Определение № 3057 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 755/2026 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Д. Н. К., чрез адв. Л. Ц. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 3207 от 29.12.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 2038/2025 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 6500 от 19.11.2025 год., постановено по гр. дело № 5430/2025 год. по описа на Районен съд – Бургас, с което е върната исковата молба на Д. Н. К. срещу Й. И. Й.. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора въззивният съд бил нарушил принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 12 ГПК, тъй като не бил изложил собствени мотиви. Не били обсъдени доводите и възраженията в подадената частна жалба, които имали значение за правилното разрешаване на спора. Липсвал анализ относно смисъла на изменението на иска чрез замяна на страна по делото, при което имало оттегляне на иска или отказ от иска, процесуално правоприемство и последиците от десезирането на съда. Ищецът бил депозирал молба, с която поискал на основание чл. 228, ал. 2 ГПК да бъде конституиран нов ответник по делото – Й. Й.. Във връзка с дадените от съда указания ищецът бил уточнил, че иска конституиране на нов ответник и че правният му интерес е да замени ответника ЗК „Лев Инс“ АД с нов ответник – Й. И. Й., като претенцията му произтича от същото основание и същите фактически обстоятелства, като заявил, че оттегля претенцията си срещу ЗК „Лев Инс“ АД /доколкото към момента на искането в производството не било проведено първо открито съдебно заседание и съгласието на този ответник не било необходимо/, евентуално, че се отказва от нея. Посоченият ответник дал съгласие за прекратяване на делото. Съдът оставил производството без движение, тъй като счел, че следва да се заплати нова държавна такса. Както първоинстанционният съд, така и въззивният съд неправилно били приели, като се позовали на т. 5 от Тълкувателно решение №1 от 23.12.2025 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2024 год., ОСГНК, че след като ищецът изначално не бил предявил претенцията си в хипотезата на евентуалност срещу двамата ответници, то предявяването на иска срещу физическото лице следва да стане след прекратяване на производството срещу застрахователя и тъй като претенцията срещу физическото лице представлява нов иск, то за него се дължи държавна такса. В случая изменението на иска променяло някои от индивидуализиращите белези на спора и след изменението, искът не бил вече тъждествен на първоначално предявения, но не бил спрямо него и някакъв нов иск с нови основания и обстоятелства, именно поради самия закон, който изрично уреждал замяна на ответника при отказ на ищеца от първоначално предявения иск спрямо първоначалния ответник. И при оттегляне на иска, и при отказ от иска производството по делото се прекратявало. Но това не означавало, че ще бъдат обезсилени вече извършените действия по иска, който ищецът бил оттеглил или от който се бил отказал. Напротив, тези процесуални действия запазвали своята сила. Те не се заличавали, защото те образували това производство, в рамките на което се извършвало изменението на иска и което можело да бъде използвано, доколкото е възможно, за разглеждане на новия иск, който чрез изменението се предявявал вместо първоначално предявения иск. Запазването на процесуалните действия, извършени относно иска, с който ищецът десезирал съда, било особено наложително при изменение на иска чрез замяна на първоначалната страна с нова страна, тъй като това заменяне водело до процесуално правоприемство, т.е. до разпростиране силата на извършените процесуални действия спрямо новата страна. Разглеждането на искането за замяна на ответника – застраховател с ответника – причинител на непозволеното увреждане се подчинявало на едни и същи фактически обстоятелства – наличие на непозволено увреждане, поради което искането по чл. 228, ал. 2 ГПК не било свързано с предявяване на нов иск и образуване на ново производство, за които да е необходима нова държавна такса. С насочването на иска срещу надлежния ответник не се създавало ново процесуално правоотношение, а се отстранявали процесуалните пречки за развитие на процеса и разглеждането на спора по същество. Затова и в тази хипотеза ищецът не дължал внасяне на нова държавна такса по иска срещу надлежния ответник. В хода на делото било установено, че ищецът бил предявил иска срещу ответник, който не притежавал материалната легитимация да отговаря по него, като ищецът следвало да отстрани тази грешка чрез изменение на иска с конституирането на ответника по спорното право, при спазване на предпоставките на чл. 228 ГПК. В изложението към частната касационна жалба като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1.1/ Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в определението си и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд? 1.2/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него определение по всички своевременно въведени с въззивната частна жалба доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно определение? 2.1/ Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения с въззивната жалба? 2.2/ Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор? 3.1/ С насочването на иска срещу надлежния ответник създава ли се ново процесуално правоотношение, за което е необходимо да се заплати нова държавна такса? 3.2/ Коя от хипотезите на чл. 228 от ГПК следва да бъде приложена при насочване на иска срещу надлежния ответник, при което се иска замяна на първоначалния ответник – застраховател с последващ ответник – деликвент? 3.3/ Искането за замяна на основание чл. 228, ал. 2 ГПК задължава ли съда да възприеме посоченото от молителя правно основание за извършването на процесуално действие? 3.4/ Последващото насочване на иска срещу надлежния ответник представлява ли инициирано от ищеца отстраняване на процесуалните пречки за развитие на процеса и разглеждане на спора по същество? 3.5/ Последващото насочване на иска срещу надлежния ответник, различно от първоначално посочения в исковата молба ответник, представлява ли замяна на страна и правилата на чл. 228 ГПК намират ли приложение? 4.1/ Недопустимо ли е искането на ищеца за замяна на ответника – застраховател с ответника – деликвент в хипотезата на чл. 228, ал. 2 ГПК? 5.1/ Следва ли съдът да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, да им съдейства за изясняване на делото от фактическа страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото? 5.2/ При изменение на иска чрез замяна на ответник, ищецът следва ли да внесе отново държавна такса по иска срещу новия ответник? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че всички въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а отделно от това въпросите, с изключение на последния, са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че производство по делото било образувано по искова молба на Д. Н. К., с която срещу ЗК „Лев Инс“ АД били предявени искове по чл. 432 КЗ вр. с чл. 45 и по чл. 86 ЗЗД. След постъпване на отговор на исковата молба от страна на дружеството, ищецът подал молба с вх. № 37261 от 28.08.2025 год., с която поискал на основание чл. 228, ал. 2 и 3 ГПК като ответник в производството да бъде конституиран Й. Й.. С разпореждане № 10264 от 03.09.2025 год. първоинстанционният съд указал на ищеца да мотивира оправен интерес от искането за конституиране на нов ответник и предявяване на иск против същия във вече висящото производство или да обоснове процесуална допустимост от предявяване на нов иск срещу нов ответник по висящото производство с оглед разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2014 год., ОСТК. С молба вх. № 39607 от 16.09.2025 год. ищецът посочил, че претендира на основание чл. 228, ал. 2 ГПК замяна на ответника ЗК „Лев Инс“ АД с нов ответник – физическо лице, като заявил, че оттегля исковата претенция против дружеството, а евентуално, ако съдът приеме, че чл. 232 ГПК е неприложим, то тогава се отказва от тази претенция. С определение № 5118 от 17.09.2025 год. първоинстанционният съд прекратил производството по отношение на ЗК „Лев Инс“ АД на основание чл. 232 ГПК, осъдил ищеца да заплати на дружеството сумата от 500 лева – разноски по делото и оставил исковата молба срещу Й. Й. без движение, като указал на ищеца в едноседмичен срок да внесе държавна такса в размер на 725.91 лв. На 07.10.2025 год. ищецът подал молба с вх. № 42428, с която поискал съдът да отмени разпореждането си за внасяне на нова държавна такса. Искането било оставено без уважение с разпореждане № 12042 от 14.10.2025 год., като първоинстанционният съд отново задължил ищеца да внесе сумата от 725.91 лв. С молба с вх. № 48947 от 17.11.2025 год. ищецът отново поискал преразглеждане на разпореждането, с което бил задължен да внесе държавна такса, респ. поискал да бъде определен нов допълнителен срок за внасянето й. Въззивният съд е приел от правна страна, че определение № 6500 от 19.11.2025 год., с което първоинстанционният съд е върнал исковата молба, се явява правилно. Констатирал е, че първоначално претенцията била предявена срещу застрахователя, като впоследствие, след запознаване с отговора на дружеството, ищецът бил счел, че евентуално предявения срещу дружеството иск би се оказал недопустим, тъй като страната не била уведомила застрахователя за настъпилото ПТП в срок. Предявена била претенция срещу физическото лице Й. Й., като исковата молба няколкократно била оставяна без движение. Възприел е съображенията на първоинстанционния съд, че в случая следва да намери приложение т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2014 год., ОСТК, като е без значение обстоятелството, че в разглежданата хипотеза от ВКС първоначално е предявен иск срещу извършителя на деликта, а след това е предявена претенция срещу застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“. Вторият иск по чл. 45 ЗЗД е различен не само досежно ответника, но и като правно основание, поради което въвеждането му по делото по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК, наред с иска срещу застрахователя, е недопустимо. С оглед прекратяването на производството срещу застрахователя, първоинстанционният съд бил сезиран с нова претенция срещу друг ответник, поради което следвало да бъде внесена нова държавна такса. Допълнително въззивният съд е намерил, че независимо от това дали претенцията се предявява първо срещу извършителя, а впоследствие срещу застрахователя, или обратно, правните последствия не следва да се различават. След като ищецът изначално не е предявил претенцията си в хипотеза на евентуалност срещу двамата ответници, то предявяването на иска срещу физическото лице следва да се осъществи след прекратяване на производството срещу застрахователя, както е в настоящия случай. При това положение претенцията срещу физическото лице представлява нов иск, за който се дължи държавна такса. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивния акт, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първите четири поставени в изложението въпроси, които са свързани със задълженията на въззивната инстанция в производството по обжалване на определенията, визирани в чл. 274, ал. 1 ГПК, са обуславящи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са разрешени от въззивния съд както в съответствие с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК /на което се позовава и касаторът/, според които ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, така и с последователната практика на ВКС /част от която е цитирана от касатора/, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди доказателствата по делото и въведените от страните доводи и възражения, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагането на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В настоящия случай въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е обсъдил спорните въпроси и е дал отговор на оплакванията и доводите в подадената от ищеца частна жалба, които се свеждат до това, че с искането на ищеца за конституирането на деликвента като ответник по висящото дело се предявява нов и различен иск, за който следва да се внесе нова държавна такса. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал – не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовал на настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Въпросите по т. 3.1 – т. 3.5 от изложението не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондират с данните по делото и мотивите на въззивния съд. Изменението на иска е предприета от ищеца промяна на предмета или на страните по висящия процес, при която процесуалните действия, извършени по първоначално предявения иск, запазват силата си и спрямо новия предмет или новата страна по делото. Изменението на иска се извършва било като ищецът заменя основанието, петитума или някоя от страните по първоначалния иск с друго основание, друг петитум или с друга страна, било като прибавя ново основание, нов петитум или нов ответник към основанието петитума или ответника по първоначалния иск. Спазването на установените в закона изисквания за изменение на иска може да се провери само при редовна първоначална искова молба, в която ясно са очертани както основанието /твърденията за фактическите обстоятелства, които пораждат претенцията/, така и самото искане /петитума/, а също така само когато заявеният петитум съответства на основанието. При направено от ищеца в хода на процеса изявление, че насочва претенцията си срещу нов ответник, в правомощие на съда е да определи дали се касае за уточнение на нередовна искова молба /в който случай правилата на чл. 228 ГПК не намират приложение/ или за искане за изменение на иска чрез замяна на ответника, като преценката е винаги конкретна /в този смисъл решение № 178 от 18.10.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1624/2016 год., I г. о., ГК, решение № 188 от 24.03.2026 год. на ВКС по гр. дело № 852/2025 год., I г. о., ГК, решение № 221 от 10.06.2015 год. на ВКС по т. дело № 3030/2013 год., I т. о., ТК, определение № 73 от 15.02.2013 год. на ВКС по ч. гр. дело № 530/2012 год., І г. о., ГК и др./. В разглеждания случай посочването на лице, различно от първоначалния ответник по делото, не е осъществено от ищеца в хипотеза, при която съдът е дал или е бил длъжен да даде указания за насочване на предявената претенция срещу надлежен ответник /от твърденията в исковата молба не може да се изведе пасивната легитимация на друго лице/. Т.е. искането на ищеца за промяна на ответника не е във връзка с отстраняване на нередовност на исковата молба. Поставеният от касатора въпрос по т. 4.1 е от значение за изхода от спора, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2014 год., ОСТК, въззивния съд е приел, че искането на ищеца за конституиране на деликвента, като ответник по иск, основан на чл. 45 ЗЗД, във висящото производство по предявен срещу застрахователя по гражданската отговорност на деликвента иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, по своята правна същност не представлява искане за изменение на първоначалния иск чрез замяна на страна, а е процесуално действие, което представлява нова, самостоятелна и различна от вече предявената искова претенция, тъй като деликтният иск по чл. 45 ЗЗД и прекият иск по чл. 432, ал. 1 КЗ са различни по правно основание, предмет и ответници, макар да съществуват паралелно. А поради наличието на задължителна съдебна практика по поставения въпрос, която е съобразена от въззивния съд, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът по т. 5.1 от изложението, който е свързан с приложението на чл. 7 и чл. 10 от ГПК, е поставен абстрактно и не е обоснован от касатора с конкретни оплаквания, поради което не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота следва да се посочи, че в разглеждания случай исковата молба е била редовна, а липсата на допълнителната /специална/ процесуална предпоставка – в случая започнала процедура за доброволно плащане на застрахователно обезщетение и изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 ГПК, изключва запазването на първоначалния иск като предмет на делото. Последният въпрос /т. 5.2 от изложението/ също не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е без значение за изхода от спора, тъй като не съответства на решаващите мотиви на въззивния съд, според които искането на ищеца за конституирането на причинителя на увреждането като ответник по иск по чл. 45 ЗЗД по своето правно естество не е такова за изменение на първоначалния иск чрез замяна на страна /поради което не би и могло да настъпи доброволно процесуално приемство по висящия процес, изключващо внасянето на нова държавна такса от ищеца/. Ето защо не са налице поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение