Определение № 505 от 23.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2588/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 145 от 18.04.2020 г. по в.гр.д. № 8/2020 г. на Софийски окръжен съд е отменено решение № 256 от 11.10.2019 г. по гр.д. № 1398/2017 г. на Ботевградския районен съд в обжалваната му част за извършване делба на недвижимите имоти по реда на чл. 353 ГПК, и в тази част е постановено друго, с което допуснатите до делба недвижими имоти са изнесени на публична продан. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от съделителя Р. Д. А. чрез неговия процесуален представител адв. Хр. Я.. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не се е съобразил с волята на страните относно начина на извършване на съдебната делба чрез разпределяне на делбените имоти, доколкото съделителката Ц. Ц. е изразила съгласие допуснато до делба жилище да бъде възложено на жалбоподателя. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК по въпроса дали е допустимо съдът да разпредели делбените имоти по реда на чл. 353 ГПК, когато до делба е допуснато неподеляемо жилище, което едната страна желае да получи, а другата не се противопоставя на това искане. Според жалбоподателя даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с укасанията, дадени в т. 8, б.”б” от ППВС № 7/73 г. Поставя и въпроса следва ли разпоредбата на чл. 349 ГПК да се тълкува стриктно, както и дали е допустимо, след като пред първата инстанция страната е изразила съгласие по предмета на спора, което е възпроизведено в първоинстанционното решение, впоследствие това решение да бъде обжалвано по противни съображения. В отговор на касационната жалба ответницата по касация Ц. Д. Ц. чрез своя процесуален представител адв. Р. С. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Страните по делото са бивши съпрузи. Гражданският брак, сключен между тях през 1982 г., е прекратен с развод през 2017 г. С влязло в сила решение № 204 от 22.12.2017 г. съдът е допуснал да се извърши съдебна делба между бившите съпрузи при равни права по отношение на следните недвижими имоти: апартамент, находящ се в [населено място], с идентификатор .... по КККР, с площ 113.54 кв.м, и гараж, находящ се на същия адрес, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ...., с площ 16.30 кв.м. Назначената по делото съдебно техническа експертиза е установила, че жилището е неподеляемо на два самостоятелни дяла. В първото по делото заседание жалбоподателят Р. Д. А. е направил искане за възлагане на жилището по реда на чл. 349, ал.1 ГПК с твърдение, че не притежава друго жилище. Първоначално съделителката Ц. Ц. чрез своя пълномокник е изразила становище жилището да бъде възлажено на съделителя А., а тя да получи в дял допуснатия до делба гараж. Впоследствие в хода на производството пред първоинстанционния съд неколкократно е изменяла позицията, си като в последното по делото засеание, в което делото е прието за решаване, е заявила, че не е съгласна да получи в дял гаража, тъй като същият е отдалечен от жилището, в което живее в момента. Въззивният съд е квалифицирал заявената от жалбоподателя Р. А. претенция за възлагане като такава по чл. 349, ал.1 ГПК. Обсъдил е същата и е приел, че не са налице предвидените в закона жилището да бъде възложено на този съделител, тъй като той не отговаря на всички изисквания - от брака си страните нямат ненавършили пълнолетие деца, родителските права върху които да са предоставен на него. На следващо място съдът е посочил, че в случая не е налице възможност делбата да бъде извършена чрез теглене на жребий, независимо, че броят на допуснатите до делба имоти е равен на броя на съделителите и квотите на същите са равни, тъй като имотите съществено се различават по вид, предназначение и стойност. Приел е, че е неприложим и визираният в чл. 353 ГПК способ за ликвидиране на съсобствеността, тъй като разпределение на различни по вид и предназначение имоти между съделителите може да се извърши само ако е налице съгласие от тяхна страна за обособявне на реални дялове от тях, каквото в случая не е било дадено. В обобщение въззивният съд е приел, че единственият способ за извършване на делбата е чрез изнасяне на имотите на публична продан. В т.8 от ППВС № 7/73 г. са дадени разяснения във връзка с някои аспекти на съдебната спогодба по делбени дела. Посочено е, че съдебната спогодба има вещнопрехвърлително действие по отношение на вещите, предмет на делбата, включително и когато една вещ по силата на спогодбата се предоставя на един от съделителите, останалите получават парично уравнение. По настоящото дело обаче страните не са сключили съдебна спогодба, поради което посочената задължителна съдебна практика се явява изцяло неотносима и не може да обоснове основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за предпоставките за възлагане на неподеляемо жилище на бивш съпруг на основание чл. 349, ал.1 ГПК.Тези предпоставки са посочени в закона и са кумулативни - жилищният имот да е бил съпружеска имуществена общност, прекратена с развод, заявилият претенцията бивш съпруг да няма друго жилище и на него да са предоставени за упражняване родителските права по отношение родените от брака деца. Нормата е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й и налице формирана трайно установена съдебна практика, поради което не може да се приеме, че произнасянето на касационната инстанция по този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Способите за извършване на делбата са регламентирани в закона и съдът е обвързан от посочените в него изисквания. Преценката за това по къкъв способ следва да се извърши делбата по конкретно дело зависи от установените по него факти и обстоятелства. Това е въпрос на законосъобразност, а не на целесъобразност. В този смисъл обстоятелството дали другият съделител няма нужда от това жилище не може да обоснове възлагане на жилището на основание чл. 349 ГПК на заявилия претенцията съделител, след като той не отговаря на предвидените в закона условия за възлагане. Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по въпроса допустимо ли е страната, която е изразила съгласие пред първата инстанция делбените имоти да бъдат възложени на другия съделител, и това съгласие е възпроизведено в мотивите на първоинстанционното решение, да обжалва същото. Този въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обуславящ изхода на делото. Вярно е, че в хода на производството пред първата инстанция съделителката Ц. Ц. е променяла неколкократно становището си за това по какъв ред следва да се извърши делбата, но в крайна сметка в последното по делото заседание е изразила несъгласие от различните по вид, предназначение и стойност имоти да бъдат образувани два реални дяла и тя да получи в дял допуснатия до делба гараж. Съобразно трайно установената практика на ВКС, в подобна хипотеза при липса на съгласие на съделителите делбата не може да се извърши по реда на чл. 353 ГПК. С решението по извършване на делбата съдът не може да предостави делбените имоти на единия съделител, а на другия да присъди парично уравнение. Този начин на разпределяне на имуществото е допустим само при извършване на доброволна делба или сключване на съдебна спогодба по делбеното дело. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът