Определение № 4391 от 30.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1222/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Медика Русе“ ООД, представлявано от адвокат Х., срещу решение № 230 от 06.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 256/2024 г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново, в частта, с която след отмяна на решение № 81 от 06.03.2024 г. на Окръжен съд- Русе по гр.д. № 229/2023 г. „УМБАЛ Медика Русе“ ООД е осъдено да заплати на П. Т. Д. на осн. чл. 49 от ЗЗД сумата от 27 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на увреждане, причинено от проведено некачествено лечение в периода 26.11.2020 г. – 08.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата.

Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е извел изводите си на основание дадени устни обяснения от вещото лице, без да отчете, че същият е със специалност „Хирургия“, а проведената операция на ищцата е изцяло от гинекологичен екип. Поддържа, че дадените обяснения от вещото лице са неприложими към конкретното лечение. Поддържа, че съдът не е обсъдил наведените от настоящия жалбоподател възражения в отговора на въззивната жалба, поради което не е установил, че служителите на ответника са действали компетентно и своевременно. Поддържа, че по делото се установява, че е налице информирано съгласие от пациента по смисъла на чл.88 от ЗЗ, налице са били медицински показатели за извършване на оперативна интервенция, при операцията не са извършени нарушения на медицинските стандарти и добрата медицинска практика, действията на лекарите след релапаротомията и след констатирания илеус са правилни. Поддържа, че възникналият илеус е усложнение, за което пациентът е дал информирано решение. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приел изводите си без да прецени всички доказателства по делото и без да обсъди доводите на страните.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС- основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Поддържа, че съдът е кредитирал заключението на вещото лице и дадените от него обяснения безкритично, което е противоречие с приетото по решение № 241 от 23.10.2013 г. на ВКС по гр.д. № 3194/2013 г. на І г.о.

Формулира следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Обстоятелството, че назначената СМЕ не е оспорена от страните при приемането й, освобождава ли въззивния съд от задължението да извърши оценка на заключението по чл. 202 от ГПК?

2. При конкретно посочени в отговора на въззивната жалба противоречия на твърденията на ВЛ с доказателствата по делото, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си посочените противоречия и възражения?

3. Длъжен ли е въззивният съд, при релевиране в отговора на въззивната жалба на конкретни оплаквания, свързани с доказателствата по делото, да извърши самостоятелна преценка на същите, както и да обсъди в мотивите доводите и възраженията на страните по отношение на доказателствата?

4. Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на всички доказателства в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приеме за недостоверни, следва ли да изложи мотиви за това? Поддържа, че по така поставените въпроси обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 75/ 20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г. на ВКС, I т.о.

Поддържа още, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът П. Д., представляван от адвокат Н., оспорва касационната жалба като неоснователна и поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация. Поддържа, че поставените въпроси в изложението към касационната жалба не са обуславящи. Оспорва твърдението, че въззивното решение е очевидно неправилно. Моли решението на Апелативен съд- Велико Търново да не бъде допускано до касация.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено по делото от фактическа страна, че ищцата била хоспитализирана при ответника на 26.11.2020 г. - в гинекологично отделение- поради обилно кървене и при оперативната интервенция на 27.11.2020 г. била извършена хистеректомия тоталис, аднексектомия декстра, салпингектомия синистра. По повод болков синдром в 08.55 ч. на 30.11.2020 г. било направено УЗИ, при което били установени данни за свободна течност в корема - хемоперитонеум и била предприета ревизия на коремната кухина. Извършена била релапаротомия, лаваж, овариектомия синистра. При отваряне на корема била установена в ляво обтурирала киста на яйчника и кървене от него, след което същият бил отстранен. На следващия ден след 16 ч. било установено гадене, тежест, фонтанно повръщане.Установено било, че коремът е леко балониран и болезнен. Последвало леко подобрение на състоянието на пациентната. Поради колебливо възстановяване, след консултация с хирург, е предложено оперативно лечение, поради вероятност да се касае за постоперативен илеус, но ищцата отказала и е била изписана.

Установено било, че в периода 08.12.2020 г. – 21.12.2020 г. ищцата била хоспитализирана в „УМБАЛ „Св. Анна“ АД – гр. София по повод оплаквания от тежест, подуване на корема, многократно повръщане и слаби болки. На 08.01.2021 г. отново била постъпила по спешност в „УМБАЛ „Св. Анна“ АД където била извършена спешна оперативна интервенция, при която били установени множество плътни сраствания между тънки черва, коремна стена. Тънките черва били илеусно раздути около 4 см. в диаметър, дистално колабирали. При достигане до вагиналния чукан била установена плътно прирастнала тънкочревна бримка към него. Изписана била на 19.01.2021 г. в добро общо състояние.

Ищцата била претърпяла и други хоспитализации и оперативни интервенции, като на 16.05.2023 г. претърпяла оперативно лечение, при което били констатирани множество плътни сраствания между тънките черва, на места с образувани колена, илеусно раздут йеюнум, дистално илеума на ок. 60 см. от клапата е бил спастичен. Отстранено било около 1 м. тънко черво с десерозирани участъци и изразени адхезии.

Установено било още, че ищцата била с 60% инвалидност, като водещата диагноза била чревни сраствания (бридове) с непроходимост.

Съдебният състав е обсъдил и кредитирал приетата по делото съдебномедицинска експертиза, изготвена от доц. д-р И. П., според който при ищцата били налични индикации, налагащи извършване на хистеректомия. Експертът считал, че насочването на ищцата към такава интервенция било правилно съгласно стандартите за добра медицинска практика. Извършена била тотална абдоминална хистеректомия с отстраняване на яйчник и тръби, при която не са допуснати нарушения от практическа и научна гледни точки. Левият яйчник бил оставен зa частично запазване на ендокринния статус на пациента. Според вещото лице около една трета от пациентите, претьрпели отворена коремна или тазова хирургическа интервенция, били хоспитализирани повторно средно двa пъти през следващите 10 години зa състояния, пряко или вероятно свързани със сраствания, или за по-нaтaтъшнa операция, която потенциално може дa бъде усложнена от сраствания. Образуването на постоперативни сраствания не представлявало специфично усложнение на оперативната интервенция, защото те cе образували след всяка операция в коремната кухина. Според вещото лице всяка последваща оперативна интервенция в коремната кухина била с потенциал да увеличи образуването на сраствания в корема. Непосредствено след всяка коремна оперативна интервенция бил налице паралитичен илеус, който в рамките на 48-72 часа се преодолявал спонтанно и чрез медикаментозно лечение. Когато илеусът не се повлиявал от консервативните мероприятия, при липсваща перисталтика, преценка на отделимото от сондата като застойно, балониране на корема, липса на дефекация, палпаторна болезненост, липса на динамика или влошаване резултатите от образните изследвания, провеждани в динамика, се пристьпвало към оперативно лечение- релапаротомия. Според експерта проведените образни изследвания и приложеното в постоперативния период консервативно лечение, както и предложеното оперативно лечение, не били в нарушение на приетите в медицинската наука и практика правила за лечение на ранната следоперативна чревна непроходимост. Експертът посочил, че пpeдocтaвeнaтa мeдицинcкa пoмoщ на пациента отговаря на изискванията за своевременност, достатъчност и качество, съгласно принципите, заложени в чл. 80, ал.2, т.1 от ЗЗ. Според вещото лице гинеколозите на ответната болница правилно били установили негладкото протичане нa постоперативния период при ищцата, своевременно ca назначили извършването на образните изследвания, потърсили са навреме помощ от коремни хирурзи, които от своя страна навреме ca cе ориентирали зa настъпилия илеус и след установяването на недостатъчния ефект от препоръчаното от тях консервативно лечение, са предложили оперативно. Според вещото лице начинът, по който била протекла операцията при ищцата, не налагал настаняване в реанимационно отделение. По отношение на ищцата било провеждано рутинно наблюдение от дежурния персонал, което съответствало на правилата за добра медицинска практика. Вещото лице разяснило още, че наличието на свободна течност в корема в постоперативния период, ако нe била установена такава по време на операцията, обикновено сигнализирала за наличие нa кръв в кopeмa, т.н. хемоперитонеум. По-добрият метод за установяване на свободна течност бил ехографският. При констатиран на 02.12.2020 г. чрез КТ „постоперативен тьнкочревен илеус, наличие на свободна течност в коремната кухина, наличие на въздушни колекции в областга на мускулус ректус абдоминис, който е с данни за абсцесни колекции", правилното поведение било незабавна оперативна интервеция, ако обаче тази образна находка корелирала с клиничното протичане нa заболяването и резултатите от изследванията (кръвна картина и биохимия). Според вещото лице при констатирано на 4-ти постоперативен ден гадене, еднократно фонтанно повръщане, тежест, киселини и дискомфорт в епигастриума след коремна операция с отстранен голям паренхимен орган правилно било поведението на лекарите от гинекологичното отделение: вливане на водно-електролитни разтвори, поставяне на назогастрична сонда, извършване на образни изследвания, консулти с коремни хирурзи, включване на медикаменти, проследяване в динамика количеството и вида на отделяната от сондата течност, количество отделена урина и др. Консултите с коремни хирурзи били навреме извършени. Правилно било свикването на ЛКК. В периода 03.-06.12. 2020 г. състоянието на ищцата се било подобрило. Ha 07.12.2020 г. коремният статус отново се влошил, което е причина на следващия ден да й предложат оперативно лечение, което тя е отказала. Назначената медикаментозна терапия и мерки в деня след релапаротомията и констатирания илеус били правилни и благодарение на тях от 02.12.2020 г. до средата на 06.12.2020 г. състоянието на ищцата се било подобрило. Неовладян с консервативно лечение и мерки повече от пет дни илеус водел до необходимост от оперативно лечение. Илеусното състояние при ищцата дo 08.12.2020 г. било с флуктуиращ характер и това било причината да й бъде предложена промяна в лечението – оперативно. Вещото лице заявило, че съобразно отразеното в оперативния протокол от 30.11.2020 г. източникът на кървене е левият, оставен след хистеректомията, яйчник, затова e бил отстранен. Левият яйчник явно не бил кървял пo време на операцията от 27.11.20 г., в противен случай той щял да бъде отстранен още тoгaвa. Причината за констатираните в УМБАЛ „Св. Анна“ на 12.01.2021 г. „множество плътни сраствания между тънки черва, коремна стена, към предходна лапаротомия и колон сигмоидеум“ били извършените преди това две оперативни интервенции - тотална хистеректомия и последваща реоперация. Обичайно състояние било след всяка коремна операция да се получават сраствания между манипулираните органи, дължащо се на травмирането на органите в корема, наличието дори и на минимално количество кръв в корема, наличието на чужди за организма чужди тела, като шевен материал, тaлк от хирургическите ръкавици, дразненето на висцералния и париеталния перитонеум от антисептичните разтвори и др. Обемът на срастванията зависел както на количеството дразнене, което се упражнявало върху перитонеума, така и на индивидуални предразположение на организма към образуване на сраствания. Според вещото лице тридневният хемоперитонеум имал роля в образуването на сраствания при ищцата. Причината за констатираната „плътно прорастнала тьнкочревна бримка към вагиналния чукан“ била едно от многото сраствания на червата едно към друго, към предната коремна стена, към дебелите черва и пр. Оперативната интервенция в „УМБАЛ „Св. Анна“ АД на 16.05.2023 г., при която била премахната част от тьнкото черво, била голяма по обем и сложност. B резецирания тьнкочревен участък са попаднали част от срастванията и участъци от червото с нарушена цялост на серозната му обвивка. Извършените оперативни интервенции на ищцата били с цел подобряване на състоянието й. Самите операции били сложни и с рискове от неблагополучия. Свързани били с дискомфорт, болки и тежест, основно след хранене.

При изслушване в съдебно заседание вещото лице заявило, че снижението на хемоглобина един ден след операцията говорело за вероятно изкървяване в корема, което налагало да се извърши изследване. Такова е извършено на 30.11. – ехография, при която било установено наличието на свободна течност в коремната кухина. Наличието на кръв имало отношение към срастването, което било индивидуален проблем на организма. Количеството кръв в корема – дали е 50 мл или повече, не рефлектирало върху количеството сраствания, които могат да бъдат образувани. Вещото лице дало предположение, предвид срива на хемодинамиката, че в корема на ищцата имало събрано около литър сръв. Вещото лице заявило, че в своята практика при колемни операции винаги поставял дрен и това е възприето в клиниката, в която работил. Поставянето на дрен не гарантирало по-добро качество на операцията, а по-ранното разпознаване на евентуални усложнения. Мнението на вещото лице е, че всяка една голяма коремна интервенция, трябвало да завърши с поставянето на поне един дрен, но за да не се запуши, се поставят два. Според посоченото в оперативния протокол от 30.11.2020 г., причина за кървенето била киста на левия яйчник. Вещото лице приемало, че след като не е отбелязано друго, а бил посочен яйчникът, той е причина за кървенето и затова бил премахнат.

Пред първоинстанционния съд са разпитани лекари от УМБАЛ „Медика“, ангажирани с лечението на ищцата.

При така установеното от фактическа страна, съдът направил следните правни изводи: Съдът приел, че действията на лекарите от ответното лечебно заведение по поставяне на диагноза на ищцата при приемането й и по насочването й за хирургична интервенция, били обосновани от медицинска гледна точка и съответстват на утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии за осъществяване на медицинската помощ (чл. 79, ал. 1 ЗЗ). Ищцата била подписала Декларация за информирано съгласие в съответствие с изискването на чл. 88, ал. 1 от ЗЗ и е била уведомена от лекуващите лекари за вида на интервенцията и необходимостта от нея. Преди извършване на операцията - на 26.11.2020 г., били извършени всички изследвания, видно от медицинските документи Според съдебномедицинската експертиза, при извършване на операцията - тотална абдоминална хистеректомия с отстраняване на яйчник и тръби, не били допуснати нарушения. Въззивният съд приел, че в периода след операцията на 27.11.2020 г. до 30.11.2020 г. било налице бездействие на лекари от ответната болница при постоперативното наблюдение на ищцата, което било в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии за осъществяване на медицинската помощ и с основния принцип за качество на медицинска помощ, поради което бездействието било противоправно, съгласно чл. 79, ал. 1 и чл. 81, ал. 2 от ЗЗ. В резултат на това бездействие лекарите не били установили наличието на свободна течност (кръв) в корема на ищцата (хемоперитонеум) в продължение на три дни след оперативната интервенция, което наложило извършване на втора операция на 30.11.2020 г. Двете оперативни интервенции били причина за образуване на множество сраствания между тънките черва, коремната стена, предходната лапаротомия и колон сигмоидеума, които пък са причинили на ищцата чревна непроходимост (илеус). Съдът направил този извод въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза, в което се съдържала констатация за връзката между тридневният хемоперитонеум и срастванията в коремната кухина на ищцата, довели до илеус, установен и от лекарите на ответната болница. Съдът приел, че лекарите не били поставили дрен след първата операция, което, според добрата медицинска практика способствало за по-ранното установяване на евентуални усложнения при коремните операции. В случая, при поставен дрен, наличието на кръв в корема на ищцата би било установимо непосредствено след операцията, а не три дни по-късно, съответно – последващата, втора операция би била извършена веднага и последиците от хемоперитонеума не биха били толкова сериозни и дългосрочни. Според резултатите от изследванията, отразени в ИЗ, в тридневния период след първата операция било констатирано снижение на хемоглобина и на кръвното налягане, което, според вещото лице, било индиция за изкървяване в корема. Тази промяна в показателите била отразена в медицинската документация, но не е била съобразена адекватно от лекарите при извършваните визитации и при назначаването на ехографското изследване, което най-бързо и точно би установило причината за снижението. Същото било извършено едва след три дни - на 30.11.2020 г. Съдът е приел,че избраният от лекарите оперативен отвор при извършване на операциите – кос, нисък над симфизата (достъп по Пфаненщил), няма доказателства да бил допринесъл за настъпилите сраствания в коремната кухина. Въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза, съдът приел, че действията на лекарите след релапаротомията и след констатирания илеус били правилни. Консервативното лечение било правилно проведено, а след влошаване на състоянието на ищцата на 07.12.2020 г., правилно била предложена оперативна интервенция, която е отказана от ищцата и извършена по-късно в друга болница, където също първо е проведено консервативно лечение.

Като съобразил всичко изложено по-горе, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника за претърпените от ищцата болки и страдания в резултат от противоправното поведение на лекари от лечебното заведение при и по повод на възложената им работа по оказване на медицинска помощ и други медицински дейности по ЗЗ. Противоправното поведение на лекарите се изразявало в бездействието им в постоперативния период след първата операция на 27.11.2020 г. да предприемат адекватни и съобразени с медицинската практика мерки за предотвратяване и минимализиране на евентуални неблагоприятни последици от интервенцията чрез поставяне на дрен, чрез своевременно извършване на ехографско изследване на ищцата, при наличие на понижени показатели на хемоглобина и кръвното налягане и чрез извършване на своевременна реоперация. Като пряка последица от това бездействие, в коремната кухина на ищцата била изтекла кръв, неотстранена в продължение на три дни, което от своя страна довело до множество сраствания и до чревна непроходимост (илеус). С бездействието си лекарите от ответната болница са се отклонили от нормативно регламентираните си задължения за оказване на своевременна и достатъчна по обем и качество медицинска грижа, в съответствие с изискванията на чл. 79, ал. 1, чл. 80 и чл. 86, ал. 1, т. 3 от ЗЗ, поради което отговорността на болничното заведение следвало да бъде ангажирана. Предявеният иск по чл. 49 от ЗЗД бил доказан и по размер. Съдът определил дължимото се обезщетение на ищцата за претърпените неимуществени вреди, съобразявайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.

При така направените изводи въззивният съд е отменил първоинстаницонното решение в частта, с която е бил отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и е постановил ново решение, с които този иск е бил уважен.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 от ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 от ГПК след допускане на касационно обжалване.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Поставените от касатора в изложението по чл.284, ал. 1, т.3 от ГПК процесуално правни въпроси касаят задълженията на въззивния съд по изграждане на вътрешно убеждение и мотивиране на съдебния акт.

В множество свои решения, както задължителни- ТР № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС, така и по конкретни казуси, ВКС последователно приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция е като втора първа инстанция – свързана е с установяване истинността на фактическите твърдения и възраженията на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждането на установените факти под съответната приложимата материалноправна норма. В този смисъл освен посоченото тълкувателно решение са постановени множество решения- например решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. Практиката приема,че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи своите изводи по съществото на спора и се произнесе по правните доводи и възражения на страните, съобразно наведените от тях въззивни оплаквания и при ограниченията на чл.269, изр.2 от ГПК. В своите мотиви съдът следва да отрази какво приема за установено по всички твърдяни правнорелевантни факти, да обсъди на събрани по надлежен ред и относими доказателства. Съдът следва да мотивира своята преценка дали правнорелевантните факти са се осъществили или не след обсъждане на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В този смисъл решение № 5 от 09.01.2025 г. по гр.д. № 4419/2023 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр.д. № 470/2012 г. на ІІ г. о. на ВКС и много други. В частност при преценка на събрани по делото свидетелски показания съдът следва да посочи на кои от тях дава вяра, кои показания не кредитира и защо/ решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр.д. № 2835/2018 г. на ВКС, І г.о. и др./, а при обсъждане на изслушано заключение на вещо лице съдът, в изпълнение на разпоредбата на чл.202 от ГПК, следва да изложи мотиви дали го възприема или не, като съдът не е длъжен да възприеме заключението дори и когато страната не е направила възражение срещу него, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. В този смисъл решение № 10 от 09.02.2022 г. по гр.д. № 1921/2021 г. на III г.о. на ВКС, решение № 35 от 28.01.2025 г. по гр.д. № 5001/2023 г. на I г.о на ВКС и др./. Посочената от съдебният състав практика, относима към поставените правни въпроси от касатора, дава разрешения на тези въпроси идентични с практиката, цитирана в изложението към касационната жалба.

Мотивите, изложени от въззивния съд не са в отклонение на посочената практика. Съдът е възприел събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Изложените мотиви обосновават изводите на съда както по отношение на приетите за установени факти, относими към спора, така и по отношение на приложимите правни норми. Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства- изслушаната СМЕ, изготвена от в.л. д-р П. и показанията на свид. С. е приел обоснован извод, че след първата операция служителите на ответното дружество за проявили бездействия, като не са поставили дрен на ищцата и по този начин са забавили и затруднили диагностицирането на настъпилото усложнение. Съдът не е възприел безкритично заключението на вещото лице, а е приел извод, че същото не се опровергава от доказателства и се подкрепя от изслушания свидетел. Съдът не е кредитирал заключението на вещото лице, изготвило СМЕ, само защото не е оспорено от страните, а е съобразил, че видно от изготвената документация по лечението на ищцата са извършвани консултации на лекарите –гинеколози, които са провеждали лечението на ищцата с хирурзи, поради която компетентността и притежаваните специални познания от вещото лице-хирург са относими към спецификите на лечението на ищцата и са мотивирали кредитирането на изготвеното заключение. В подкрепа на тези свои изводи съдът е посочил наличието на практика по поставяне на дрен при извършването на подобни оперативни манипулации именно с цел установяване на усложнения в постоперативния период. Възприел е тази практика като добра медицинска практика, в помощ на своевременното установяване на усложения при оперирани пациенти и този извод на съда е обоснован от събраните доказателства. Въззивният съд в своите мотиви е дал отговор на всички възражения, обосновани от ответника в отговора на въззивната жалба, като е приел, че по делото не се установяват нарушения на други медицински стандарти и практики, освен бездействието изразяващо се в непоставяне на дрен, забавянето при установяване на факта, че ищцата събира кръв в корема след първата извършена операция и предизвиканата от това втора операция и сраствания в тънките черва на пациента. Съдът, в съответствие със създадената съдебна практика, е изследвал на първо място, какви действия са били предприети или не са били извършени от лекаря и на следващо място е проверил доколко те отговарят на дължимото, съобразно утвърдените медицински изисквания. Формираните при тази съпоставка изводи са ясни, логични, обосновани и убедителни, като приложението на относимите материалноправни разпоредби е при съобразяване на съобразяване на даваното от ВКС тълкуване на тези разпоредби. Мотивите на въззивната инстанция са изготвени в съответствие с указанията, дадени в задължителната съдебна практика, както и в решенията по конкретни казуси, включително тези посочени от касатора.

Поставените въпроси в изложението по чл.284,ал.1, т.3 от ГПК не са разрешени от въззивния съд в противоречие със създадената практика във връзка със задълженията на въззивната инстанция по мотивиране на съдебния акт, поради което не могат да послужат за селекция на касационната жалба.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.