Определение № 427 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3112/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Финанс Груп 1“ ЕООД срещу въззивно определение № 681 от 05.06.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 370/2025 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, с което и след отмяна на определение № 1513/22.05.2025 г., постановено по гр. д. № 2359/2025 г. по описа на Районен съд - Стара Загора, е допуснато обезпечение на предявения от О. А. против „Финанс Груп 1“ ЕООД иск, с който ищцата претендира да бъде установено по отношение на ответника, че предоставеното й по силата на решение № 260526/07.06.2021 г., постановено по гр. д. № 4376/2020 г. по описа на Районен съд - Стара Загора, на основание чл. 56, ал. 2 от СК, право на ползване на семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 16, което е собственост на бившия й съпруг Н. Т. Н., е противопоставимо на ответника в качеството му на купувач на публичната продан на апартамента, чрез СПИРАНЕ на изпълнението по изп. д. № 356/2023 г. по описа на ЧСИ Р. М., с рег. № 868 на КЧСИ и район на действие - Окръжен съд - Стара Загора.

Касаторът моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1. Допустим ли е иск по чл. 124, ал. 1 или по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, предявен от държател (по смисъла на чл. 498, ал. 3 ГПК) на недвижим имот, срещу когото е насочено принудително изпълнение чрез въвод във владение против взискателя, на когото имотът е възложен с влязло в законна сила постановление за възлагане, за установяване по отношение на взискателя, че държателят държи имота по силата на наемно правоотношение, възникнало след вписването на първата ипотека върху същия имот?

2. Ако съдебният изпълнител продава обременен с наемно правоотношение имот на длъжника и при въвода отстранява държателя на имота, позовавайки се на чл. 498, ал. 3 ГПК, то разполага ли държателят с иск по чл. 124, ал. 1 или ал. 4, изр. 2 ГПК за установяване на същото наемно правоотношение, след като поначало притежаваното от държателя право, произтичащо от облигационно правоотношение, не му позволява легитимация по иск за собственост?

3. Допустим ли е иск по чл. 124, ал. 1 или по чл.124, ал. 4, изр. 2 ГПК за установяването на правото на ищцата да ползва имота, който държи в качеството си на наемател по силата на съдебно решение, постановено на основание разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от СК, при положение, че този факт с правно значение (правото на ищцата да ползва имота, който държи в качеството си на наемател на същия) е вече установен в производство, касаещо точно това правоотношение, а именно, производството по чл. 57, ал. 1 във вр. с чл. 56 от СК?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 101 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 2860/2020 г., на ВКС, III г. о., Определение № 664 от 12.02.2025 г. по ч. гр. д. № 3720/2024 г. на ВКС, II г.о., Определение № 3820 от 30.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3874 /2023г. на ВКС, I г.о.

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд.

За да отмени първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е приел за неправилен извода за връщане на исковата молба, на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на предявения иск, с който ищцата О. А. претендира да бъде установено по отношение на ответника „Финанс Груп 1“ ЕООД, че предоставеното й по силата на решение № 260526/07.06.2021 г., постановено по гр. д. № 4376/2020 г. по описа на Районен съд - Стара Загора, на основание чл. 56, ал. 2 от СК, право на ползване на семейното жилище, което е собственост на съпруга й Н. Т. Н., е противопоставимо на ответника в качеството му на купувач на публичната продан на апартамента за срок от една година и същият няма право на принудително изпълнение – въвод във владение в този имот за срок от една година. Според изразеното становище в обжалвания въззивен акт, този извод на първоинстанционния съд не бил правилен, като съображенията са в следния смисъл: предмет на иска било установяването на правото на ищцата да ползва имота, в качеството й на наемател на същия по силата на разпоредбата на чл. 57, ал.1 от СК. Това нейно право било оспорено от ответника „Финанс Груп 1“ ЕООД, по чието искане били предприети действия по принудително изпълнение за въвеждането му в имота, респ. отстраняването на ищцата от имота и преустановяване на ползването на същия от нейна страна. Поради изложените съображения, въззивният съд е приел, че ищцата има правен интерес от предявяването на установителен иск по чл.124, ал. 1 от ГПК, с който да установи спрямо купувача на публичната продан съществуването на правото си да ползва имота. След отмяната на първоинстанционния акт, с който исковата молба е била върната, а производството по делото е било прекратено като недопустимо, въззивният съд се е произнесъл и по обжалването на акта в частта му, в която е оставена без уважение молбата за допускане обезпечение на иска. Намерил е искането за допускане на обезпечение за основателно, тъй като за ищцата била налице обезпечителна нужда, а поисканата обезпечителна мярка била съответна на тази нужда. Направил е заключение, че били налице и останалите предпоставки за допускане на поисканото обезпечение, тъй като е преценил, че искът освен допустим се явявал и вероятно основателен, с оглед представените с исковата молба писмени доказателства.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Настоящият съдебен състав намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнения и обобщен от съда въпрос:

При наличие на влязло в сила постановление за възлагане и предприето въз основа на него действие на съдебния изпълнител по чл. 498, ал. 1 ГПК срещу държател /бившият съпруг на длъжника, на когото е било предоставено право на ползване по реда на чл. 56, ал. 2 СК/, то разполага ли държателят с иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване, че в полза на купувача по възлагателното постановление не съществува право на принудително изпълнение върху този имот?

По поставения въпрос настоящият състав дава следния отговор:

При наличие на влязло в сила постановление за възлагане и предприето въз основа на него действие на съдебния изпълнител по чл. 498, ал. 1 ГПК срещу държател /бившият съпруг на длъжника, на когото е било предоставено право на ползване по реда на чл. 56, ал. 2 СК/, е недопустимо държателят да предяви установителен иск, за да установи, че за купувача на публичната продан не съществува право на принудително изпълнение.

В своята практика ВКС последователно приема, че правото на принудително изпълнение не е материално гражданско право по смисъла на чл. 124 ГПК, а представлява публичноправно, процесуално правомощие, което се упражнява от органа на принудителното изпълнение (съдебния изпълнител). Това правомощие не е субективно право на кредитора срещу длъжника, а е компетентност на съдебния изпълнител да реализира изпълнението въз основа на изпълнителен титул. Следователно, иск за установяване несъществуването на правото на принудително изпълнение е недопустим, тъй като не е насочен към защита на материално право, а към процесуално правомощие, което не подлежи на установяване по исков ред /в този смисъл определение № 4247/18.11.2022 г. по ч.гр.д. № 4225/2022 г. на ВКС, III г.о., определение № 107/19.04.2016 г. по ч. гр. д. № 1566/2016 г. на ВКС, I г.о./.

По основателността на частната жалба.

В исковата молба ищцата излага следните твърдения: апартаментът, който е собственост на бившия й мъж, й е бил предоставен за ползване с решението по бракоразводното дело, на основание чл. 56, ал. 2 СК, докато упражнява родителските права върху децата. Върху имота е била учредена договорна ипотека за обезпечаване на кредит с кредитополучател дружество, представлявано от нейния бивш съпруг. Поради необслужване на кредита, същият е бил обявен за предсрочно изискуем, кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист и е образувал изпълнително производство. Имотът е бил обявен на публична продан. Налице е влязло в сила на 14.04.2025 г. постановление за възлагане на процесното жилище в полза на взискателя „Финанс груп 1“ ЕООД, като предстои купувачът да бъде въведен във владение на имота. Поради тези твърдения, ищцата предявява иск да бъде установено по отношение на ответника „Финанс Груп 1“ ЕООД, че предоставеното й по силата на решение № 260526/07.06.2021 г., постановено по гр. д. № 4376/2020 г. по описа на Районен съд - Стара Загора, на основание чл. 56, ал. 2 от СК, право на ползване на семейното жилище е противопоставимо на ответника в качеството му на купувач на публичната продан за срок от една година и същият няма право на принудително изпълнение – въвод във владение в този имот за срок от една година.

С оглед дадения отговор на правния въпрос, така предявеният иск се явява недопустим, поради което исковата молба подлежи на връщане, на основание чл. 130, изр. първо ГПК. Като е приел иска за допустим, въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен.

Във връзка с доводите на ищцата, че тя има защита, позовавайки се на чл. 237, ал. 1 ЗЗД. По приложението на чл. 237, ал.1 ЗЗД са налице противоречия в практиката на ВКС. Една част от съдебната практика приема, че разпоредбата е приложима при публичната продан на недвижими имоти, а други състави отричат приложението й, като приемат, че целта на разпоредбата е да осигури защита на наемателя единствено срещу разпоредителни сделки, извършения от самия наемодател. В отговор на тези противоречия и с идея за преодоляването им, с промените в ГПК (обн. в ДВ, бр. 86/2017 г.) се създаде нова алинея 3 на чл. 498 ГПК. При тълкуването на чл. 498, ал. 2, вр. чл. 498, ал. 3 се налага извода, че купувачът на публична продан не може да бъде въведен в закупения имот по реда на чл. 498, ал. 1 ГПК, ако в него има наематели или арендатори, вписали своите права преди вписване на първата ипотека. Това са лица, които са държатели на имота и не биха могли да бранят правата си, произтичащи от договорите за наем и аренда, по друг начин, тъй като не разполагат нито с иск за изпълнение на договора /новият собственик не е страна по него/, нито с иск за собственост. Законодателят брани правата на тези наематели и арендатори, защото при сключването на договорите за наем или аренда те не са могли да знаят за угрозата имотът да бъде изнесен на публична продан, доколкото имотът все още не е бил ипотекиран. Останалите наематели и арендатори, които са вписали своите договори след вписване на първата ипотека или на възбраната, са били наясно, че имотът, който са наели под наем или аренда, може да бъде изнесен на публична продан и правата им да отпаднат. Затова законодателят не брани техните права.

В настоящия случай, самата ищца твърди в исковата си молба, че решението, с което, на основание чл. 56, ал. 2 СК, й е било предоставено ползването на собственото на Н. Т. Н. семейно жилище не е било вписано. Поради което О. А. не би могла да се ползва от предвидената в чл. 498, ал. 3 ГПК защита. Но дори и да имаше такава защита, то същата не включва право на иск за оспорване на публичните правомощия на съдебния изпълнител или тези на правоимащия купувач на имота от публичната продан във връзка с въвода.

Основателни са наведените в частната жалба доводи, че въззивният съд неправилно е допуснал обезпечение на недопустим иск. Обезпечение на иск по висящо производство се допуска, когато същият е допустим и вероятно основателен, налице е обезпечителна нужда и посочената обезпечителна мярка е подходяща. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че е неоснователна молбата за обезпечение на недопустим иск. Поради приетото, че предявеният от О. А. иска е недопустим, то молбата за допускане на обезпечение на иска е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение