Определение № 1244 от 22.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 609/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 16.01.2012г. по гр.д. №145/2011г. на АС Бургас, с което е уважен иск с правно основание чл.135 ЗЗД. Жалбоподателката А. А. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Жалбоподателите Б. С. К. и М. Й. М. чрез процесуалния си представител поддържат също, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по прави въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Ответникът Д. Б. С., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил предявения от Д. Б. иск с правно основание чл.135 ЗЗД, и е обявил за недействителен по отношение на нея договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт №161/2009г. на нотариус с район на действие РС Я., по силата на който А. и Б. К. са продали на М. М. търговски обект за обществено хранене в [населено място], досежно 1/2 ид.част от процесния недвижим имот, Прието е за установено по делото, че жалбоподателят А. К. е осъден да заплати на Д. Б. -ищца сумата 15000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 21.12.1998г. до окончателното изплащане на сумата, като с Присъда №8/05.02.2008 год., постановена по нохд №23/2003г. е признат за виновен в това, че на 21.12.1998 год. в МБ "Х." [населено място], като лекар акушер -гинеколог, с нейно съгласие и в нарушение на установените от МЗСГ правила – чл.7 от Наредба №2/01.02.1990 год. за условията и реда за изкуствено прекъсване на бременност е умъртвил плода на бременната Д. Б.. Прието е за установено, че след покупко-продажба на недвижим имот, обективирана в нот. акт г. семейство К. са прекратили брака си по реда на чл.100 СК, но купувачът М. М. е знаела за увреждане интересите на ищцата, тъй като е близка на семейството - племенница на ответницата Б. К. и е знаела за водения наказателен процес. Установено е също така, че с влязло в сила решение от 26.11.2010 г., по гр.д. №411/2010 год. на Ямболски окръжен съд, постановено при условията на чл.237 ГПК, т.е. при признание на иска от страна на А. К., Б. К. е призната за изключителен собственик на процесния недвижим имот. Съдът е посочил, че Б. К. е предявила иска си по чл.23 СК едва след предявения срещу нея и бившия и съпруг иск по чл.135 ЗЗД, което е видно и от мотивите на решението, поради което постановеното решение няма отношение към основателността на иска по чл.135 ЗЗД. При тези данни по делото съдът е приел, че предявеният иск по чл.135 ЗЗД е основателен, тъй като с процесната продажба се увраждат интересите на кредитора-ищцата по делото. В изложениея по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, за да обосноват допустимост на обжалването, поставят едни и същи въпроси от значение за спора: за допустимостта на предявяване иск по чл.23, ал.1 СК след иск по чл.135 ЗЗД срещу ответника по първия иск, който е ответник и по втория, следва ли да се зачете силата на присъдено нещо на решението по иск с правно основание чл.23 СК при обсъждане основателността на иска по чл.135 ЗЗД и има ли действие това решение и по отношение на лица, които не са били страна в процеса, както и допустимо ли е на се презуюмира знание у лица изван кръга на визираните в чл.135 ЗЗД. Поддържат, че тези въпроси са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените за разглеждане въпроси в изложенията на жалбоподателите, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отговорът на същите е даден в практиката на ВКС и е поставен в зависимост от характера и предпоставките на установителния иск по чл. 135 ЗЗД. Този иск има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, щом правният субект има качеството кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането; всяко действие на длъжника, с което той създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора и от момента на извършването на такова действие за последния възниква правото да иска отмяната му. В практиката е прието, че за допустимостта на иска по чл. 135 ЗЗД, следва да бъдат конституирани страните по сделката, чиято относителна недействителност се иска, които се явяват задължителни другари по см. на чл. 216, ал. 2 ГПК. Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. Приема се, че спецификата на Павловия иск е да служи за обезпечение за удоволетворение на вземанията на кредитора, а не да се извършва прекратяване на съпружеската общност преди прекратяване на брака. Решението по него няма вещно-прехвърлително действие, нито създава сила на пресъдено нещо между съпрузите по въпроса за дяловете им в нея, каквато се формира само в отношенията между кредитора и съпруга-длъжник, така че то е непротивопоставимо на другия съпруг при евентуално упражнен по-късно от последния иск по чл.23 СК. Приема се, че ищецът следва да докаже не само факта на притежаване на вземането и на момента на неговото възникване, но и знание за увреждане у длъжника и лицата, с които той е договарял, тъй като презумцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД няма сила за лицата, които изрично не са в посчената родствена връзка, като за доказването на горните факти са допустими всички доказателствени средства. Тази практика е намерила израз и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: решение от 08.06.2010г. по гр.д.№ 37/2009 г., ІІ т.о. на ВКС, решение от 27.07. 2011г по гр.д. № 785/ 2010 год, ІІІ г.о. на ВКС, и решения от 14.VІІ2010г. по гр.д № 1220/2010г. ІV г. о. и от 26.І.2012г- по гр.д № 456/2011г. ІІг.о.на ВКС. По отношение на поставените за разглеждане от жалбоподателите въпроси съдът е дал отговор в обжалваното решение като се е съобразил със задължителната практика на ВКС, която не е неправилна, което да налага нейната промяна за да е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения ВКС, състав на четвърто г.о.