Определение № 2109 от 25.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1688/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД, представлявано от адв. К. Л., срещу решение № 111 от 06.04.2023 г. по в.т.д. № 733/2022г. по описа на Апелативен съд Варна, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 347 от 12.08.2022г. по т.д. №883/2021 по описа на Окръжен съд Варна касаторът е осъден да заплати на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД сумата 613 363,72 лева, представляваща платена без основание цена за произведена от „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД електрическа енергия от възобновяем енергиен източник (ВЕИ), съставляваща разлика между преференциалната цена за количествата енергия, произведени през месеците октомври, ноември и декември на 2015г., ноември и декември на 2016г. и септември и октомври на 2017г., след достигане на нетното специфично производство (НСП) на енергия за съответната централа и приложимата цена за излишък на балансиращия пазар, определена от „Електроенергиен Системен Оператор“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2020г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно. Счита, че решението е постановено при наличие на отрицателни процесуални предпоставки за правото на иск, като навежда довод, че такава била настъпилата отмяна на административен акт – решение № Ц-30/29.11.2017 г. на КЕВР, тъй като същата имала значение на правопогасяващ, съответно правопрекратяващ факт. Сочи, че постановеното решение № Ц-18 от 18.06.2021г. на КЕВР представлява нов юридически факт, който не е част от обстоятелствата, на които се основава искът, и не може да се прилага за процесния период. Излага аргументи, че въззивният съд в противоречие с диспозитивното начало се е произнесъл свръхпетитум, като взел предвид незаявено от ищеца обстоятелство – че плащането на преференциална цена за доставената ел. енергия след достигане на НСП противоречало на законовата уредба /чл.31, ал.5 ЗЕВИ/, уреждаща процесните обществени отношения. Намира за неправилни съображенията на съда, че това изрично позоваване на ищеца било чрез издадените във връзка с приложението на разпоредбата актове на КЕВР, решение № Ж-536 от 03.10.2019г. на КЕВР и споразумение от 13.12.2019г. Излага аргументи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със забраната за обратно действие на правните норми и ретроактивни мерки, които водят до влошаване на икономическото състояние на осъществени инвестиции. Поддържа, че изводите на съда във връзка с правната квалификация на иска са неправилни, както и че липсват съществени мотиви досежно фактическия състав на предявения иск. Намира крайните изводи на въззивния съд за неправилни. Навежда доводи, че неправилно въззивният съд е приложил нормата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ в редакцията й от 24.07.2015г. Твърди, че установяването на НСП с решения от 2017г. и 2021г. на КЕВР следвало да се разглеждат като юридически факти, пораждащи за своите адресати задължения занапред. Твърди още, че не били изложени мотиви по всички доводи и възражения на ответника по иска, което довело до неправилност и необоснованост на решението на въззивния съд. Касаторът счита, че не е изпълнен фактическият състав на чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, поради което намира предявения иск за неоснователен. Оспорва и изводите на съда във връзка с формирания размер на уважения иск, като излага аргументи срещу кредитираната от съда съдебнотехническа експертиза. Навежда доводи за неправилност на изводите на съда и относно направените в условията на евентуалност възражение за прихващане и възражение срещу размера на иска. Оспорват се и изводите, обосновали формирането и присъждането на адвокатското възнаграждение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът навежда доводи за недопустимост на въззивното решение, тъй като е постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК с оглед образуваното тълк.д. № 1/2023г. на ОСГТК на ВКС относно основанията за отвод на съдиите, взели становище по същите доказателства в други дела, доколкото във въззивната жалба са били направени оплаквания за наличие на основания за отвод на членове на съдебния състав. Излага и доводи за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Налице ли е договорно, нормативно и/или административно основание за осъщественото от ищеца плащане по иска с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, респ. следва ли престираните суми да се върнат като недължимо платени?

Касаторът намира, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение на Съда на Европейския съюз (пети състав) от 15.04.2021г. по съединени дела C-798/18 и C-799/18, решение № 16/02.03.2021г. по гр. д. № 1914/2020г. на ВКС, IV г. о., решение № 8 от 27 май 2021 г. на КС по к. д. № 9/2020г., решение № 4 от 14.05.2020 г. на КС по к.д. № 9/2019 г., решение № 3 от 28.04.2020г. на КС по к.д. № 5/2019 г., решение № 4/2014 г. на КС по к.д. № 12/2013 г., решение № 8/2017 г. по к.д. № 1/2017 г.

2. По иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД допустимо ли е за уважаването му да се приеме, че фактическият състав на иска се запълва от законова разпоредба, която предвижда ограничаване на количествата за изкупуване, когато административният акт, който установява тези количества, е постановен в последващ по-късен период и има ли акта ретроактивно действие спрямо търговския спор?

Касаторът счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. и решение № 30 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2230/2017 г., III г. о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на жалбоподателя, направени от него във въззивната жалба, които имат значение за решението по делото?

Касаторът излага, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС №7 от 30.12.1959 г., решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. д. № 2499/2019 г., IIт. о. на ВКС, решение № 50159 от 08.03.2023 г. по т. д. № 1218/2021 г., II т. о.на ВКС, решение № 50034/11.04.2023 г. по гр. д. 1257/2022 г. на ВКС, Решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ВКС, решение № 331 от 04.07.2011 по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о. на ВКС.

4. В правомощие на търговския съд ли е да вземе становище относно приложимостта за процесния период, респективно валидността на административен акт на Комисията за енергийно и водно регулиране, когато се твърди, че актът противоречи на основните конституционни принципи на Република България и правото на Европейския съюз – принципът на правовата държава, на правната сигурност, на защитата на оправданите правни очаквания и принципът на пропорционалност, и да остави неприложен всеки акт на държавен орган, (включително съдебен акт във връзка с наведените възражения за валидност на акта на основание чл. 17, ал. 2 ГПК), който му противоречи?

Касаторът намира, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 16 от 02.03.2021г. по гр.д. № 1914/2020г. на ВКС, определение № 117 от 21.02.2013г. по ч.гр.д. № 1248/2013г., IV г.о. на ВКС, както и с Тълкувателно решение № 5/2011г. от 14.01.2013г. по дело № 5 по описа за 2011 г. на ОСГК на ВКС.

5. Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице при данни за неговата неправилност и неотносимост към спора предвид промяна в нормативната уредба, дори да няма възражение на страните, и дължи ли преценка на доказателствената му сила съобразно обосноваността му?

По този въпрос касаторът счита, че изводите на решаващия съд са в противоречие с решение № 50159 от 08.03.2023г. по т.д. № 1218/2021г. на ВКС, II т.о.

В допълнение се излагат аргументи, че първи, втори и четвърти въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, поради което отговарят на критерия за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че е необходимо изясняване на точния смисъл на разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ, в редакцията й от 24.07.2015 г.

Касаторът навежда доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение поради липсата на каквото и да е съобразяване на съдебния акт със забраната за обратно действие на правните норми в противоречие с Конституцията, трайната практика на КС и нарушение на правото на ЕС във връзка със забраната за въвеждане на ретроактивни мерки и такива, които могат да доведат до влошаване на икономическото състояние на осъществени инвестиции.

Постъпил е отговор на касационната жалба от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД (ищец по иска), представлявано от адв. А. Т., с който дружеството оспорва подадената касационна жалба. Счита въззивното решение за валидно, допустимо и правилно. Намира поддържаните от касатора оплаквания относно неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд за неоснователни. Излага аргументи, че съдът се е произнесъл със законосъобразен, правилен и обоснован съдебен акт, в съответствие с практиката на ВКС, КС и правото на ЕС. Прави възражение за липса на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба, като навежда доводи, че част от направените от касатора възражения са ирелевантни за спора. Моли атакуваното въззивно решение да не бъде допускано до касационно обжалване, евентуално да бъде оставено в сила.

Постъпил е отговор на касационната жалба и от „НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ“ ЕАД в качеството й на трето лице – помагач, в който се излага становище за неоснователност на касационната жалба, като се поддържа, че постановеното от въззивния съд решение е допустимо, правилно и обосновано, в съответствие с материалноправните и процесуалноправни разпоредби и актуалната съдебна практика. Моли атакуваното въззивно решение да не бъде допускано до касационно обжалване, евентуално същото да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел доводите за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение за неоснователни. Посочил е, че възражението на въззивника за липса на правен интерес за ищеца е обосновавано с решение № 12663/14.10.2020г. по адм.д. № 3610/19г. на ВАС за оставяне в сила на решение № 7498/11.12.18г. по адм.д. № 13914/18г. на АССГ, отменящо решение № Ц-30 от 29.11.17г. на КЕВР, което като правнорелевантен факт следвало да бъде съобразено по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, че наличието на надлежен и действащ акт на регулаторния орган в изложения от ищеца смисъл не е свързано с допустимостта на претенцията, а с нейната основателност като въпрос по съществото на спора. Намерил е за неоснователни и възраженията на въззивника за нарушено диспозитивно начало, тъй като е било налице позоваване от ищеца на относимата законова разпоредба – чл.31, ал.5 ЗЕВИ, приложението на която е обусловило уважаване на иска, изтъквайки, че същата има императивен характер, поради което следва да се съобрази от съда служебно. Намерил е за неоснователни и възраженията за недопустимост поради твърдяното нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, като е препратил към определение № 863/23.12.2022г., постановено в производството пред въззивната инстанция.

По доводите за неправилност на обжалваното решение поради твърдения за предубеден съдия въззивният съд е намерил, че не са налице нито абсолютните, нито относителните основания за отвод на съдията-докладчик в първоинстанционното производство, поради което е оставил направените възражения в този смисъл без уважение, като е изложил подробни мотиви за липса на предубеденост на докладчика, свързвана с произнасянето му в обезпечително производство.

Въззивният съд е приел, че между страните не е налице спор относно фактите по делото, установени при разглеждане на производството пред първоинстанционния съд. Приел е, че отношенията във връзка с производството и изкупуване на ел.енергия от възобновяеми източници имат договорен, облигационен харкатер, като същевременно се регулират от законовите норми на ЗЕ и ЗЕВИ в редакция към процесния период. Посочил е, че в чл.16, ал.1 от раздел V на договора за изкупуване на ел.енергия е предвидено, че цената за продажба на ел.енергия е преференциална и се определя от ДКЕВР в съответствие с разпоредбите на ЗЕВИ, а в чл.17, ал.2 е допълнено, че промяната на „базисната цена” води до автоматично приложение между страните, без да се налага сключването на анекс. Изтъкнал е, че цената на изкупуване на произведената ел.енергия като съществен елемент на договорната връзка не подлежи на свободно договаряне, а се определя от регулаторния орган в рамките на неговите правомощия по предвидения в закона ред.

Посочил е, че процесният договор е сключен при действието на Закона за енергията от възобновяеми източници (в сила от 3.05.2011 г.) и че цените са определени с Решение № Ц-19 от 28.06.2013г. на ДКЕВР и възлизат на 122,50 лв/МВтч за ВтЕЦ за обекти с инсталирана мощност над 1 МВт., отменено с Решение № 15664/22.11.2014 год. по адм.дело № 10218/2013 год. на ВАС. Посочил е още, че след отмяната на Решение № Ц-19 от 28.06.2013г. на ДКЕВР и въз основа на посочените законови норми е прието Решение № Ц – 30/29.11.2017 г. на КЕВР, с което, считано от 01.07.2013год., е определена преференциална цена, без ДДС за изкупуване на електричска енергия, произведена от вятърни електрически централи с инсталирана мощност над 1 MW в размер на 122,50 лева/MWh при нетно специфично производство в размер на 2 325 kWh/ kW, а с Решение № 12663/14.10.2020 г. по адм.д. №3610/19 г. на ВАС е оставено в сила решение № 7498/11.12.18г. по адм.д. № 13914/17 г. на АССГ, с което е отменено решение № Ц-[1]30 от 29.11.17 г. на КЕВР, който факт следва да бъде съобразен по силата на чл.235, ал.3 ГПК. Приел е, че доколкото КЕВР е законово задължена да извърши отново установяване по същия административен ред на конкретен размер на НСП, е прието Решение № Ц – 18/18.06.2021 год., с което, считано от 01.07.2013год., е определена преференциална цена, без ДДС за изкупуване на електрическа енергия, произведена от вятърни електрически централи с инсталирана мощност над 1 M W в размер на 122,50 лева/MWh при нетно специфично производство в размер на 2 325 kWh/ kW. Посочил е, че обсъденото решение е обжалвано пред АССГ в частта по т.1, с която, считано от 01.07.2013 г. се определя преференциална цена на електрическата енергия, произведена от вятърни електрически централи, с инсталирана мощност над 1 MW в размер на 122,50 лв. /MWh без ДДС, като по жалбата е образувано адм.дело № 7642/2021 год., производството по което понастоящем не е приключило.

За да постанови крайния съдебен акт, въззивният съд е стигнал до правни изводи, че спорещите страни са субекти на договорно правоотношение по сключен дългосрочен договор и за уреждане на техните отношения намира приложение изменената редакция на чл.31 ал.5 от ЗЕВИ от 25.07.2015г., с която е въведено ограничение за изкупуване по преференциална цена до определено НСП. Изложил е съображения, че разпоредбата намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му за определи заварени правоотнощения. Намерил е, че решение № Ц - 18/18.06.2021 г. на КЕВР е приложимо към процесните отношения на основание чл.235, ал.3 ГПК както в частта, касаеща определената преференциална цена, така и в частта, определяща НСП. Изложил е съображения, че постановеният административен акт се ползва с предварителна изпълняемост съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 ЗЕ. Предварителната изпълняемост означава, че административният акт се прилага, независимо от предприетото обжалване.

Във връзка с наведените възражения относно валидността на административния акт - решение № Ц - 18/18.06.2021 г. на КЕВР, намиращ приложение в отношенията между страните, въззивният съд е приел, че доколкото същият е обжалван в частта по т.2 и е налице влязло в сила решение № 9990/08.11.2022 год., постановено по адм.дело № 4609/2022 г. по описа на ВАС, то последното е задължително относно валидността на административния акт в обжалваната част, поради което възражението на въззивника в тази връзка е счетено за неоснователно. За останалата част от административния акт въззивният съд е приел, че не намира приложение по спорния въпрос, поради което е счел, че не дължи произнасяне по валидността му.

Приел е за установено по делото, че за процесния период част от произведената ел. енергия подлежи на изкупуване по преференциални цени, а за останалото произведено количество следвало да се плати цена за излишък на балансирания пазар. Намерил е за безспорно между страните, че ищецът е заплатил количествата ел. енергия, надхвърлящи НСП, по преференциална цена, поради което ответникът дължи връщането на разликата между заплатената цена и цената за излишък на балансирания пазар /чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД/. За размера на недължимо платената от ищеца цена съдът е кредитирал заключение на вещото лице по СТЕ, назначена и приета при първоначалното разглеждане на спора, от която се установява, че между реално заплатената от дружеството сума /683 270,27 лв./ и дължимата цена за излишък на балансиращия пазар за произведеното количество енергия над НСП за процесния период /69 906.52 лв./ разликата възлиза на 613 363,75 лева, до която сума предявеният на осн. чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД иск е основателен. По тези съображения въззивният съд е приел за установени всички кумулативни предпоставки за уважаване на предявения иск.

Твърденията на страната за направено в производството възражение за прихващане поради нереализирана за произведената енергия цена на свободния пазар са квалифицирани от решаващия съд като претенция за обезщетяване на пропуснати ползи, по която дружеството-ищец не е легитимиран да отговаря, доколкото правопораждащият юридически факт бил бездействието на КЕВР като административен орган своевременно да определи релевантната цена и НСП за исковия период.

Въззивният съд е присъдил законна лихва, считано от 09.04.2020 г. до окончателното плащане на сумата, като е съобразил, че за периода от 23.03.2020 г. до 08.04.2020 г. вкл. не се прилагат последиците от забава за плащане на задълженията на частноправни субекти, съгласно чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятна недопустимост е неоснователно. Доводът за наличие на основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на въззивното производство до приключване на тълк.д. № 1/2023г. на ОСГТК на ВКС е в противоречие с ТР № 8 от 07.05.2014г. по тълк.д. № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което при образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл.292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция.

Не е налице и вероятна недопустимост на въззивното решение поради произнасяне в нарушение на принципа на диспозитивното начало по основания, които не са твърдени от ищеца. В настоящия случай ищецът е предявил иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 613 363,72 с ДДС, представляваща платена без основание цена за произведена от ответника по иска електрическа енергия, формирана от разликата между преференциалната цена за произведеното количество електрическа енергия след достигане на нетното специфично производство /НСП/ за исковия период и приложимата цена за излишък на балансиращия пазар, определена от „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане. В исковата молба са изложени твърдения, че приложимата преференциална цена по сключения между страните Договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем източник, № 394 от 20.11.2014 г. е определена с Решение № Ц-19/28.06.2013 г. на ДКЕВР /т. 11 от същото/, което е отменено като незаконосъобразно в частта по раздел I, т.11 с влязло в сила на ВАС и преписката е върната на ДКЕВР за ново произнасяне по раздел I, т.11. Ищецът е посочил, че в изпълнение на указанията КЕВР е приела Решение № Ц-30/29.11.2017г., с което е определила преференциална цена на електрическата енергия, произведена от вятърни електрически централи с инсталирана мощност над 1MW, считано от 01.07.2013 г., в размер на 122,50 лв./MWh без ДДС при нетно специфично производство в размер на 2325 kWh. Изложил е и твърдение, че след постановяване на Решение № Ц-30/29.11.2017г. ищецът с писмо изх. № K-EPRS 130/17.01.2018 г. е информирал ответника за наличието към 01.11.2017 г. на надхвърлено от ВяЕЦ „Храброво 5“ нетно специфично производство от 2325 kWh/kW и го е поканил да издаде кредитно известие към фактура № 48/30.11.2017г., с което произведеното количество електрическа енергия над НСП за м. ноември 2017 г. да се остойности по цена за излишък на балансиращия пазар. Посочил е, че в решение на КЕВР са му били дадени задължителни указания да възстанови на „НЕК“ ЕАД надвзетите суми в резултат на неприлагането на разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ при изкупуването на електрическа енергия от ВяЕЦ „Храброво 5“ за периода 24.07.2015г. – 31.10.2017г.

Въззивният съд е разгледал иска на предявеното правно основание. Извършената от съдебната инстанция преценка за действието на отмяната на индивидуални административни актове и за гражданскоправните последици на тази отмяна са от значение за размера на дължимата цена за закупената от „Енерго – Про Продажби“ АД електрическа енергия, произведена от „Храброво Уинд 1“ ЕООД чрез енергиен обект ВяЕЦ „Храброво 5“, предвид приетото с изменението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр. 56/24.07.2015 г./ ограничение на цената на изкупуване на произведената електрическа енергия от възобновяеми източници. Съдебният състав е разрешил основния правен въпрос за размера на дължимата от крайния снабдител цена за изкупените количества електрическа енергия над НСП за процесния период след изменението на императивната разпоредба чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и дали същата следва да се определи по преференциалната цена или по цената за излишък на балансиращия пазар, определена от „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД.

Първият въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Отговорът на поставения от касатора въпрос е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото, поради което няма характера на правен въпрос и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Вторият въпрос е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочената от касатора съдебна практика е неотносима, тъй като не дава отговор на формулирания въпрос. Въпросът е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, създадена с решение № 50058 от 23.04.2024г. по т.д. № 236/2022г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че обстоятелството, че през периода от 24.07.2015г. до 16.11.2017г. КЕВР не е приела решение за установяване на нетното специфично производство на електрическа енергия в изпълнение на задължението си по § 17 от ПЗР на ЗИДЗЕ /обн. ДВ, бр. 56/24.07.2015 г./ не обуславя извод за наличие на основание за получаване на преференциална цена за цялото количество на произведената електрическа енергия, което би било в нарушение на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /ред. ДВ, бр. 56/24.07.2015 г./. Прието е, че временната липса на регламентация не създава права за доставчика да получи повече, отколкото му се дължи по силата на закона, въз основа на отмененото или предстоящото, заместващо ценово решение на КЕВР. Посочено е, че ако се приеме, че КЕВР няма правомощие да приеме решение за установяване на НСП с действие, считано от изменението на ЗЕВИ, би се стигнало до противоправния резултат за неизпълнение на разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /ред. ДВ, бр. 56/24.07.2015 г./, което от своя страна би довело до изкупуване по преференциална цена на цялото количество електрическа енергия, произведена от ВяЕЦ, респективно до повишаване на цените на крайните клиенти на електрическа енергия.

Третият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., това число посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства, и е формирал самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора.

Действително въззивният съд не е изложил мотиви по доводите на касатора, че прилагането на НСП с обратна сила противоречи на основните конституционни принципи на Република България и правото на ЕС. Във връзка с тези доводи е формулиран и четвъртият процесулноправен въпрос, който обаче не е обсъждан от въззивния съд. Доколкото въззивният съд не е изложил съображения във връзка с тези доводи, следва да се посочи, че крайният му извод по съществото на спора е в съответствие с практиката на ВКС, формирана с посоченото решение № 50058 от 23.04.2024г. по т.д. № 236/2022г. на ВКС, II т.о., в което е прието следното: „Насърченията, предоставени на основание чл. 31, ал. 2, т. 2 и ал. 5 ЗЕВИ, имат имуществена стойност. Принципът на правна сигурност обаче не може да се идентифицира с абсолютно недопускане на промяна в действащата законодателна уредба на дадена сфера на обществени отношения. Законодателят може да прави промени в материята относно енергия от възобновяеми източници, за да приведе правната уредба в съответствие с променящите се икономически и социални условия в страната, с цел стабилизиране на регулирания сектор, при условие че инсталациите за енергия от възобновяеми източници, предмет на специален режим, няма да бъдат възпрепятствани за възвръщане на техните инвестиции в рамките на дългосрочните договори. Правото на възвръщане на инвестициите не обуславя извод за постоянен, непроменен задължително висок размер на преференциалната цена за изкупуване на енергията, нито извод за задължително количество на изкупуване на една и съща висока цена и респективно - на постоянно висок приход от производство на енергия от възобновяеми източници. Ограничаването на количеството на изкупуване на енергия по преференциална цена не е санкция за производителите на енергия от възобновяеми източници, а е оправдано от специфичен обществен интерес и постигане на функциониращ вътрешен електроенергиен пазар в ЕС, в който процес участва Република България като държава – член на ЕС. Разпоредбите на чл.31, ал.5, т.1 и т.2 ЗЕВИ /редакция ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ и на § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ, бр. 56 от 24.07.2015г./ са ясни и точни и прилагането им е предвидимо за правните субекти, включително за ответника по иска /настоящ касатор/. Обстоятелството, че при прилагане на посочените разпоредби за касатора биха настъпили неблагоприятни последици, предвид ограничаване на лимита за изкупуване на произведената от ВяЕЦ електрическа енергия по преференциална цена до размера на нетното специфично производство, не обосновава извод за неприлагане на горепосочените разпоредби или на Решение № Ц-35/13.08.2020 г., тъй като същите не нарушават принципа на правната сигурност и принципа на оправданите правни очаквания. Приложимата правна уредба е ясна, позволява на заинтересованите лица да се запознаят с точния обхват на правата и задълженията и да действат съобразно с тях.” Прието е още, че разпоредбите на националното право са от естество да укажат на предпазливите и съобразителни производители на енергия от възобновяеми източници, че законодателят може да измени схемата за насърчаване, приложима към вятърните електроцентрали, за да отчете промяната в някои обстоятелства и постигане на целта - функциониращ вътрешен електроенергиен пазар в ЕС, създаване и развитие на конкурентен и финансово стабилен енергиен пазар /чл.2, ал.1, т.3 ЗЕ/, както и на основните цели по чл.2, ал.1 ЗЕВИ – освен насърчаване на производството и потреблението на енергия, произведена от възобновяеми източници, също и създаване на условия за постигане на устойчива и конкурентна енергийна политика, сигурност на енергийните доставки, снабдяването и техническа безопасност, опазване на околната среда и ограничаване изменението на климата и повишаване на жизнения стандарт на населението чрез икономически ефективно използване на енергията от възобновяеми източници. Поради това е формиран извод, че разпоредбите на чл.31, ал.1 и чл. 2, ал.1 ЗЕВИ и § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ, бр. 56 от 24.07.2015г./ и Решение № Ц-35/13.08.2020г. на КЕВР не нарушават принципите на законност, пропорционалност, правна сигурност и оправдани правни очаквания. Посочено е още, че разпоредбата на § 16, т.3 ПЗР към ЗИДЗЕ, обн. в ДВ, бр. 56/24.07.2015г., относима към ограничението на цената, по която ще се изкупува произведената над размера на НСП електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, и разпоредбата на § 17 ПЗР към ЗИДЗЕ, обн. в ДВ, бр. 56/24.07.2015г., регламентираща задължението на КЕВР, имат действие от 24.07.2015г., поради което приетите от КЕВР няколко години по-късно Решение № Ц-29/16.11.2017г. и впоследствие Решение № Ц-35/13.08.2020г. не са в противоречие с чл. 14 ЗНА, чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от Конституцията на РБ и с практиката на КС на РБ. Прието е, че с разпоредбите на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /ред. ДВ, бр. 56/24.07.2015г./ и § 17 ПЗР към ЗИДЗЕ, обн. в ДВ, бр. 56/24.07.2015г. се засягат насърчения за в бъдеще, но не и придобити вече права или погасени задължения, дължими до датата на влизане в сила на посочените разпоредби. Посочено е, че изменената правна уредба се отнася до предвидени, но все още недължими насърчения, поради което не са нарушени принципите на правовата държава и на пропорционалността. Така даденото разрешение е относимо и към настоящия спор, в това число към правните последици на Решение № Ц-18/28.06.2021 г. на ДКЕВР и Решение № Ц-30/29.11.2017г.

Петият въпрос е поставен във връзка със съдържащите се в него твърдения, че заключението на СТЕ е неправилно и неотносимо към спора, противно на извода на въззивния съд, който го е кредитирал като относимо и неоспорено от страните. В решението си въззивният съд е изложил и подробни съображения защо кредитира заключението на СТЕ и не кредитира заключението на СИЕ. Поради това формулираният въпрос не се явява обуславящ изхода на делото и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Наличието на формирана практика по поставените от касатора втори и четвърти въпроси, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, изключва твърдяното по отношение на тези въпроси допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 33 672 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение