Определение № 476 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2619/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Н. К. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 56/10.04.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 86/2024 г. на Варненския апелативен съд (ВнАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваните части първоинстанционното решение № 1/02.01.2024 г. по гр. дело № 820/2022 г. на Добричкия окръжен съд (ДОС), е постановено следното: ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на неоснователно повдигнато спрямо ищеца обвинение по досъдебно производство (посочено с номерата на преписките), за извършени престъпления по чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК и по чл. 143, ал. 1 от НК, прекратено с влязло в сила прокурорско постановление, поради това, че деянията не са били извършени и не съставляват престъпления, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 10.06.2021 г. до окончателното й изплащане; искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за горницата над сумата 30 000 лв. до сумата 100 000 лв.; в тежест на ответника са възложени разноските по делото. Ищецът В. К. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Страните не са подали отговори на касационната жалба на насрещната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца В. К., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да бъдат съобразени всички обстоятелства, имащи отношение към този размер. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по този въпрос в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 50/14.03.2018 г. по гр. д. № 2896/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 36/31.03.2022 г. по гр. д. № 2110/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 50072/23.06.2023 г. по гр. д. № 2418/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 64/26.06.2020 г. по гр. д. № 3132/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 163/14.06.2013 г. по гр. д. № 1456/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли апелативният съд, като въззивен по делото съд, да изготви собствени мотиви и, осъществявайки решаваща, а не контролна дейност, да представи в тях самостоятелна преценка на събрания пред самия него и пред първата инстанция доказателствен материал, въз основа на което да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора; и 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и следва ли определянето му да се извърши след задължителна оценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на този принцип. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по първия от тези въпроси в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по втория въпрос – в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 554/06.03.2013 г. по гр. д. № 266/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 263/21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 61/28.04.2016 г. по гр. д. № 4546/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установени от събраните доказателства и за безспорни между страните следните обстоятелства: На 28.09.2017 г. с постановление на прокурор при СЗ „Антикорупция“ при СГП, ищецът (на 47 години към тази дата) е привлечен като обвиняем по досъдебно производство по пр. пр. №10019/2017 г. (образувана по обвинение срещу бившия депутат Ж. М.) за следните престъпления: на неустановена дата през 2015 г. подбуждал вещите лица по назначена от ДОС тричленна трасологична експертиза да извършат престъпление по чл. 291 от НК (да дадат пред съда невярно писмено заключение) – престъпление по чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 3 години; на 19.09.2017 г. се заканил с убийство на Т. А., ако свидетелства срещу Ж. М. – престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 6 години; на 01.11.2015 г. принудил двама автоконтрольори в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-Добрич да извършат нещо противно на волята им – да не санкционират водач на микробус за нарушение по ЗДвП, като не му съставят акт или фиш и да го освободят от последствия, като злоупотребил с властта си като директор на ОДМВР-Добрич – престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 6 години. Със същото постановление по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „подписка“, като същият е задължен да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган и да се явява при призоваване, като неизпълнението на горното задължение влече замяна на мярката с по-тежка по реда на НПК. Постановлението е предявено и връчено лично на ищеца на 02.10.2017 г., като на същата дата е проведен и разпита му в качеството му на обвиняем. С прокурорско постановление от 02.07.2018 г. наказателното производство е разделено, като в ново досъдебно производство са отделени материалите по обвинението срещу ищеца, те са изпратени по компетентност на РП-Добрич и по тях е образувана пр. пр. № 1387/2018 г., респ. – ДП № 39/2018 г. по описа на ОСлО-Добрич. По това досъдебно производство са извършени следните процесуални действия: разпит на обвиняемия-ищец на 30.07.2018 г., предявяване на материалите от разследването на 20.05.2020 г. и ново такова на 12.10.2020 г. Наказателното производство срещу ищеца е прекратено с постановление от 13.11.2020 г., поради това, че не са събрани достатъчно доказателства за извършване на деянията. Прекратителното постановление е обжалвано от Т. А. и с определение от 19.03.2021 г. на Варненския районен съд е потвърдено в частта на прекратяването относно престъплението по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК (от което за пострадал се е считал жалбоподателят А.), а в останалата част (прекратяването на производството по останалите две престъпления, по които жалбоподателят няма качеството на пострадал), жалбата е приета за недопустима и е оставена без разглеждане. Определението на ВРС е потвърдено изцяло с определение от 10.06.2021 г. на въззивния съд, влязло в сила на същата дата. Наказателното производство спрямо ищеца е продължило през периода 28.09.2017 г. - 10.06.2021 г., т.е. 3 години и почти 9 месеца. Въззивният съд е установил също, че към датата на обвинението ищецът е с образователна и научна степен „доктор по наказателно право“, работел е като адвокат и преподавател в ЮФ на Варненския свободен университет като хоноруван преподавател през учебните 2016/2017 г. и 2017/2018 г., от 08.10.2018 г. е бил „гост-преподавател“ по трудов договор, а от 01.12.2020 г. – главен асистент по професионално направление „Национална сигурност“. Преди това ищецът е работил в системата на МВР около 21 години: от 15.02.1995 г. – разузнавач в сектор „Икономическа полиция“ при РДВР-Добрич; от 05.04.2000 г. – началник-група „Държавна администрация, фондации, обществени организации, финансово-кредитна, застрахователна дейност, контрабандно-валутни престъпления и митници“ в сектор „Икономически“; от 16.12.2005 г. – началник-сектор „Икономическа полиция“ при РДВР-Добрич; от 09.04.2015 г. временно е бил преназначен за срок от 1 година за директор на ОД на МВР-Добрич, а от 25.06.2015 г. до пенсионирането му на 01.06.2016 г. е бил директор на ОД на МВР-Добрич. В обобщение съдът е приел, че работата на ищеца в МВР е дългогодишна, възходяща и това е оценка за високи професионални и морални качества, като той е не само човек с чисто съдебно минало, но и с много голям професионален опит, с дългогодишни успехи в борбата срещу престъпността, със знания и голям научен и практически опит, с успешна преподавателска дейност във висше училище, уважавана личност и авторитет в средите, в които работи и живее и сред младите хора в университета, където преподава. Въззивният съд е установил и че наказателното производство срещу ищеца е предизвикало изключително голям медиен интерес, отразявано е периодично в пресата, в интернет сайтове на различни телевизии и електронни медии (със заглавия „Бивш полицейски шеф с обвинения „С.““, „Бивш полицейски шеф привлечен като обвиняем“, „Прокуратурата с обвинение срещу бивш полицейски шеф заради „ С.““, „Бившият директор на МВР – Д. В. К. – поредният обвиняем по „С.““, „Прокуратурата повдигна обвинение на бившия директор на МВР-Добрич В. К.“, „Бившият директор на полицията в Добрич В. К. с обвинение“, „С. „Антикорупция“ обвини ексшеф на ОДМВР-Добрич в заплаха за убийство към основен свидетел за аферите на Ж. С.“, „Обвиниха ексшеф на полицията в Добрич 1,5 г. след като го засекли да заплашва с убийство“ и много други), включително с огласяване на имената му и публикуване на негови снимки, с изнасяне на подробности за повдигнатите му обвинения и за действията на прокуратурата в тази връзка, както и с данни, че информацията е достоверна и почерпена от „държавното обвинение“, “прокуратурата“, от изявления на говорителя на главния прокурор. С оглед тези обстоятелства съдът е приел, че ответната ПРБ не само е повдигнала и поддържала незаконното обвинение, но и е предоставила общодостъпна и подробна информация за него и така е способствала за разгласяване на обвинението и за широкото му негативно обсъждане в обществото и за притесненията, неудобствата и стреса от представянето на ищеца като престъпник и дискредитирането му. Въззивният съдът напълно е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, като е изложил съображения, че те са еднопосочни, детайлни, взаимно допълващи се, дадени са от близки на ищеца хора, които го познават и имат преки и непосредствени впечатления за живота му преди, по време и след обвинението, и са житейски логични. С оглед това, съдът е намерил за доказани със свидетелските показания, негативните емоционални преживявания на ищеца, а именно: От показанията на съпругата на ищеца е приел за установено, че в първия момент при повдигане на обвинението, съпругът й – ерудиран човек, с висше образование, доктор по право, преподавател в университет, човек с развито чувство за чест и достойнство, изпаднал в тотален стрес от обявяването му „пред цяла България“ за престъпник; изпаднал в депресия, не искал да излиза навън, да се среща с приятели, не можел да спи по цели нощи, пиел лекарства за това (и към момента на разпита също), не искал да става от леглото, вдигал кръвно. Преди обвинението ищецът бил весел човек, често излизали по заведения, на разходки, но след обвинението се затворил, излизали рядко, предимно вечер, за да няма хора по улиците, притеснявал се от срещи с познати и мислел, че всички го смятат за престъпник. Хората продължавали да го търсят, но той нямал желание да работи адвокатската си работа. Потърсил помощ от психиатър, но съпругата му купувала лекарствата заради притесненията от разпознаваемостта му в грда. Поуспокоил се след приключване на наказателното производство, но не напълно и при напомнянето му изпадал в депресивни състояния. Изпитвал притеснения, стрес и неудобство при преподавателската си дейност в университета, тъй като студентите бързо намирали информацията за обвинението му в телефоните си и знаели за него, а той им преподавал именно в насока на борбата с престъпността. От данните, изнесени от свидетелите П. М. и Р. М. съдът също установил, че ищецът станал затворен, не искал да излиза, отказвал дела като адвокат, не ходел в кантората си, ограничил срещите си с приятели, паднал духом. Доброто му име в обществото било опетнено, а градените с години чест и достойнство – сринати. Ищецът се притеснявал пред студентите си, изпитвал срам да погледне хората в очите, движел се по безлюдни улички, за да избягва срещи и контакти с познати, не бил същият уверен човек. Въз основа приетото по делото заключение на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, апелативният съд е приел за доказано, че внезапното привличане на ищеца като обвиняем през септември 2017 г. е изиграло ролята на масивна психотравма, отключила сериозни промени в психичното му състояние, като той е изпаднал в състояние на стрес, преминал в дистрес със сомато-вегетативни симптоми, и предизвикало разстройство от голямата група психогенни психични разстройства – реакция на тежък стрес с разстройства на адаптацията - посттравматично стресово разстройство. Вещите лица не са установили при ищеца психопатологични отклонения, които да говорят за психично заболяване в тесен клиничен смисъл. Стресът при ищеца е бил с голям интензитет и при него се касае за най-сериозното и продължително разстройство от групата на „Реакция на тежък стрес с разстройства на адаптацията“. Също според вещите лица, при ищеца не може да се очаква отзвучаване на всички симптоми и пълно възстановяване на психичното му състояние преди психотравмата, и при него вече се наблюдава тенденция на хронифициране на психическото състояние, дължащо се на личностовите му характеристики (изразени личностови черти на шизоидност – абнормени засилено изразени черти на личността, свързани с предпочитание към самостоятелни дейности, които не са свързани с други хора; ананкастност – прекомерно отдаване на професионалната дейност, склонност към перфекционизъм и акцент върху детайлите; повишена личностова тревожност – тревожно напрежение в междуличностните отношения, избягване на контакти поради страх от отхвърляне, отблъскване). Според поясненията на вещите лица в съдебно заседание, към момента на изготвяне на експертизата ищецът продължава да преработва тревожно преживяната психотравма, не се е освободил от въздействието й, налице е свръхценна разработка на събитието, а в актуалното психическо състояние липсва вътрешно равновесие и преобладава депресивният фон на преживяванията с данни за продължаващи нарушения на съня, чувство за постоянно напрежение, симптоми на избягване на теми, разговори, места и действия, напомнящи за травматичното събитие. Въззивният съд е приел, че заключението на вещите лица е пълно, компетентно и обосновано, не е оспорено от страните, поради което го е кредитирал напълно. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че поставената от вещите лица диагноза кореспондира и на данните в медицинската документация на ищеца от 2020 г. (амбулаторни листове от 01.10.2020 г. и 29.10.2020 г., издадени от психиатър д-р Ж. Н.), според които в хода на неприключилото наказателно производство на ищеца е била поставена диагноза „посттравматично стресово разстройство“ и той е бил лекуван за това, в която насока са представени и рецепти. В обобщение съдът е приел, че свидетелските показания в тази насока, медицинската документация и заключението на вещите лица доказват връзката между незаконното обвинение, стреса от това и настъпилото посттравматично стресово разстройство у ищеца, както и неговото хронифициране (че същото няма да отшуми с времето). Апелативният съд е приел за установено със заключението на съдебномедицинската експертиза по делото, че ищецът страда от артериална хипертония, диагностицирана през 2020 г., в която насока е и медицинската документация (амбулаторни листове от 01.10.2020 г. и 26.10.2020 г.), с начало (според анамнезата, снета по данни на ищеца) през 2017 г. Според посоченото от вещото лице, категорична връзка между незаконното обвинение и началото на заболяването не може да се изведе, включително и заради възраст и наследствена обремененост. Категорично обаче, производството е оказало влияние върху заболяването в насока на влошаването му, като стресът и тревожността (по правило рискови фактори за възникване на болестта) влияят негативно върху протичането й, като също според експерта, лица подложени на стрес, могат рязко да повишат стойностите на артериалното налягане – това е установено и при ищеца, предвид обстоятелството, че през октомври 2020 г. и впоследствие той е приемал лекарства за лечение на хипертония. Съдът е заключил, че не е доказано предизвикване на болестта от незаконното обвинение, но е установено негативното влияние на стреса за развитието на болестта (артериалната хипертония). На следващо място съдът е посочил, че законът предвижда отговорност на държавата за вреди, причинени от действията на нейните органи, което означава, че между тях трябва да съществува причинно-следствена връзка – това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД; като същевременно не е въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана, извън случаите, когато се претендират вреди в рамките на обичайните такива. Приел е също, че в случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК. В този смисъл, и като е изтъкнал отново, че такива вреди подлежат на пълно доказване, защото не се презюмират като обичайно следствие на незаконното обвинение, съдът е приел, че няма доказани от ищеца по делото вреди от липса на кариерно израстване и от невъзможност да се развива в професионален план – към момента на незаконното обвинение той е бил адвокат и хоноруван преподавател в университета, като в хода на наказателното производство е продължил да работи адвокатската професия и да преподава, а към момента на приключване на наказателното производство също е бил адвокат, и вече – главен асистент във висшето училище по професионално направление „Национална сигурност“. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че предявеният по делото иск е по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от воденото срещу ищеца наказателно производство, прекратено с влязлото в сила прокурорско постановление, поради това, че деянията не са били извършени и не съставляват престъпления; искът е предявен срещу ответната ПРБ, която действа като процесуален субституент на държавата. Съдът е изложил съображения, че при преценката на претърпените от ищеца вреди следва да се има предвид, че отговорността на прокуратурата е обективна и се носи независимо дали вредите от увреждащите актове са причинени виновно от длъжностни лица, както и че отговорността й обхваща вредите, които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждащото действие. Изтъкнал е и че отговорността на държавата за причинени от нейни органи вреди има гаранционно-обезщетителен характер и не възниква по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия, а по силата за законова разпоредба, като без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила; без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие, или дали същите са действали правомерно – възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е прекратяване на наказателното производство. Съдът е посочил и че в настоящия случай държавата, чрез ПРБ, отговаря за вредите, причинени на ищеца от незаконно повдигнатите и поддържани три обвинения (едно леко и две тежки) по чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК и по чл.143, ал.1 от НК. Позовавайки се на трайно установената практика на ВКС, въззивният съд е изложил и следните принципни съображения: Размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, като критерий за преценка е въведен и срокът на наказателното преследване, както и характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, неговото разгласяване и последиците от това. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие. Изхождайки от тези принципни съображения, при определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, апелативният съд е изложил следното: От една страна е съобразил, че към датата на незаконното обвинение ищецът е бил в активна възраст – на 47 години, приключил успешна и дългогодишна кариера в системата на МВР и борбата срещу престъпността, бивш директор на РДВР-Добрич, настоящ адвокат и преподавател в университет, като две от обвиненията са за престъпления, извършени в периода, когато той е бил директор на РДВР-Добрич, и едно – след това. В тази връзка съдът е отчел, че се касае до човек, отдал голяма част от живота си, професионалното си поприще, практиката и научното знание на борбата с престъпността, с години градил авторитет, доказал се като уважавана в обществото личност с високи професионални и нравствени качества, което е подсилило негативния отпечатък на започналото срещу него наказателно преследване върху ежедневието и душевното му състояние. Все в насока на по-висок размер на обезщетението съдът е отчел, че обвиненията срещу ищеца са три, две от които – тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК – престъпленията по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК и по чл. 143, ал.1 от НК, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода повече от 5 години (в случая 6 години); всички обвинения срещу ищеца са за умишлени престъпления (подбуждане на вещи лица по назначена експертиза да извършат престъпление по чл. 291 от НК – да дадат пред съд невярно писмено заключение; закана с убийство на лице, ако свидетелства срещу Ж. М.; злоупотреба с власт като директор на ОДМВР-Добрич) и са срещу правосъдието или в сферата на професионалната му дейност или по повод работата му като директор на РДВР-Добрич. Съдът е изтъкнал, че към престъпления, извършени от директор на РДВР, съответно – адвокат и университетски преподавател по дисциплини, свързани с борбата срещу престъпността, обществото има особена чувствителност и непоносимост, тъй като основната функция на тези хора е защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, опазване на обществения ред, съответно съблюдаване и прилагане на закона, и грижа по отношение на образованието на младите хора в познаване, спазване и прилагане на закона; към работата на такива хора (какъвто в случая е и ищецът) изискванията на обществото за почтеност и съблюдаване на закона са завишени и поради това незаконното обвинение се отразява особено тежко върху емоционалната, психическа и социална сфера на засегнатото лице. Затова и в случая съдът е приел, че ищецът допълнително е претърпял вреди с много по-висок интензитет и със специфичен характер, обусловени от общественото му положение на директор на полицията (отново е посочено, че две от обвиненията са за престъпления, извършени по време на изпълняване на тази длъжност), съответно адвокат и университетски преподавател (едното от престъпленията), обвинен в злоупотреба с власт, закана с убийство и подбуждане на вещи лица за даване на невярно заключение, като усещането за накърнени чест, достойнство и авторитет е било значително по-силно в сравнение с обичайните преживявания при други хора в подобна ситуация. С оглед това, в насока на по-висок размер на обезщетението, съдът е отчетел моралните вреди с голям интензитет от накърнен професионален авторитет и компрометиране на доброто име на ищеца в обществото. Дискредитирането на личността и авторитета му, компрометирането му в професията и страха от неизвестността, от безперспективност и притесненията му в тази връзка, са намерени от съда за допълнителни обстоятелства, които той съобразява също в насока за определяне на по-висок размер на обезщетението. Също в тази насока е отчетен големият интензитет на негативните преживявания на ищеца заради шумното медийно разгласяване на случая, придружено с посочане на имената му, с негови изображения, с данни за обвиненията, престъпленията, разпознаваемостта на ищеца и негативното обсъждане на случая в много широк обществен кръг, предвид и чувствителността на хората към темата и интереса към работата на полицията, професията и известността на ищеца, включително и в неголемия [населено място], където той живее и работи; изтъкнато е и обстоятелството, че ответникът носи отговорността, тъй като публичното оповестяване касае именно образуваното и водено под надзора на прокуратурата наказателно производство. Съдът е съобразил също срама и унижението, което ищецът е изпитвал, и притесненията му и ограниченията в личния му живот, затварянето, отдръпването от контакти, нежеланието за общуване, отбягването на събирания и срещи, невъзможността за пълноценна работа, липсата на радост и весело настроение, т.е. – съобразил е, че е бил засегнат значително обичайния начин на живот на ищеца. Все в тази насока, съдът е отчел, че освен обичайно презюмираните вреди като стрес, страх от осъждане, притеснения, безсъние, наказателното производство се е отразило негативно на психическото състояние на ищеца, като е предизвикало разстройство от голямата група психогенни психични разстройства – реакция на тежък стрес с разстройства на адаптацията - посттравматично стресово разстройство с данни за хронифициране и без перспектива за последващо пълно отшумяване, и освен това е повлияло негативно на наличното му заболяване от артериална хипертония. От друга страна – в насока на по-нисък размер на процесното обезщетение, въззивният съдът е взел предвид обстоятелствата, че наказателното производство не е било продължително и срокът му не е неразумен – 3 години и около 9 месеца, по него са извършени минимален брой процесуални действия с участие на ищеца, и то е приключило на досъдебно производство с постановление за прекратяване, т.е. – за ищеца няма вреди от негативни преживявания, свързани с продължителност, прекален интензитет на процесуалните действия по разследването и от осъждане в хода на производството. Съдът е приел, че няма вреди и от наложената мярка за неотклонение, която е най-леката – „подписка“, предвид липсата на доказване по делото за наличие на реални ограничения за ищеца – по повод на желано от него придвижване или пътуване. Също в тази насока съдът е отчел, че в професионален план ищецът не е претърпял вреди от загуба на работата си, като той е продължил да работи като адвокат и университетски преподавател, а по време на наказателното производство е станал главен асистент по професионално направление „Национална сигурност“ в университета, като няма и доказани ограничения или невъзможности в последващата му професионална реализация, вследствие незаконното обвинение. По така изложените съображения относно конкретните данни по делото, и като е съобразил стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, въззивният съд е приел, че за обезщетяването на причинените от незаконното обвинение вреди – с оглед принципа на справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД, на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение от 30 000 лв. При определянето на този размер, съдът е взел предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, като в тази връзка се е позовал на решение № 202/20.06.2016 г. по гр. д. № 403/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице наведените от двете насрещни страни по делото, основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение. Разрешение първия поставен от жалбоподателя-ответник ПРБ процесуалноправен въпрос е дадено с имащите задължителен характер, разяснения в мотивите към посочената от касатора т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а също и в основаната на тях трайно установена практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК. Съгласно тази константна практика, въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Правният въпрос, формулиран от страна на касатора-ищец К., и вторият правен въпрос, поставен в изложението на ответната ПРБ, се припокриват помежду си и са почти идентични по смисъл. Същите са по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и се свеждат до тълкуването на понятието „справедливост“ и до критериите при прилагането на този принцип. По тези правни въпроси също е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, намерила израз и в посочените в изложенията на страните множество решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. В понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида, тежестта и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на производството, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, която е отменена от горна инстанция. От такова значение е и дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, медийна разгласа, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (ищеца), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната пофесионалната реализация. По всеки казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (ищеца), на неговото лично и професионално достойнство и чест. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото, релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, като съдът следва да посочи при обсъждането на обстоятелствата тяхното значение за размера на обезщетението – кои от тях обуславят по-висок и кои – по-нисък размер. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея. Именно в качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил всички относими доказателства, събрани по делото пред двете съдебни инстанции, като въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства, експертните заключения и свидетелските показания, обосновавайки се защо ги кредитира, е извел своите фактически констатации относно правно-релеватните обстоятелства по делото, включително относно фактите от значение за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е посочил и кои от тях приема за установени и кои – не. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за неговото определяне, като е съобразил и социално-икономическите условия в страната към преиода на процесното увреждане. По този начин апелативният съд е разрешил поставените от насрещните страни по делото правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, както и на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в пълно съответствие с практиката на ВС и ВКС. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка следва да се посочи и че в решенията по чл. 290 от ГПК на ВКС, на които се позовават двамата касатори, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Освен това, макар ответната ПРБ да поддържа, че определеният и от двете съдебни инстанции размер на обезщетението, бил завишен, същата не сочи какъв размер според нея би бил справедлив в случая, а от друга страна – както неведнъж е изяснявано от ВКС по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, и както изрично е посочил и въззивният съд в обжалваното решение, самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение