Определение № 50123 от 24.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1887/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Варна срещу решение № 169 от 10.02.2022 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по в. гр. д. № 1955/2021 г., с което след отмяна на решение № 261746/25.05.2021 г. по гр. д. № 2303/2020 г. на Районен съд-Варна е прието за установено в отношенията между ищците М. П. Р., Д. Й. С. и П. Л. Д. и ответника община Варна, че ответникът не е собственик на 4/9 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] с площ от 2 187 кв.м.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство ?

2. Допустимо ли е признаване/възстановяване право на собственост върху земеделски имот, по отношение на който е налице влязла в сила замяна по ЗТПС /отм./ - при призната с ПКП собственост на общината и след влизане в сила на плана на новообразуваните имоти?

3. Притежават ли ищците активна процесуална легитимация, ако се позовават на решение на ПК, което представлява нищожен административен акт?

4. Съставлява ли пречка за възстановяване на собствеността на бившите собственици върху имота, притежаван преди замяната, извършването на разпоредителни сделки със земята, получена при замяната, в хипотезата на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ?

Ответниците по касационната жалба Т. Т. Р. и П. Т. Р./наследници на М. П. Р., починала след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция/, Д. Й. С. и П. Л. Д., чрез адв. Д. К., са подали в срок отговор на касационната жалба, с който оспорват същата. Твърдят, че не са налице основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на разноските, направени в касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и да уважи предявения отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:

Ищците са наследници по закон на Д. Г. Н.. С решение № 8/04.12.2018 г. на ОСЗГ- Варна на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, чл. 18ж, ал. 3 и чл. 18з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, е признато правото на собственост на наследници на Д. Н. в съществуващи/възстановими стари реални граници на лозе от 2. 500 дка, в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в землището на [населено място], местност "Ч.", като възстановяването на правото на собственост следва да се извърши при условията на чл. 28 ППЗСПЗЗ. Това решение изменя предходно решение № 1037/10.12.2003 г. на ОСЗ- Варна в частта му, с която на наследници на Д. Н. е признато правото на собственост в съществуващи стари реални граници върху лозе от 2.500 дка, находящо се в терен по § 4, м. "В.“, част от имот № *от кадастралния план от 1956 г. Промяната в местоположението на имота е съобразена с решение № 3120/13.11.2008 г. по гр. д. № 7570/2007 г. на Районен съд - Варна, потвърдено с решение № 160/09.02.2010 г. по гр. д. № 236/2009 г. на Окръжен съд - Варна в частта, в която е отхвърлен искът на наследници на Д. Г. Н. против други физически лица за приемане за установено, че ответниците не са собственици на реална част от 920 кв. м. от ПИ № *по КП на м. "В.", целият с площ 927 кв. м. Съдът е посочил, че ответниците по посоченото дело черпят правата си от Д. С. Д., който с нотариален акт № * г. е признат за собственик на основание давностно владение на лозе в землището на [населено място], м. "Ч.", с площ 2.5 дка, а с последващ нотариален акт № * г. е признат за собственик на лозе в землището на [населено място], м. "В.“, от 2.5 дка, дадено от ТПС комисия в замяна на имота в м. "Ч.“. Придобитият от Д. по замяна имот в м. "В.“ е предмет на няколко разпоредителни сделки, сключени през 1965 година.

Съдът е посочил, че община Варна се позовава на Акт за частна общинска собственост № 9707 от 22.12.2017 г. за придобита собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС върху поземлен имот с идентификатор *, в [населено място], СО" М. рид, Б. и Д.“, местност „А.“. В регистъра към ПНИ имот № *е записан на община Варна, без документ за собственост.

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът е приел, че е налице пълна идентичност между имота по нот.акт № *г. и имот *по помощния план към плана на новообразуваните имоти, като имот *по ПНИ и процесният имот *по КККР представляват част от имота по нот. акт № *** г.

Имотът по акта за частна общинска собственост № 9707/22.12.2017г. е идентичен с имот *. Актуваният имот е нанесен по кадастралния план от 1956г. с № *. Съгласно кадастралния план от 1987 г., попълнен през 1999 г., процесният имот обхваща имоти на ползватели.

Съдът е посочил, че в т. 2 вещото лице дава заключение, че имотът по АЧОС № 9707/22.12.2017 г. не е идентичен на имота по решение № 1037/10.12.2003 г. на ОСЗГ, съответно на имота по решение № 8/4.12.2018 г., на ОСЗ, и имота предмет на нот. акт № * г. Съдът е уточнил, че под "процесния имот" вещото лице е имало предвид имота в решение № 1037/10.12.2003 г., представляващ лозе в м. "В.“, който не е идентичен на ПИ *, както и с получения по замяна имот в същата местност-предмет на нотариален акт № *** г. Съдът е приел, че констатациите на заключението след тези уточнения не противоречат на признатото право на собственост с решение № 8/4.12.2018 г. на ОСЗ, което не съдържа индивидуализация на имота.

В обобщение съдът е приел, че при съпоставка между имота по решение № 8/4.12.2018 г.на ОСЗ и имота, актуван с АЧОС № 9707/22.12.2017 г., следва да се имат предвид всички констатации, включително категорично установената идентичност на имота по нотариален акт № * г. с дадения в замяна имот в същата местност и с имот № *по помощния кадастрален план на местността.

При така приетото за установено въззивният съд е направил извод за основателност на иска. Изложени са мотиви, че в тежест на ответника е да установи правото си на собственост на основанието по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, на което се позовава .В случая реституционната процедура е започнала със заявлението за възстановяване правото на собственост на наследници на Д. Н. и по това искане е постановено решение № 1037/10.12.2003 г. на ОСЗГ- [населено място], изменено с решение № 8/4.12.2018 г. на ОСЗ- Варна, съгласно което признатите права следва да се считат за имота в м. "Ч.", съобразно решение № 3120/13.11.2008 г. по гр. д. № 7570/2007 г. ВРС, потвърдено с решение на ВОС по в. гр. д. № 236/2009 г., по правилото на чл. 18ж, ал. 3, предл. второ от ППЗСПЗЗ, тъй като след осъществените разпоредителни сделки замяната на двата имота е влязла в сила. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че е установена идентичността на спорния имот с този по решението на ОСЗ от 2018г. Съдът е посочил, че актуваният имот е № ***по кадастралния план от 1956 г. и няма данни този имот да е бил заявен за възстановяване от други лица в предвидените от закона срокове.

В заключение въззивният съд е направил извод, че към датата на издаване на АЧОС процесният имот е предмет на образувано и неприключило производство по възстановяване на собствеността в полза на трети лица, предвид на което и ответникът не доказва придобиване на имота като част от "остатъчен фонд" на земеделската земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ. Актът за частна общинска собственост № 9707/22.12.2017 г. не удостоверява придобити права на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС във връзка с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и съответно не легитимира общината като собственик на спорния имот.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият правен въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280 ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по него е налице трайна практика на ВКС /т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. №1/2000 г., ОСГК; решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018г. на ВКС, IV г. о.; решение № 44/10.07.2020г. по гр.д.№ 1963/2019г., ІІ г.о./, според която въззивният съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора.Тази практика не се нуждае от осъвременяване и въззивният съд се е съобразил с нея, посочвайки кои факти намира за установени и въз основа на кои доказателства и излагайки правните си изводи във връзка с приетата за установена фактическа обстановка, правилността на които изводи не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил кои доказателства не са обсъдени от въззивния съд и/или по кои конкретни доводи липсва произнасяне.

Вторият и четвъртият въпрос не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Те не са във връзка с решаващите изводи на съда, че при предявения отрицателен установителен иск за собственост ответната страна не е доказала, че е собственик на имота на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, защото към датата на съставянето на акта за общинска собственост за спорния имот е имало започнало и неприключило реституционно производство, като процесният имот е идентичен с имота, предмет на решението на ОСЗ от 2018г. Правен въпрос във връзка с приетото, че е актуван имот, за който към момента на актуването е имало незавършило реституционно производство, не е формулиран.

Третият въпрос също не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото съдът не е направил извод за допустимост на иска, приемайки, че решението на ОСЗ, на което се основават ищците, е нищожен административен акт. Изводите на съда са, че ищците обосновават правния си интерес с решението на ОСЗ от2018г., като съставеният акт за частна общинска собственост ги препятства да реализират правата си по това решение. Т.е. съдът имплицитно е приел, че решението е валидно, а не е нищожен административен акт.

Следва да се посочи също, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е обосновано наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по нито един от въпросите, формулирани от касатора. Въпросите са изброени, без касаторът да се е мотивирал в коя от хипотезите, визирани в т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК счита, че следва да се допусне касационно обжалване- дали поради необходимост от осъвременяване на вече създадена съдебна практика или пък поради необходимост от създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви правни норми.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изхода на спора в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените от тях разноски за настоящето производство в размер на 800 лева.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,