Определение № 4210 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1345/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 13 от 19.01.2023 г., постановено по въззивно гр. д. № 300/2022 г. по описа на Сливенския окръжен съд е потвърдено решение № 20 от 26.05.2022 г. по гр. д. № 504/2020 г. на Районен съд Котел, с което е уважен предявения от община Котел срещу Е. Д. Д. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено по отношение на ответника, че същият не притежава право на строеж върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], УПИ * в кв. 98 по действащия регулационен план, идентичен на парцел *, кв. 2 по отменения регулационен план от 1964 г. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. П. М., като пълномощник на ответника Е. Д. Д.. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В касационната жалба са изложени доводи за нищожност и недопустимост на обжалваното решение. В изложението не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се противоречие с разрешенията, дадени в ТР № 1/04.05.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от същото и решение № 60136/27.10.2021 г. по гр. д. № 1390/2021 г. на ВКС, второ г. о. Ответникът по касация община Котел, чрез процесуалния си представител, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Производството е образувано по отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответникът не притежава право на строеж върху процесния имот. Изложените обстоятелства в исковата молба са, че в негова полза не е било валидно учредено това право, евентуално, че същото е погасено по давност поради неупражняването му в петгодишния срок по чл. 67 ЗС. Твърденията са, че не е бил завършен фактическия състав за отстъпване правото на строеж върху общинска земя, уреден в нормите на чл. 15 във вр. с чл. 13 ЗС-отм. /в ред., ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г./ - въз основа на заповедта за отстъпване право на строеж не е сключен договор. Посочено е също така, че към момента на издаване на заповедта за отстъпване право на строеж през 1995 г. общината не го е притежавала. Правният интерес от предявяването на иска е обоснован със следните обстоятелства: налице е спор с ответника, който претендира, че е носител на правото; сградите на допълващо застрояване в имота /селскостопанска сграда и хангар, депо, гараж/ са записани в кадастралните регистри на негово име. Исковата молба е предявена на 28.08.2020 г. В отговора на исковата молба ответникът е възразил, че искът е недопустим. В защитата си по същество е посочил, че притежава право на строеж, надлежно учредено му от общината през 1995 г. Не е успял да реализира това право, тъй като в имота е било налично незаконно застрояване. По делото е установено, че със заповед от 24.03.1980 г. е било отстъпено право на строеж на Х. Х. Х., като въз основа на нея на 05.05.1980 г. е сключен типов договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя за изграждане на жилищна сграда. Разрешение за строеж и удостоверение по чл. 15 ЗС /отм./ са били издадени през 1983 г. в полза на същото лице, а удостоверение по чл. 15 ЗС /отм./ - в полза и на лицето А. М. /М./ О. /О./. С писмен договор от 02.11.1992 г. Е. Д. Д. е закупил от А. М. О. находящите се в процесния имот сгради: жилищна сграда на два етажа, гараж и „кухня“. С влязло в сила съдебно решение е отхвърлен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на ответника – купувач срещу продавача за обявяване на предварителния договор за окончателен. Със заповед от 20.10.1995 г. на кмета на община Котел е отстъпено право на строеж в полза на ответника за изграждане на жилищна сграда. Същата е била отменена през 1996 г. с последваща заповед, прогласена за нищожна, както и със заповед от 2008 г., отменена с влязло в сила решение по адм. д. № 264/2008 г. на Административен съд – гр. Сливен. Цитираното решение е било отменено в частта, с която е разпоредено връщане на административната преписка за ново произнасяне на кмета на общината, с оглед изтеклите срокове за възобновяване на производството. С влязло в сила на 24.10.2008 г. решение по гр. д. № 173/1995 г. на РС - Котел, на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Е. Д. Д., че А. М. О. е собственик на жилищната сграда, построена в процесния имот въз основа на отстъпено право на строеж, строително разрешение и одобрен архитектурен проект, като ответникът е осъден да предаде владението й. В обжалваното въззивно решение е прието, че е налице правен интерес от предявения иск – ответникът претендира, че е носител на правото на строеж. За собственика винаги съществува правен интерес да отрече да отрече със сила на пресъдено нещо, че притежаваният от него имот не е обременен с претендираното от ответника ограничено вещно право. Решаващите изводи са изведени от установеното по делото, че към момента на подаване на молбата от ответника, за общината не е съществувала възможност да отстъпи правото на строеж; то е било реализирано от трето лице. При липса на сключен договор правото на строеж не е възникнало; транслативният ефект настъпва не по силата на заповедта, а по силата на сключения въз основа на нея договор по чл. 15 във вр. с чл. 13 ЗС-отм. /в ред., ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г./. Изложени са и допълнителни съображения по евентуално въведеното основание в исковата Не се разкрива вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или Недопустимостта е обоснована с липсата на правен интерес от предявения иск. Представеното решение № 60136/27.10.2021 г. по гр. д. № 1390/2021 г. на ВКС, второ г. о., е неотносимо за настоящата хипотеза. В него е прието, че собственикът на терена, който не твърди да е собственик на постройките в него, няма правен интерес да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС срещу лице, претендиращо да е собственик на постройките в имота и ползващо прилежаща към тях, съгласно чл. 64 ЗС, част от терена. Ищецът не притежава в този случай самостоятелно право да използва необходимата за ползването на сградите част от поземления имот, нито може да придобие някакви права върху тази част, отричайки правата на ответника; той е длъжен да търпи ограниченията, произтичащи от наличието на суперфициарна собственост в имота му. Цитираният съдебен акт е обсъден в мотивите на обжалваното решение, тъй като въззивникът – касатор се е позовал на него пред въззивния съд, като е прието, че случаят не е сходен. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващите изводи на въззивния съд съответстват на възприетото в съдебната практика, че редът за отстъпване на право на строеж върху държавна земя в полза на юридически лица и граждани към 1990 г. е регламентиран в разпоредбите на чл. 15 във вр. с чл. 13 ЗС като сложен фактически състав, който включва издаването на заповед на председателя на ИК на съответния общински народен съвет, последвана от сключването на договор между него и приобретателя. В цитирания смисъл са решение № 409/13.03.2000 г. по гр. д. № 1486/1999 г. на пето г. о., решение № 291/02.08.2011 г. по гр. д. № 959/2010 г. на четвърто г. о., решение № 96/17.07.2015 г. по гр. д. № 4669/2014 г. на първо г. о., решение № 211/14.12.2016 г. по гр. д. № 1386/2015 г. на първо г. о. и др. По делото няма доказателства, че е сключен договор като изискуем елемент на този фактически състав. Не се установява противоречие с постановките на тълкувателно решение № 1/04.05.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от същото. Изложените мотиви в обжалваното решение във връзка с погасяване на правото на строеж са допълнителни такива и не са обусловили изхода на конкретното дело. Съгласно тълкувателния акт давностният срок по чл. 67 ЗС започва да тече от момента, в който договорът за учредяването на правото на строеж породи действие. Предвид изводите, че същото не е било валидно учредено, заключението за неупражняването му в срок (такъв не е започнал да тече) не може да обуслови различен резултат. В обобщение горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът дължи заплащане на направените разноски от ответника по касация, в размер на 1236 лв. /за адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.