съжителствала с първия и майка на втория ответник по жалбата, както и че към момента на ПТП между виновния водач Х. Ш. К. и ЗАД „Виктория“, чийто универсален правоприемник е касаторът, е съществувало застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Въззивният съд е изложил съображения, че е международно компетентен да разгледа исковете, тъй като седалището на застрахователя и местоживеенето на пострадалите се намират на територията на Република България – чл.10, във вр. с чл.7, ал.1, б.“а“ и б.“б“, тире 2, чл.11, т.1 и т.2 във вр. с чл.13, т.2 от Регламент № 1215/2012г. (Брюксел І). При изследване на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД е определил обезщетения за неимуществени вреди на увредените лица. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, обобщени от него в пет раздела. Първият: „Кое следва да е приложимото национално право при съдебни спорове за уреждане на гражданскоправните последици от настъпване на ПТП на територията на една държава (член на Системата за международна автомобилна застраховка „Гражданска отговорност“, известна като системата „Зелена карта“), при положение че т.нар. „косвени вреди“ се търпят на територията на друга държава (също член на системата)?“ е заявен на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с Решение на СЕС по дело С-350/2014г. и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с Решение № 377/29.07.2019г. по т.д.№ 520/2018г. на ВКС, ІІ т.о. Развити са доводи, че правоотношението между страните е възникнало по повод на непозволено увреждане и следователно е извъндоговорно отношение, поради което е приложимо правото на държавата на територията, на която е настъпил деликтът – Република Турция, както и че се прилага правото на държавата, където са причинени преките, а не косвените вреди. Касаторът е поддържал това възражение в инстанциите по същество и същото е обсъдено от въззивния съд. Прието е, че е приложимо българското обективно право, уреждащо материалното право на иск на пострадалия срещу застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно чл.7, ал.2, изр.2 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17.07.2008г. относно приложимото право при договорни задължения (Рим І). Решаващият състав е посочил, че договорът за застраховка се урежда от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на застрахователя, а едва когато от всички обстоятелства по случая е видно, че договорът е явно по-тясно свързан с друга държава, се прилага правото на тази държава. В този смисъл въззивният съд се е позовал и на чл.4, ал.3 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим ІІ), според който, когато от обстоятелствата като цяло следва, че непозволеното увреждане е по-тясно свързано с държава, различна от посочената в параграфи 1 или 2, се прилага правото на тази друга държава. По-тясната връзка с друга държава може да се основава на предходно отношение между страните, като например договор, който е в тясна връзка с непозволеното увреждане. Предявените искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ се основават на породено търговско правоотношение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен с праводателя на настоящия касатор, представляващ българско търговско дружество. Въззивният съд е извел и евентуални аргументи от чл.2, ал.1 КМЧП и чл.105, ал.3 ЗМЧП и чл.116 КМЧП. По повод на решението на СЕС по дело С-350/14 изрично е направено разграничение, че страна по спора пред националния съд е бил Гаранционен фонд, поради което спорът не се е основавал на съществуващо застрахователно правоотношение, а на липсата на договор за застраховка, който да обезпечава деликтната отговорност на виновния водач на МПС. Изложените от въззивния съд съображения не противоречат на разрешенията на СЕС, тъй като тълкуването на преките и непреките последици от непозволено увреждане е дадено относно приложимото право при извъндоговорни отношения по Регламент № 864/2007, докато решаващият състав на САС е обосновал изводите си за приложимостта на българското материално право както с уредбата по Регламент № 593/2008 за приложимото право при договорни отношения, така със съществуващата по-тясна връзка на непозволеното увреждане с друга държава, различна от посочената в Регламент № 864/2007. Цитираното на мотивите на Решение № 377/29.07.2019г. по т.д.№ 520/2018г. на ВКС, ІІ т.о. е избирателно, тъй като в същото е прието за правилно приложено правото на държавата на застрахования (ПТП е настъпило в Република Чехия от водач застрахован от чешко застрахователно дружество), докато в настоящия случай виновният водач е застрахован в дружество със седалище на територията на Република България. От друга страна, в посоченото решение на ВКС е дадено разрешение, че на конституирания в производството ответник (Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”) е противопоставима разпоредбата на член 3, параграф 1 от Първа директива 72/166/ЕИО, имаща директен ефект. Съставът на ВКС се е позовал на Решение от 24.10.2013г. по дело С-22/12 на СЕС, според което член 3, параграф 1 от Първа директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5/EИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства (МПС), изменена с Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г., и член 1, първа алинея от Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, трябва да се тълкуват в смисъл, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото национално право. В този смисъл не е обосновано твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с практиката на СЕС или на ВКС, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по заявения правен въпрос. Поставеният първи въпрос е свързан с формулираните въпроси във втория, третия и четвъртия раздели. Във втория раздел, без да е посочен конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се поддържа тезата, че поради неправилно определяне на приложимото право, въззивният съд не е приложил турското право. Съображенията за приложимост на турското материално право представляват мотиви към поставения трети въпрос относно задълженията на въззивния съд, при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства и да обсъди доводите на страните. Конкретното оплакване е, че е игнорирано възражението на касатора срещу основателността на исковете поради наличието на валидни и допустими откази от права на увредените лица. Този въпрос е обвързан с въпроса по четвърти раздел на изложението, а именно: „Каква е правната същност на валиден и допустим извънсъдебен отказ от права от страна на третото увредено лице и задължен ли е съдът да се съобрази с него?“. Позоваването е на практика на ВКС относно отказа от права при сключено споразумение между увредено лице и застраховател. Върховният касационен съд намира, че доводите на касатора не съответстват на мотивите на въззивния съд. Софийският апелативен съд подробно е обсъдил въведеното в процеса възражение на застрахователя, преценил е правните последици на сключените споразумения между ищците по иска – настоящи ответници и Бюрото на турските автомобилни застрахователи и е издирил и съобразил турското материално право. Съображенията са, че със споразуменията е определено застрахователно обезщетение за имуществени вреди според турския Закон за задълженията. Преценено е, че по този закон моралните вреди не могат да се определят по споразумение, а само при преценка от съда. След като по турското право в предвидените лимити за изплащане на застрахователно обезщетение, не се включват неимуществените вреди, са изследвани предпоставките по българското материално право да заплащане на обезщетения за неимуществени вреди. По тези съображения при преценката за допускане на касационно обжалване настоящият състав приема, че поставените въпроси са от значение за решаване на спора, но въпросът в третия раздел не е коректно поставен, тъй като въведеното възражение е обсъдено от въззивния съд. Решаващият състав на апелативния съд е приложил турското материално право относно сключването на споразумения, обхватът им и лимитите на отговорността, поради което доводът във втория раздел е некоректен, а по въпроса в четвърти раздел – не е обосновано твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Съгласно ТР № 1/2016г. от 30.01.2017г. на ОСГТК на ВКС пострадалият няма право да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя обезщетение по задължителната застраховка по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда, като може да получи обезщетение само за вредите, които са останали неудовлетворени, а това са вредите, които не са били предмет на споразумението – други по вид и/или новонастъпили вреди, както и когато споразумението е ограничено от лимита на застрахователната сума по сключената застраховка. В петия раздел на изложението касаторът е формулирал няколко правни въпроса, които ВКС обобщава като въпрос за допустимостта да се претендират обезщетения по реда на различни национални правни уредби. Въведено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отговорите на така поставените въпроси могат да се изведат от цитираното при обсъждане на първия поставен въпрос Решение № 377/29.07.2019г. по т.д.№ 520/2018г. на ВКС, ІІ т.о. Съществуването на практика на ВКС изключва въведеното от касатора основание. На следващо място, не е посочено коя норма от националното право е неясна и се нуждае от тълкуване с оглед на точното приложение на закона и значението й за развитието на правото. По разноските: На основание чл.81 ГПК съдът определя адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС с оглед осъществената съгласно чл.38, ал.1, т.2 ЗА правна защита по договори: № 5726/27.02.2020г. и № 005727/27.02.2020г. на ответниците в общ размер от 6534 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд