Определение № 607 от 13.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. Я. и С. И. Я. чрез пълномощник адв М. Г., срещу решение №2472 от 12.11.2019г г. по в.гр.дело № 683/2019г. на Софийски апелативен съд, с което в производство по чл.294, ал.1 ГПК е потвърдено решение от 13.02.2017г по гр.д №8273/2014г на Софийски градски съд по уважен иск на М. Р. Н. на основание чл.422, ал.1 ГПК вр .чл. 240, ал.1 ЗЗД за установяване на вземането му по договор за заем от 03.05.2010г в размер на по 30 000 лева главница срещу всеки от ответниците И. и С. Я., конституирани като наследници на длъжника по договора и първоначален ответник по иска И. Я. ,със законната лихва от подаване на заявлението. В частта за възнаградителни лихви съгл.чл. 240,ал.2 ЗЗД по 600 лева /частичен иск/ и неустойки в същия частичен размер, исковете са отхвърлени. Първоинстанционното решение е обжалвано,съответно потвърдено от въззивния съд в установителната част. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение в една част и неговата неправилност.В приложеното към жалбата изложение се сочи основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото във взаимовръзка и че задължението не е изпълнено с препращане към чл. 272 ГПК. Сочи се противоречие с практика на ВКС /решение №554/2012г 4-то г.о, реш. № 23/2017г ІІ г.о ).Въззивният съд не е обсъдил в цялост покаказанията на св.Я. и обстоятелството, че към датата на договора за заем ищецът не е имал пари по банкова сметка. Формулира се и въпрос липсата на средства у заемодателя към датата на договора за заем релевантна ли е за установяване факта на реално предаване на заеманата сума. По този въпрос се изтъква противоречие с реш. №878/2006г по гр.д №431/2005г на 2-ро г.о на ВКС и основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Изтъква се и очевидна неправилност на решението. Отговор е постъпил от М. Р. Н. чрез пълномощника адв. Г.. Излагат се съображения в подкрепа на правилността на решението и отделно по допускането на касационната жалба.Свидетелски показания по искане на ответниците са събрани и обсъдени детайлно .Изтъкваното решение на ВКС по втория въпрос е постановено при различни факти. Претендират се разноски. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .Въззивното решение е допустимо постановено, след като в него е посоченото коя част първоинстанциионното решение е предмет на въззивно обжалване и проверка, така е очертан предмета на съответното производство и диспозитивното потвърждаване на обжалвания първоинстанционен акт. Факултативните предпоставки за допускане до касационен контрол са касаторът да обоснове наличието на общо и допълнително основание ,съгласно чл. 280 ал.1 ГПК Общо основание за допускане на касационно обжалване е формулирането на правен въпрос в изложението, който да е включен в предмета на делото, решаващо произнесен от съда и обуславящ за изхода на спора. При формулирането на въпросите общото изискване е изпълнено не е налице обосновка по специалните критерии на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. В съответствие, а не при противоречие с установената практика на ВКС е разрешен процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства.При повторното разглеждане на делото Софийски апелативен съд е направил собствени фактически и правни изводи, обсъдил е показанията на свидетелите за обстоятелствата, с оглед на които са били допуснати гласни доказателства, обсъдил е и доводите на страните,поддържани във въззивното производство.Възражения,свързани с датата на нотариалната заверка на договора въззивният съд не е обсъждал ,тъй като такива не са били въведени с отговора на исковата молба и са преклудирани.Въззивният съд не е препращал с позоваване на чл. 272 ГПК към изводите на първата инстанция,а преценявайки събраните във въззивното производство показания на свидетел включително е изтъкнал съвпадението на правните си изводи с тези на първоинстанционния съд. Поради това не е налице противоречие на въззивното решение с изтъкнатата съдебна практика по първия поставен въпрос. Въпросът релевантна ли е липсата на средства у заемодателя при установяване ,респ. при опроваргаване факта на реално предаване на заетата сума при договор за заем ,не е разрешен от въззивния съд в противоречие с изтъкваното от защитата реш. №878/2006г по гр.д №431/2005г на 2-ро г.о на ВКС. Обстоятелства в тази насока, като релевантни ,са обсъдени и при двете решения,в зависимост от конкретния случай. Различни са изводите по същество,наложени от разликата във фактите. По настоящето дело Софийски апелативен съд е приел за установено,че заемодателят е разполагал с парични средства и за него не е било проблем за предостави в заем сума от 60 000 лева,след като безпротиворечиво е изяснено че същият е притежавал и управлявал заведение в квартала. По гр.д №431/2005г на 2-ро г.о на ВКС по същество е прието ,че заемодателят не е разполагал със сума от 600 000 щатски долара които към 1995г да даде в заем ,тъй като е бил трайно безработен,без имущество и занятие.Следва да се добави,че оспорването на доказателствените изводи на съда не могат да бъдат съдържание на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Освен това оспорваните от защитата доказателствени изводи на съда по същество са логични, изградени при спазване на опитните и доказателствени правила. Всички доказателствени искания на обжалвалата страна-длъжник по дотовора за заем са били уважени Показанията на свидетелите,намерени в случая за допустими предвид възражението за абсолютна симулация на договора от наследниците,са обсъдени и преценени съответно. Приложена е и нормата на материалния закон поради което не се касае за очевидно неправилно решение и наличие на основание по чл. 280, ал.2 ГПК. По частната жалба. С определение №112 от 14.01.2020г по реда на чл. 248 ал.1 ГПК е разгледана молба на М. Р. Н., като съставът на Софийски апелативен съд е изменил решението в частта за разноските. С решението в тежест на ищеца М. Р. Н. са били възложени разноските на ответниците по иска И. и С. Я. при иницираното от тях касационно обжалване на решение №419/20.02.2018г.на САС,същото отменено от ВКС с решение №12/31.01.2019г на 4-то г.о с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстнация.С обжалваното определение е отказано присъждане на тези разноски в размер на общо 3260лв в полза на И. и С. Я.,с оглед крайния изход на делото. Жалбоподателите считат определението за недопустимо и евентуално за неправилно, тъй като по същество съдът е отменил, а не е изменил присъденото по разноските в решението. Жалбата е неоснователна.Определението е допустимо постановено по реда на чл. 248, ал.1 ГПК,който ред допуска оспорваното понастоящем изменение на решението в частта за разноските. При постановяването му правилно е съобразено ,че спорните разноски не се присъждат на касаторите по приключилото гр.д №2000/2018г на ВКС независимо от уважаване на касационната им жалба ,те остават за тяхна сметка предвид крайния изход на спора ,тъй като делото е върнато за ново разглеждане и е постановено въззивно решение по същество при което проявление намира правилото на чл. 81, вр чл. 78, ал.1 ГПК.Указания в същата насока са дадени и в отменителното решение №12/31.01.2019гпо гр.д №2000/ 2018г на ВКС, 4-то г.о .Обжалваното определение следва да бъде потвърдено. На ответника по касационната жалба следва да се присъдат разноските за защита в настоящето производство, установени в размер на 1000 лева Предвид горното Върховен касационен съд ІІІ г.о