Определение № 495 от 29.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 642/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. В., чрез пълномощника му адв. К. К., против въззивно решение № 1084/30.09.2019 г., постановено по гр. д. № 1165/2019 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 901/05.03.2019 г., постановено по гр. д. № 11714/2018 г. по описа на Варненски районен съд, с което В. Н. В. е осъден да заплати на Х. Н. Н. сумата от 10 000 лв., представляваща главница по договор за заем от 23.02.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 31.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Може ли въззивният съд да установи недобросъвестно поведение в резултат на неполагане на дължимата грижа по водене на делото от страна в процеса, без доказателства за такова поведение, респективно дължимата грижа, ако страната е поискала, но съдът е отказал разпит на свидетели на тези факти?”; 2. „Задължен ли е въззивния съд да допусне гласни доказателства съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК, при положение, че допускането им е било поискано своевременно, но съдът на първа инстанция не е изслушал свидетелите, поради неявяване на адвоката на страната?”; 3. „Задължен ли е въззивният съд да постанови събирането на допуснати от първоинстанционния съд гласни доказателства, когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да представи същите пред съда?”; и 4. „Допустими ли са пред въззивния съд неразпитани пред първата инстанция свидетели, които подкрепят твърдени пред нея обстоятелства, ако са необходими с оглед защитната позиция на страната, която се позовава на тях?”, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По първия въпрос сочи, че липсва практика на ВКС. Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – вторият въпрос с решение № 135/16.06.2015 г. по гр. д. № 6627/2014 г., III г. о.; решение № 172/31.05.2014 г. по гр. д. № 6229/2013 г., IV г. о.; решение № 223/13.12.2018 г. по т. д. № 3018/2017 г., I т. о.; решение № 129/06.03.2017 г. по гр. д. № 4579/2015 г., II г. о.; третият с решение № 70/21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г., III г. о.; решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1060/2010 г., IV г .о.; решение № 22/04.02.2019 г. по гр. д. № 2644/2018 г., IV г .о.; четвъртият с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК и решение № 593/11.12.2009 г. по гр. д. № 4690/2008 г., II г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба, подаден от ответната страна Х. Н. Н., чрез адв. А. В.. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество касационната жалба е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен от Х. Н. Н. срещу В. Н. В. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Установил е от фактическа страна, че на 23.02.2016 г. между страните е сключен неформален договор за заем, по силата на който заемодателят Х. Н. Н. е предоставил по банков път на заемателя В. Н. В. сумата от 10 000 лв., като заемателят се е задължил да я върне в срок до 31.03.2016 г. Констатирал е, че по делото не са представени доказателства във връзка с твърденията на ответника удостоверяващи изпълнението на задължението за връщане на част от сумата – 6000 лв., предадена на два пъти в присъствието на свидетели и за удължаване на срока за връщане на остатъка от 4000 лв.от заетата сума с 5 години, като доказателствената тежест за тези обстоятелства носи ответникът – заемател и е потвърдил уважаването на предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси не са обусловили решаващата воля на съда, поради което не отговарят на общото основание за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК. Варненският окръжен съд е анализирал събраните по делото доказателства и за да отхвърли иска е приел, че първоинстанционният съд е дал възможност на ответника в следващо съдебно заседание да ангажира гласни доказателства – допуснати са свидетели при режим на водене за спорните факти,а именно предоговаряне на срока и връщане на сумата от 6000 лв. Въпреки предоставената му възможност ответникът не се е явил в съдебно заседание, не се е представлявал и не е поискал отлагане на делото по обективни причини, поради което и свидетелите не са разпитани. Приел е, че ответникът, чиято е доказателствената тежест не е доказал, че е изпълнил задължението си за връщане на заетите пари, или част от тях. По делото няма събрани доказателства подкрепящи твърденията му и водещи до положителен извод относно неговата изправност по процесното заемно правоотношение. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че изложението не съдържа обосноваване и на допълнителните предпоставки. Поставеното решение не противоречи на практиката на ВКС, а бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не обоснова тезата на касатора, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, което основание се изключва и поради обстоятелството, че е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която неявяването на страната или адвоката й без уважителна причина не е основание за отлагане на делото, а при обективна невъзможност да се яви страната,тя следва да представи доказателства затова и да поиска отлагане на делото, което в случая не е сторено. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка по поставените въпроси. С оглед изхода от спора касаторът следва да заплати действително направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 620 лв. /шестстотин и двадесет лева/. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.