Определение № 121 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4386/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Н. К. Д., чрез пълномощника му адвокат Н. Б., на ЧСИ Г. С. Д., трето лице-помагач на ответника Н. К. Д., чрез пълномощника му адвокат А. Д. и на „Арт Продакшън“ ЕООД, гр. София, трето лице-помага на ответника Н. К. Д., чрез пълномощника му адвокат А. С., против решение № 504 от 17.05.2021 г., постановено по гр. д. № 2970 по описа за 2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 8877 от 30.12.2019 г. по гр. д. № 2785/2019 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения от Г. И. Х. против Н. К. Д. установителен иск за собственост на апартамент № 2 в [населено място], [улица], ет. 2, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *****, като решението е постановено при участие на трети лица-помагачи на страната на ответника Н. К. Д.: ЧСИ № * Г. Д., Т. П. И. и „Арт Продакшън“ ЕООД, гр. София. Г. И. Х., чрез пълномощника си адвокат Д. С., е подал писмени отговори по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по всички касационни жалби и претендира възстановяване на направените разноски. Т. И. П. е подала писмени отговори на касационните жалби по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. ЧСИ Г. С. Д. е подал писмени отговори на касационните жалби на Н. К. Д. и на „Арт Продакшън“ ЕООД, гр. София, в които счита, че по същите следва да бъде допуснато касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че ищецът основава иска на твърденията, че е придобил собствеността на процесния апартамент по договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 164 от 13.07.2015 г., том І, дело № 125/2015 г. на нотариус № *, от своята майка Т. П. И.. От уведомление за въвод по чл. 498 ГПК, връчено му на 18.07.2018 г., узнал, че имотът му е бил възложен с постановление за възлагане по ИД № 20117810400789 по описа на ЧСИ Г. Д., вписано на 17.12.2018 г. под рег. № 84734, акт № 179/2018г. на Служба по вписванията София на ответника Н. К. Д.. Изпълнителното производство е било образувано през 2011 г. против длъжника Т. П. И., била вписана възбрана върху имота, насрочен опис и публична продан, но било спряно по разпореждане на съда с обезпечителна заповед на СГС, която впоследствие е била обезсилена с определение № 1736 от 08.08.2012 г. по ч. гр. д. №1863/2012 г. на САС. От датата на влизане в сила на това определение на САС е отпаднало основанието за спиране на изпълнението и с изтичане на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и поради бездействието на взискателя са настъпили основания за прекратяване на изпълнителното производство. На това основание длъжникът с молба от 21.08.2015 г. поискал прекратяването на принудителното изпълнение, но ЧСИ отказал да го прекрати, на 17.02.2016 г. извършил опис, изнесъл имота на публична продан и го възложил на ответника с постановление от 9.07.2017 г. Тъй като действието на възбраната от ЧСИ се разпростира само в рамките на изпълнителното дело, то при липсата на валиден висящ изпълнителен процес и след като към датата на описа и на публичната продан имотът не е бил собственик на длъжника, а прехвърлянето на имота е противопоставимо на взискателя, длъжника и купувача по публичната продан, то и постановлението за възлагане не е породило вещнопрехвърлително действие и не може да легитимира купувача по публичната продан като собственик на имота. Ответникът е оспорил иска с довод, че сключеният от ищеца договор за дарение е в нарушение на чл.451 вр. с чл.452, ал.2 вр. с ал.1 ГПК, тъй като е след вписаната възбрана и не е противопоставим на взискателя и на купувача по публичната продан (чл. 496, ал.2 ГПК). От фактическа страна съдът е приел за установено, че изпълнителното производство пред ЧСИ Г. Д. е образувано по искане на взискателя „ОББ“ АД (впоследствие цедирал вземането си на „Арт Продакшън“ ЕООД, гр. София) против Т. П. И. въз основа на изпълнителен лист от 25.05.2011 г. за задължение за заплащане на парично задължение от 239 690.15 евро главница по договор за предоставяне на банков кредит от 10.04.2008г. ведно със законна лихва от 13.05.2011 г. до окончателното плащане, 7 304.83 евро договорна лихва за периода от 28.09.2010 г. до 12.05.2011 г. по чл. 5 от договора, 128.13 евро наказателна лихва за периода от 28.09.2010 г. до 12.05.2011 г. по чл. 6 от договора и разноски в размер на 16 009.59 лв. На 5.07.2011 г. по искане на ЧСИ е вписана възбрана върху процесния апартамент, която не е заличена до провеждане на публичната продан с влязло в сила постановление за възлагане. С определение от 01.08.2011 г., постановено по гр. д. № 3068/2008 г. по описа на СГС е спряно изпълнителното производство като обезпечение на иск, по който от настоящите страни като ответник е участвала само Т. П. И.. С определение от 08.08.2012 г. по ч. гр. д. № 1836/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд допуснатата обезпечителна мярка е отменена и издадената обезпечителна заповед от 01.08.2011 г. е обезсилена. Това определение на САС е влязло в сила в деня на постановяването му, тъй като не подлежи на обжалване. Кредиторът по изпълнителното дело „ОББ“ АД не е бил страна в обезпечителното производство пред СГС и САС, но не е и бил уведомяван от ЧСИ Д. за настъпилото спиране на изпълнителното дело с обезпечителна заповед. С молба с вх. № 3440/25.02.2013 г. Т. П. И. е отправила искане към ЧСИ Г. Д., предвид връчената покана за доброволно изпълнение от 21.07.2011 г. и начисляването на лихви за забава, да предприеме изпълнителни действия по насрочване на опис и изнасяне на публична продан на недвижимите имоти, намиращи се в [населено място],[жк], [улица] да заличи възбраната върху недвижимия имот, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2. С молба вх. № 14520/20.08.2013 г. взискателят „ОББ“ АД е сезирал съдебния изпълнител с искане за насрочване на извършването на опис, оценка и публична продан на двата недвижими имота, върху които била учредена договорна ипотека в полза на взискателя, както и на имота, находящ се [населено място], [улица], ет.2, ап. 2, който не е бил ипотекиран в полза на банката. На 04.10.2013 г. ЧСИ Д. се е произнесъл положително по това искане, но е написал само резолюция „след отмяна на спирането“ върху самата молба. Същият не е уведомил банката за спирането на изпълнителното дело или поне липсват каквито и да са писмени доказателства за това. С молба с вх. № 15939/21.08.2015 г. Т. П. И. е отправила искане за прекратяване на изпълнително дело № 20117810400789 на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с оглед на обстоятелството, че в период от две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия. С резолюция, изписана собственоръчно върху молбата от 22.08.2015 г., съдебният изпълнител е оставил без уважение искането, като е посочил, че производството е спряно с обезпечителна заповед по нареждане на съда. Разпореждането на съдебния изпълнител е връчено на длъжника И. на 25.08.2015 г. По делото не е спорно между страните, че междувременно с нотариален акт № 164 от 13.07.2015 г., том I, дело № 125/2015 г. на нотариус Е. И.., с рег. № * Т. И. е дарила на своя син Г. Х. процесния, като дарителката си е запазила правото на безвъзмездно и пожизнено ползване на същия. Едва с молба с вх. № 1119/22.01.2016 г. взискателят „ОББ“ АД е представил заверен препис от определение № 1736/08.08.2012 г., постановено по ч. гр. д. № 1863/2012 г. по описа на САС, по силата на което е отменена наложената обезпечителна мярка спиране на изпълнението и е направил искане за възобновяване на изпълнителното производство чрез насочване на изпълнителни действия върху възбранените недвижими имоти. С постановление от същата дата - 22.01.2016 г. съдебният изпълнител е възобновил изпълнителното производство по изп. дело № 20117810400789. С призовка за принудително изпълнение Т. И. е била уведомена за възобновяването на производството, в частност за насрочените описи на 17.02.2016 г. за недвижими имоти, находящи се в [населено място],[жк], [улица] за спорния недвижим имот, намиращ се в [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2. Видно от протокол, съставен по реда на чл. 483 ГПК на 17.02.2016 г. по изпълнително дело № 20117810400789, ЧСИ Г. Д., чрез помощник-частен съдебен изпълнител Р. А., е извършил опис на процесния недвижим имот. В свободен текст в протокола е удостоверено, че имотът е бил отворен от длъжника Т. И., която заявила, че собственикът не присъства, тъй като не е редовно уведомен. Не е спорно между страните и това, че с постановление за възлагане на недвижим имот от 06.07.2017 г., по изпълнително дело № 20117810400789, ЧСИ Г. Д. е възложил Н. К. Д. процесния недвижим имот на [улица]в [населено място]. Отразено е, че постановлението е влязло в законна сила на 21.11.2018 г., както и че е вписано в Служба по вписванията гр. София, рег. № 86021/17.12.2018г., акт. № 179, том 202, дело № 63188, партидна книга № 172249. При така възприетите факти мнозинството от съдебния състав на въззивния съд е формирал следните изводи: Началният момент на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, при чието изтичане изпълнителното производство се прекратява, тече от самото постановяване на определението, с което е отменено спирането на изпълнението, а не следва да се обвързва с представяне на заверен препис от съдебния акт за отмяна на спирането на изпълнението на съответния ЧСИ или ДСИ, за да може да се поднови то. Съгласно задължителните указания на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по т. д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не друг, а взискателят е този, който „трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи". Иначе казано, ако някой е длъжен да предприема активни действия, за да обезпечи движението на изпълнителното производство, това е взискателят, а не длъжника, комуто в случая СГС е възложил тежестта да ангажира доказателства за отпадане на пречката за продължаване на изпълнителното производство срещу него. Независимо от това, както вече е посочено, с отмяната на определението за спиране 2-годишният срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК започва да тече независимо от предприета или непредприета от някоя от страните активност за уведомяване на съдебния изпълнител. В конкретния случай взискателят е подал молба за насрочване на опис, оценка и публична продан на ипотекираните имоти и на процесния възбранен имот на 20.08.2013 г. Съдебният изпълнител обаче не е уведомил банката за настъпилото спиране на изпълнението, при което за кредитора е съществувало задължение да поддържа висящността на изпълнителния процес, а това не е било сторено. При това положение, а и тъй като пречките за движение на производството вече са били отпаднали още на 08.08.2012 г. (предвид отмяната на определението за спиране на изпълнението от горестоящия апелативен съд), то очевидно е, че двегодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е изтекъл преди процесното дарение на имота, осъществено на 13.07.2015 г. А прекратяването по силата на перемпцията на изпълнителното дело е настъпило по право, без да е необходимо нарочно постановление на съдебния изпълнител (така т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. Д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). По силата на настъпилото прекратяване на изпълнителното производство по право, наложената върху процесния имот възбрана се смята заличена (според решение 295 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1626/2018 г. на IV г. о. на ВКС само когато възбраната не е наложена в изпълнителното производство от съдебния изпълнител, а е наложена от съд като обезпечителна мярка в предхождащ исков процес, с прекратяване на изпълнителното производство, възбраната не се заличава автоматично, а от съда - по реда на чл. 402, ал. 3 ГПК). Освен това, според актуалната практика на ВКС (решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на IV г .о.), постановките на т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.05.2015 г. по т. д. 2/2013 г. на ОСГТК, според които в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудителното изпълнение, се прилагат занапред и само по отношение на висящите към момента на приемане на тълкувателното решение изпълнителни производства, каквото е това в разглеждания случай. Като се има предвид изложеното, към момента на провеждане на проданта изпълнителното производство вече е било прекратено по право, а наложената върху имота възбрана е следвало да бъде служебно заличена. При това положение проданта, като порочно проведена при липса на основание за това, не може да бъде противопоставена на действителния собственик на имота в лицето на ищеца, поради което е доколкото същият се легитимира като собственик на годно правно основание (дарение от предходния собственик), претенцията му се явява основателна. Вярно е, че възбраната формално не е била заличена – в противовес със задължението на съдебния изпълнител за служебното й вдигане, но предвид перемирането на делото и настъпилото му автоматично прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тя не е имало какви права да брани и следва да се приеме, че действието й не е могло да бъде зачетено при последващо извършените изпълнителни действия, в т. ч. и публичната продан на апартамента. Апелативният съд е счел, че е налице и друг аргумент в подкрепа на тези изводи. С изменението на ГПК със ЗИДГПК, обн., ДВ, бр. 100 от 2019 г., е създадена нова алинея четвърта в чл. 433 ГПК със съдържание, че „вдигането на запорите и заличаването на възбраните по отношение на имуществата, продадени в хода на изпълнителното производство, има действие занапред“. Промяната не е случайна и цели да запази правата на третите лица досежно имуществата, продадени в хода на изпълнителното производство и придобити от тези трети лица. Процесните по делото правоотношения обаче са се развили преди 2019 г. При направата на историческо тълкуване на разпоредбите на чл. 433 ГПК, се налага извод, че преди приемането и влизането в сила на ЗИДГПК, обн., ДВ, бр. 100 от 2019 г., обстоятелствата дали съответно наложените запор или възбрана, са продължили да произвеждат своето действие или са отпаднали (без значение от формалното им заличаване или незаличаване) трябва да се преценят с оглед на всички установени факти по изпълнението, в това число и фактите по евентуално настъпила перемпция и прекратяване на изпълнителното производството на това основание. Законовата норма на чл. 433, ал. 4 ГПК, че „вдигането на запорите и заличаването на възбраните по отношение на имуществата, продадени в хода на изпълнителното производство, има действие занапред“, няма как да се приложи с „обратна сила“, т.е. по отношение на публичните продажби, приключили преди 2019 г., каквато е и процесната. Затова и тук, заличаването или незаличаването на възбраната от ЧСИ, няма как да има действие занапред, поради това, че не е имало подобна разпоредба към момента на осъществяване на правнорелевантните в казуса юридически факти. С тези мотиви е свързан извода, че като собственик на процесния имот се легитимира ищецът въз основа на договор за дарение, а не ответникът въз основа на публичната продан. Решението е подписано с особено мнение от един от членовете на съдебния състав, в което е посочено, че не се споделя извода на мнозинството на състава, че при настъпила перемция и прекратяване на изпълнителното производство по право, придобитите от купувача по публичната продан права, не могат да се противопоставят на ищеца, тъй като възбраната следва да бъде служебно заличена. Този извод противоречи на правната същност на възбраната. Вписването на възбрана има за цел да се даде гласност на подлежащите на вписване актове по начин, предвиден в Правилника за вписванията. Вписване, отбелязване и заличаване се допуска само за случаите, които са предвидени изрично в ПВ (чл.1 и 2 ПВ). Възбраната на недвижим имот, наложена като обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 1 ГПК или наложена в хода на принудително изпълнение по чл. 451 – чл. 452 ГПК, се подчинява на правила, установени в ГПК и Правилника за вписванията. Съгласно чл. 31, ал. 1 ПВ, вписването на възбрана се заличава по писмено нареждане на длъжностното лице, което е наложило възбраната. Правното действие на възбраната се изразява в обезпечаване възможността на кредитора, взискател в изпълнението, да удовлетвори правата си от стойността на имота. По същество възбраната цели да създаде непротивопоставимост на извършени разпореждания или учредяване на вещни права от страна на собственика на възбранения недвижим имот в полза на трети лица след нейното вписване. Правното действие на възбраната възниква от нейното вписване и се прекратява от момента на вписване на заличаването й. Само при довършване на фактическия състав на заличаването сключените от длъжника сделки ще могат да се считат за противопоставими на взискателя по изпълнението – арг. от чл. 453, т. 1 ГПК. В случая длъжницата се е разпоредила с имота при вписана и незаличена възбрана и тази сделка не може да бъде противоопоставена нито на взискателя, нито на купувача по публичната продан съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК. Следователно предявения установителен иск, основан на права, придобити от длъжницата по време на действие на вписаната възбрана е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. К. Д. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с довод за превратно тълкуване на нормата на чл. 433 ГПК, вкл. и ал. 4 от същата, като съдът е приел, че щом публичната продан е приключила преди приемането на ал. 4 на чл. 433 ГПК, то заличаването или незаличаването на възбраната от ЧСИ, няма как да има действие занапред. При тази обосновка соченото основание не е налице. Разсъжденията на съда относно правното действие на заличаването на възбрана и значението на законодателното изменение чрез приемането на новата ал. 4 на чл. 433 ГПК са изложени като допълнителен аргумент към тезата му, че ищецът се легитимира като собственик, а основният аргумент за тази теза е, че възбраната губи действие от момента на настъпване основанието за прекратяване на изпълнителното производство, независимо, че не е била заличена. При условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК Н. Д. поставя следните въпроси: 1) от кой момент поражда действие акта на съда по отношение на органа (съдия по вписванията или съдебен изпълнител), който следва да изпълни постановената отмяна на наложената обезпечителна мярка – от момента на постановяването му или от момента на представянето му пред съдията по вписванията или съдебния изпълнител 2) може ли и длъжен ли е съдебния изпълнител/съдия по вписванията да постанови вдигане на наложените обезпечителни мерки по молба на ответника по обезпечението, без да му е представен постановеният съдебен акт 3) наложените по изпълнителното дело запори и възбрани, считат ли се за заличени по право при прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл. 433, ал. 1 ГПК. 4) при спряно изпълнително производство въз основа на допуснато от съда обезпечение, за взискателя тече ли срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Първите два въпроса са свързани с констатациите на съда, че съдебният изпълнител е бил уведомен от длъжника за отмяната на допусканото като обезпечение спиране на изпълнителното производство, като съдът е приел, че отмяната на това обезпечение е породило действие от датата на влизането му в сила, включително и по отношение на съдебния изпълнител и взискателя, макар те да не са били страна в обезпечителното производство и да не са уведомени за постановения съдебен акт и неговия диспозитив. Тезата на касатора-ответник е, че като е приел, че последиците на наложената обезпечителна мярка настъпват автоматично, от момента на постановяване на нейната отмяна от съда, без сезиране на наложилият мярката орган, съдът е приложил неправилно чл. 402, ал.1 вр. чл. 400 и чл. 426 ГПК в противоречие със самата правна норма и нейното тълкуване и прилагане, установено в практиката на ВКС. По тези въпроси касаторът не удостоверява основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определенията по чл. 288 ГПК, на които се позовава и с които не е допуснато касационно обжалване, не съставляват практика на ВКС (т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2019 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС), а в решение № 118 от 18.07.2019 г. по гр. д. № 706/2019 г., ІІІ гр. о., решение № 212 от 27.11.2017 г. по т. д. № 754/2017 г., І т. о., решение № 8 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 4311/2018 г., ІV гр. о., решение № 295 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1626/2018 г., ІV гр. о., определение № 516 от 22.10.2012 г. по ч. гр. д. № 526/2012 г., І гр. о. и определение № 454 от 29.12.2008 г. по ч. гр. д. № 2260/2008 г., ІV гр. о. липсва произнасяне от кой момент следва да продължат изпълнителните действия, когато съдът отмени допуснато обезпечение чрез спиране на индивидуалното принудително изпълнение. Четвъртият въпрос е неотносим, тъй като съдът не е формирал извод, че срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е текъл в периода от допускане на обезпечение чрез спиране на принудителното изпълнение до момента на отмяната на обезпечението от съда. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставя следните въпроси: 1) релевантно ли е знанието на взискателя за налагането на обезпечителна мярка, за да породи тя действие и да настъпят предвидените в закона последици от налагането й 2) съдебните решения, постановени в производство по жалби срещу действия на съдебния изпълнител, пораждат ли последици, които макар и да не покриват съдържанието на силата на пресъдено нещо, са задължителни за съдебния изпълнител и страните по решението като постановено по едно двустранно спорно, правораздавателно по характера си производство. Ползва ли се със задължителна сила между страните, техните правоприемници, съдебният изпълнител и третите лица, придобили права въз основа на изпълнителното производство, съдебното решение, постановено по жалба по чл. 435 ГПК по отношение на разрешения процесуалноправен въпрос за валидността на процесуалното действие на съдебния изпълнител. Първият въпрос отново е свързан с довода на касатора, че в случай, че производството е спряно, то срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не тече. Както бе отбелязано във връзка с поставения при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК четвърти въпрос, въззивният съд не е формирал извод, че от момента на спиране на изпълнителното производство до момента на отмяната на обезпечението от съда, този срок е текъл. Отговор на втория въпрос се съдържа в мотивите на т. 3 на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че в исков процес съдът подлага на самостоятелна преценка законосъобразността на действията или бездействията на изпълнителния орган, като не е обвързан от съдържанието на съдебното решение по чл. 436 ГПК, като е даден пример с деликтен иск за присъждане на обезщетение от причинено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от частен съдебен изпълнител по чл. 45 ЗЗД, а по чл. 49 ЗЗД от държавен съдебен изпълнител. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ЧСИ Г. С. Д. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) от кой момент поражда действие в изпълнителния процес актът на съда, с който се отменя постановената преди това от съда обезпечителна мярка спиране на изпълнението – от неговото постановяване или от представянето му пред съдебния изпълнител от заинтересованата страна по изпълнителното дело 2) при прекратяване на изпълнителния процес по чл. 433, ал. 1 ГПК наложените запори и възбрани считат ли се за заличени по право или пораждат своето действие до момента на вдигането им от съдебния изпълнител по надлежния ред 3) тече ли срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК при спряно въз основа на акт на съда изпълнение. По първият въпрос касаторът се позовава на същите актове на ВКС, на които се позовава в касационната си жалба и ответникът Н. К. Д. по поставените от него при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос едно и въпрос две и за които актове касационният съд вече констатира, че или не съставляват практика на ВКС или в тях липсва произнасяне по този въпрос. Третият въпрос съвпада с поставения от ответника Н. К. Д. при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК четвърти въпрос и касационният съд вече констатира, че по него въззивният съд не се е произнасял. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „Арт Продакшън“ ЕООД, гр. София се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: длъжен ли е въззивният съд ва постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за неотносимо или недостоверно – да изложи мотиви за това. (Въпросът е свързан с доводите в касационната жалба за необсъждане и неотчитане на решенията по жалбата на длъжника против постановлението за възлагане, които приемат, че публичната продан е извършена законосъобразно, по висящо изпълнително производство, по което не са настъпили твърдените основания за прекратяване по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК). По мотивите, изложени по втория въпрос, поставен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК от ответника Н. К. Д. следва, че наличието на решение по чл. 435 ГПК е неотносимо при преценка законосъобразността на действията на съдебен изпълнител, когато тази законосъобразност е релевантна по исков спор, поради което и необсъждането на тези решения от въззивния съд не обуславя противоречие с практиката на ВКС по поставения въпрос. Позовава се и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1) налице ли е перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК при спряно въз основа на акт на съда принудително изпълнение и следва ли взискателят, който не е страна в съдебния спор, по спряното изпълнително дело да уведоми и да представи акта на съда, с който се възобновява/отменя акта за спиране на изпълнителното дело. 2) следва ли длъжникът по спряно изпълнително дело да уведоми и представи акта на съда, с който се възобновява/отменя акта за спиране на изпълнителното дело. Поставените въпроси са неотносими към мотивите на съда, обусловили изхода от спора, доколкото непредставянето на акт на съда за отмяна на обезпечението е обсъждан само във връзка с изводите на първоинстанционния съд относно значението на молбата на длъжника Т. И. от 25.02.2013 г., а решаващият извод на съда е, че взискателят не е бил уведомен за допуснатото обезпечение и спирането на принудителното изпълнение, поради което е следвало да предприема активни действия, за да обезпечи движението му и да поддържа висящността му. Касационният съдебен състав констатира, че е налице служебно приложимото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на въззивния съд, че по силата на настъпилото прекратяване на изпълнителното производство по право, наложената върху процесния имот възбрана се смята заличена и макар възбраната формално не е била заличена – в противовес със задължението на съдебния изпълнител за служебното й вдигане, но предвид перемирането на делото и настъпилото му автоматично прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тя не е имало какви права да брани и следва да се приеме, че действието й не е могло да бъде зачетено при последващо извършените изпълнителни действия, в т. ч. и публичната продан на апартамента. Преценката следва да се извърши с оглед правното действие на вписванията по отношение на възбраната като обезпечителна мярка, както и на нормата на чл. 433, ал. 3 ГПК задължаваща съдебния изпълнител при прекратяване на принудителното изпълнение да вдигне служебно наложените възбрани. С тези изводи на съда са свързани и поставените при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК трети въпрос от Н. К. Д. и втори въпрос от Г. С. Д.. По тях обаче касаторите не са удостоверили противоречие с практиката на ВКС. Разясненията в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 10.07.2018 г. по т. д. № 1/2015 г., ОСГТК на ВКС касаят заличаването на възбрана при проведена публична продан на имот във висящо индивидуално принудително изпълнение, а не при настъпване на основание за неговото прекратяване, а в Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК на ВКС за прекратяване индивидуално принудително изпълнение се разсъждава само в мотивите към т. 1 в контекста на поставения въпрос може ли привиден кредитор да запази придобити от публична продан права. Определенията, с които в производство по мл. 288 ГПК не се допуска касационно обжалване, не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а решение № 124 от 5.04.2012 г. по гр. д. № 905/2011 г., І гр. о. дава тълкуване не по поставения от касаторите въпрос, а по въпроса: кое от двете постановления за възлагане, издадени за един имот от двама съдебни изпълнители, е направило собственик купувача - дали вписаното, или това по което е наложена възбрана. На основание чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК следва да се прецени и дали не е очевидно неправилен извода на съда, че към момента на провеждане на публичната продан, от която ответникът черпи правата си, изпълнителното производство вече е било прекратено, като преценката следва да се извърши спрямо тълкуването по решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на IV г .о. на ВКС, на което се е позовал въззивния съд и в което макар да е прието, че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това, е разяснено и че ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването на последиците. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение