Определение № 210 от 18.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 194/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура”, Областно пътно управление - София срещу въззивно решение № 266189 от 21.10.2021 г., постановено по гр. д. № 6903/2019 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 25.02.2019 г. по гр. д. № 48201/2018 г. на Софийския районен съд, с което касаторът е осъден на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Д. К. Я. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва, считано от 03.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключенията на автотехническата и съдебнопсихиатричната експертиза, е установено от фактическа страна, че на 03.11.2016 г. ищецът в първоинстанционното производство Д. К. Я. управлявал лек автомобил „Грейт Уолл Ховер“ по „Банкянско шосе” в посока гр. София, когато претърпял пътно-транспортно произшествие поради попадане на автомобила в необезопасена шахта без капак с диаметър от около 1 м - 1.5 м и дълбочина 2- 3 м /капакът на шахтата бил открит по-късно в полето/. Вследствие на това същият загубил управлението на автомобила и се ударил в задната лява част на идващ насреща автобус, а след това и в движещ се зад последния лек автомобил, като автомобилът му се преобърнал в полето и застанал на покрив. Инцидентът настъпил вечерта по тъмно, на неосветен път, при наличие на лек дъжд. В автомобила пътували съпругата му и двете им деца, които били в детски столчета. На пътя нямало обозначения за препятствия по него, като било невъзможно шахтата да бъде забелязана. Пътят, на който станало произшествието, бил ремонтиран в продължение на няколко месеца и бил открит същия ден. След произшествието ищецът имал болки по цялото тяло, трудно движел дясната си ръка, наранени били гръдният му кош и гръбнакът му, бил объркан и притеснен. Първоначално вземал болкоуспокояващи лекарства, но болките в рамото, мишницата и гръдния кош се засилили, започнали и проблеми със съня, във връзка с което бил прегледан от психиатър, който назначил медикаментозна терапия, която не дала очаквания резултат. Вследствие на това посетил психиатрична болница, където бил приет на дневен стационар за три седмици от началото на м. януари 2017 г. Продължил да взема лекарства, теглото му рязко спаднало /с около 10 кг/ и тъй като не получил очакваното подобрение, постъпил в център за психично здраве в София. Въпреки тези усилия, за период от около 2 години след катастрофата не настъпило подобрение на състоянието му и продължавал да пие лекарства. Същият получил травматични увреждания /контузия на раменния пояс и мишницата/, за които бил в отпуск поради временна неработоспособност - за домашно лечение през периода 04.11.2016 г.- 21.11.2016 г., и генерализирано тревожно разстройство, за което бил в отпуск поради временна неработоспособност - за проведено болнично лечение през периода 06.01.2017 г. - 27.01.2017 г., и за домашно лечение през периода 27.01.2017 г. - 10.02.2017 г. Установеното генерализирано тревожно разстройство не представлява психично заболяване - психоза, което може да се приравни към разстройство на съзнанието по смисъла на закона. Симптомите са продължили повече от една година след произшествието, като са налице остатъчни такива като подтиснато настроение и безсъние. Без наличието на стресогенен фактор разстройството не би възникнало и има връзка с преживяното по време на инцидента. Прогнозата на вещото лице за изхода от заболяването е добра, като е възможно постигането на пълна ремисия. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките за ангажиране отговорността на ответника са налице. Посочено е, че същият не изпълнил задължението си за ремонт и поддържане на републикански път, изключителна държавна собственост, съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 2, пр. 1; чл. 8, ал. 2; чл. 19, ал.1, т. 1 вр. ал. 2, т. 1 и т. 3; чл. 29; чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/; § 1, т. 13 и т. 14 ДРЗП, според които е длъжен да управлява републиканските пътища и да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането им, както и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл. 167, ал. 1 ЗДвП/, от което са причинени неимуществени вреди на ищеца. Направен е решаващ извод, че е налице противоправно бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на ответника- възложител на работата при условията на чл. 49 ЗЗД. Изложени са и допълнителни съображения, че отразените в обстоятелствената част на протокола за ПТП /включително схемата на ПТП/ констатации за наличието на шахта без капак на пътното платно следва да бъдат взети предвид при формиране изводите на съда по съществото на спора, тъй като се основават на непосредствени възприятия на актосъставителя относно състоянието на пътя и са потвърдени от събраните по делото гласни доказателства. Материалната доказателствена сила на протокола, съобразно чл. 179, ал.1 ГПК, обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, каквито в случая са отразени в обстоятелствената му част. Протоколът е съставен от длъжностно лице - служител на МВР, в кръга на службата му, след посещение на място в деня на инцидента - 03.11.2016 г., т.е. актосъставителят лично е установил фактите на база извършен оглед и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на твърденията на водачите. Макар длъжностното лице да не е присъствало при самото настъпване на ПТП, което в случая е практически невъзможно, то е възприело лично фактическата обстановка, каквато е била непосредствено след настъпване на ПТП, поради което и относно посочените по-горе релевантни факти, описани в протокола, последният представлява официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. При посочения в този протокол и установения от свидетелските показания на св. И. С. и М. И. /очевидци на произшествието/ механизъм на ПТП, неопроверган от ответника с допустими по ГПК доказателствени средства, и въз основа на приетото по делото като неоспорено от страните експертно заключение на автотехническата експертиза, съдът е приел за доказана причинната връзка между ПТП и настъпилите за ищеца вреди. По отношение на размера на обезщетението са изложени съображения, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от съда съобразно обществения критерий за справедливост. С оглед характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца и претърпените от него болки и страдания от физическо и психическо естество; начинът на причиняването и неговата възраст - 38 г., съдът е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 10 000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Д. К. Я., чрез пълномощника му адв. В. Г., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос от значение за изхода на делото, нито е обосновал наличието на посочените в закона допълнителни предпоставки, което съгласно цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По направените в изложението общи касационни оплаквания ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство, като само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд не само е препратил към мотивите на първоинстанционния съд съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, но е направил и собствени фактически и правни изводи по съществото на спора като е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания. Обжалваното решение е валидно и допустимо, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на тази чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адв. В. М. Г. адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,