Определение № 2582 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 923/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на КОНПИ, подадена чрез А. П. И., главен инспектор в ТД на КОНПИ В., с приложено пълномощно, срещу определение № 120 от 08.02.2024г. по възз. ч. гр. д. № 57/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1057/14.12.2023г. по гр. д. № 303/2023 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е оставена без уважение молбата на КОНПИ на основание чл.248 ГПК да бъде изменено определение №928/01.11.2023 г. по гр.дело №303/2023 г в частта за разноските. Според жалбоподателя обжалваният съдебен акт е постановен в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Иска се неговата отмяна и да се намалят разноските за адвокатско възнаграждение, като се ангажира отговорността на КОНПИ с оглед на размерите, посочени в Наредба №1/04 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 т 2 и т.3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1.Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, в пълен размер определен съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1/04 г., на ВАдвС в случаите, когато по делото безспорно е установено, че предприетите процесуални действия от страна на процесуалния представител се изразяват само и единствено в изготвяне на общ за двамата ответници писмен отговор на искова молба. 2. При направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК следва ли съдът да извърши преценка за фактическата и правна сложност на делото и за съответствието й със заплатеното адвокатско възнаграждение? 3. Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл.38. ал.2 от ЗА в пълен размер, определен съгласно чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/04 г. на ВАдвС без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на фактическата и правна сложност по делото, както и етапа на който делото е прекратено поради отказ от иска? 4. Може ли съдът във всеки случай, по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Сочи, че с обжалвания съдебен акт въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 460 от 28.07.2014 г. по гр. д. № 3559/2014 г., ГК, I г.о. на ВКС и определение № 359 от 25.07.2016 г. по ч. т. д. № 647/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и и в противоречие с актове на Съда на европейския съюз - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО, Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на Съда на ЕС, Решение от 19.02.2002 г. по дела С - 94/04 на СЕО, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С - 427/2016 и С- 428/2016 на Съда на ЕС, Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на Съда на ЕС- основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Също така смята, че по въпросите липсва задължителна съдебна практика по тълкуването и прилагането на закона и предпоставя касационното обжалване да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по частната касационна жалба С. С. Г. и С. С. С. считат, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Пред Окръжен съд – Добрич на 15.05.2023 г. е образувано гражданско дело №303/2023 г. по предявени от КОНПИ срещу С. С. Г. и С. С. С. искове с правно основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито имущество /МПС и парични суми/ на обща стойност 194 217,11лева и от които от С. С. Г. на имущество общо за сумата от 115 678,56лв. / посочено в 11 пункта- МПС и парични суми/ и от С. С. С. сума от 78 538,55лв./ в 7 пункта парични суми и МПС/. С уточняваща молба от 27.06.2023 г. от КОНПИ са изпълнени указанията на съда, дадени с разпореждане от 14.06.2023 г. във връзка с посочване на придобитото имущество от ответниците през време на проверявания период, както и кое е все още налично в техния патримониум към края на периода или е отчуждено по непротивопоставим на държавата начин, както и да се изложат твърдения относно началния момент на фактическото съжителство между ответниците. Ответниците са получили на 25.07.2023 г. препис от исковата молба, която е от 41 листа и приложенията към нея. Образуваното дело по така подадената искова молба и приложенията е от два тома и от общо 444 страници. От ответниците е постъпил отговор на исковата молба на 24.08.2023 г., в който са оспорени исковете, заявено е становище по доказателствата, направени са доказателствени искания и са приложени писмени доказателства. Отговорът на исковата молба е изготвен от адв. С. от АК Д., като пълномощник на ответниците с приложено пълномощно от 15.08.2023 г. и договор за правна защита и съдействие за процесуално представителство по гр.дело №303/2023г. с договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение от 2 000лв. С молба от 18.10.2023 г. КОНПИ въз основа на решение от 11.10.2023 г. на Комисията и с позоваване на ТР№4/18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС е направила частичен отказ от исковете относно имущество на обща стойност от 146 711,28лв. и от които по отношение на ответника С. С. Г. за имущество на стойност от 68 172,73лв. и изцяло отказ от исковете по отношение на С. С. С. на стойност от 78 538,55лв. Заявено е, че след частичния отказ от исковете по отношение на С. С. Г. остават претенции за 47 505,83лв. С определение от 01.11.2023 г. Окръжен съд Добрич на основание чл.233 ГПК при частичен отказ от исковете спрямо ответника С. С. Г. и пълен отказ от исковете спрямо ответницата С. С. С. е прекратил производството по делото срещу С. С. Г. в частта за сумата от общо 68 172,72лв. и спрямо ответницата С. С. С. за сумата от 78 538,55лв.. Осъдил е КОНПИ на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплати на С. С. Г. сумата от 589,34лв.-разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита с оглед на прекратената част и на С. С. С. сумата от 1 000лв.-разноски за адвокатско възнаграждение по прекратеното дело. С определение от 14.12.2023 г. Окръжен съд Добрич е оставил без уважение молбата на КОНПИ за изменение на определение от 01.11.2023 г. в частта за разноските. Изложил е съображения, че отговорността за разноските по делото с оглед на частичния отказ от исковете спрямо първия ответник и изцяло отказът от исковете спрямо втората ответница е разпределена с оглед на чл.78, ал.4 от ГПК като от общо направените разноски от 2000лв.-за адвокатско възнаграждение, съразмерно на прекратената част са присъдени разноските в полза на първия ответник С. Г. и изцяло в полза на втората ответница С. С. от 1000лв. Прието е, че ответниците са упълномощили адвокат да ги представлява по делото, заплати ли са му уговореното възнаграждение от 2000лв., като техния пълномощник се е запознал с делото и е изготвил отговор на исковата молба и което е станало преди подаване на заявлението от КОНПИ за отказ от исковете. По доводите на КОНПИ, че възнаграждението е прекомерно и следва да бъде намалено е изложил доводи, че съобразно чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ при цена на иска от 78 538,55лв. спрямо ответницата С. С. минималното възнаграждение е от 6933,08лв., а при цена от 115 678,56лв. спрямо ответника С. Г. е от 9 904,28лв., поради което е приел, че заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение е далеч по-ниско от минимално дължимото и не е прекомерно. Приел е, че не е приложима разпоредбата на чл.156, ал.6 от ЗОНПИ с оглед на която да следва да се възложат разноските на ответника независимо от изхода на делото, тъй като Комисията е претендирала отнемане на неналично имущество и поради което е направен отказ от исковете и е последвало прекратяване на делото, а не поради поведение на ответниците. С обжалваното определение Апелативен съд В. е потвърдил определението на Окръжен съд-Добрич от 14.12.2023 г., с което е оставена без уважение молбата на КОНПИ на основание чл.248 ГПК да бъде изменено определението в частта за разноските. За да приеме, че атакуваното определение е правилно въззивният съд е приел, че с оглед на приложения по делото договор за правна зашита и съдействие между ответниците и адв. С. е заплатено от тях адвокатско възнаграждение от 2000лв. и след като не е уговорено друго е платимо от двамата ответници по равно. При отказ изцяло от исковете спрямо ответницата С. С. е приел, че при изричната разпоредба на чл.78, ал.4 ГПК й се следват разноски в пълен размер от 1000лв., а по отношение на частичният отказ от исковете и спрямо ответника Г., съответстваща на прекратената част от 58,94% и се дължат разноски съответни на тази част и в размер на 589,34лв. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Първият и третият от поставените от касатора въпроси в изложението към частната касационна жалба както са формулирани са свързани с определяне на разноски по реда на чл.38, ал.2 от ЗА и не са обуславящи изводите за дължимост на разноските в полза за ответниците в настоящото производство в посочения размер, след като в случая в обжалваното определение въззивният съд не е определял разноски при осъществена безплатна правна помощ и по чл.38, ал.2 от ЗА. Преценката за размера на дължимото адвокатско възнаграждение в хипотеза, при която процесуалното представителство е осъществено по реда на чл.38 ЗА е предоставена единствено и само на съда и се отнася за специфична хипотеза на определяне на адвокатско възнаграждение. В случая по конкретното дело не се касае за предоставена правна помощ безплатно на ответниците и в тази връзка за определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38 ЗА от съда и което да се възлага в тежест на ищеца. Ответниците са упълномощили адвокат да ги представлява по делото, сключили са договор за правна защита по който са заплатили уговореното в договора адвокатско възнаграждение и при прекратяване на производството поради отказ от иск са направили искане на основание чл.78, ал.4 ГПК да им се заплатят направените разноските за адвокатското възнаграждение от ищеца. Независимо, че адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА се присъжда и при прекратяване на производството, съобразно нормата на чл.78, ал.4 ГПК и в този случай съдът е този който определя възнаграждението като взема в предвид обема на извършената работа, действителната фактическа и правна сложност на делото, етапа на който е към прекратяване на делото поради отказ. В настоящата хипотеза при предоставена адвокатска защита по договор между ответниците и техния пълномощник съдът не следва да определя възнаграждение в полза на адвоката на ответниците по делото, то е договорено свободно между страните, но следва да отчете изхода от спора и при направено възражение от противната страна за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение с действителната правна и фактическа сложност на делото и с оглед на чл.78, ал.5 ГПК да прецени какви разноски за адвокатско възнаграждение и в по-нисък размер от реално направените да възложи в тежест на другата страна при прекомерност. След като въпросите за определяне на разноски по чл.38 ЗА не са обуславящи по конкретното дело не следва да се обсъждат и допълнителните критерии, посочени в изложението. Вторият въпрос в изложението по отношение на направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК следва ли съдът да извърши преценка за фактическата и правна сложност на делото и за съответствието й със заплатеното адвокатско възнаграждение е относим, но не е разрешен от въззивният съд в противоречие с цитираната практика. Въззивният съд е съобразил, разясненията дадени в мотивите на ТР№6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.3 при прилагане на чл.78, ал.5 ГПК да прецени съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото и в тази връзка да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателства, които ги обективират и дължимото правно разрешение по повдигнатите правни въпроси, различно по сложност при всеки отделен случай, особено свързано и със съобразяване и на задължителната практика по основните въпроси. При преценка на тези обстоятелства и при несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права съдът намалява адвокатския хонорар. В случая въззивният съд е направил преценка и е съобразил предявените искове срещу двама ответници за отнемане на имущество на значителна стойност, високата фактическата и правна сложност на делото и с каквато се отличават производствата по ЗОНПИ, както и извършеното от пълномощника на ответниците при изготвяне на отговор да се запознае с исковата молба и приложенията, взето е становище по доказателствата, заявени са конкретни възражения и са направени доказателствени искания и е приел, че при направения отказ от исковете изцяло по отношение на ответницата С. и частично спрямо ответника Г. заплатеното адвокатско възнаграждение от 1000лв. от ответницата С. и от 589,34лв., съответно на прекратената част от исковете за ответника Г. на основание чл.78, ал.4 ГПК не се явява прекомерно и следва да се възложи на ищеца. Четвъртият въпрос дали съдът във всеки случай, по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски може да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1/2004 г. не е обуславящ след като въззивният съд не е обосновал акта си, че присъдените от първоинстанционият съд разноски не следва да се намаляват под определения минимум в Наредбата. В тази връзка следва да се посочи, че обжалваното определение не се явява в противоречие и с даденото тълкуване в решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, че съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004 г. при определяне на отговорността за разноски. Следва, както е в случая при възражение от ищеца по чл.78, ал.5 ГПК и при преценка относно размера на адвокатското възнаграждение на ответниците да съобрази конкретно от една страна това, че делото се отличава с фактическа и правна сложност и от друга страна обемът на извършените действия до прекратяване на делото. В случая въззивният съд е съобразил, наличието на фактическа и правна сложност на делото по искове по чл.153 ЗОНПИ, изготвянето на отговор, като съществено процесуално действие след запознаване с изложеното в исковата молба срещу ответниците и приложените голям обем доказателства, ангажирането на доказателства и доказателствени искания и с оглед на тези обстоятелства е приел, че посочения от първоинстанционният съд размер на разноските не е прекомерен и се явява справедливо и съответно адвокатско възнаграждение, което и насрещната страна да понесе като отговорност за разноски, която се свързва с отговорността за вреди от неоснователни действия при неоснователно предизвикан правен спор от ищеца спрямо ответниците. При наличие на трайно установена практика не е налице и поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая жалбоподателят само бланкетно се е позовал на това основание без да е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече, че едновременно с това се сочи и наличие на предпоставки по т.1 и по т.2 ГПК. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.