Определение № 51 от 06.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3433/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 596 от 18.12.2012г. по гр.д. № 859/2012г. на Плевенски окръжен съд, с което е отменено решение № 69 от 06.07.2012г. по гр.д. №349/2011г. на Никополски районен съд в частта по допускане на делбата и вместо това е отхвърлен иска за делба на седем земеделски имота в землището на [населено място], общ. Г. между М. К. Т., С. А. Т., Л. А. Т., Р. П. Г. и М. П. Д., както и е потвърдено посоченото първоинстанционно решение в частта му за отхвърляне иска за делба между същите съделители на УПИ с площ 1150 кв.м., съставляващ имот с планоснимачен номер 191, парцел IX, в кв. 135 по плана на [населено място], заедно с построената в него полумасивна жилищна сграда. Касационната жалба е подадена от ищците М. К. Т., С. А. Т. и Л. А. Т. чрез пълномощника адв.С.. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК са посочени два правни въпроса, решени в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, а именно: 1/ може ли завещанието да бъде самостоятелен придобивен способ и доколко придобиването на собствеността по завещание зависи от правото на собственост на завещателя; 2/ как трябва да бъде заявено оспорване на завещание в делбен процес, за да бъде зачетено от съда. Приложени са съдебни решения на ВКС и решение на Софийски градски съд, за което няма данни да е влязло в сила Ответниците по жалбата не са взели становище. След подаване на касационната жалба е починал съделителя М. П. Д.. В издаденото от [община] удостоверение за наследници е посочено, че той е неженен и негови наследници са родителите му, които са починали преди него. От представените по делото удостоверения за наследници на родителите, както и на бабата и дядото на починалия, въззивният съд е направил извод, че негови наследници по съребрена линия се явяват ищците Л. Т. и С. Т., и ответницата Р. Г., които участват в процеса на лично основание. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба на сънаследствени недвижими имоти - земеделски земи и дворно място с къща в землището на [населено място], останали в наследство от П. Г. В.. Страните са наследници по закон на посоченото лице както следва: Р. Г. е негова дъщеря, М. Д. е наследник на дъщерята Б. Г., а М., С. и Л. Т. са наследници на сина А. Т.. В исковата молба ищците са посочили, че наследодателят е направил през 1996г. саморъчно завещание в полза на Р. Г. за цялото си имущество, като завещанието е обявено през 2010г. Въз основа на него Р. Г. се е снабдила с констативни нотариални актове за собственост по давност, наследство и завещание за всички имоти и е извършила разпореждане със земеделските земи в полза на трето лице. По отношение на това разпореждане е заявено възражение по чл.76 ЗН. Собствеността върху земеделските имоти е установена с решения на ПК-Г. за възстановяване собствеността на името на наследодателя. Относно жилищния имот е представен акт от 1955г. за признаване право на строеж на наследодателя върху държавна земя. Ответницата Р. Г. не е представила отговор на исковата молба; в съдебно заседание е оспорила иска; представила е завещанието във второто съдебно заседание. От страна на ищците е заявено, че оспорват завещанието - неговата „вярност и логичност”; оспорват „съдържанието и истинността на съдържанието на завещанието по чл. 193, ал.1 ГПК”. Първоинстанционният съд е открил производство по оспорване на саморъчното завещание, но не е дал указания по доказателствената тежест и е приключил съдебното дирене. С решението си е приел, че не е доказана нищожността на завещанието и искът за делба на жилищния имот е неоснователен. Допуснал е делба на земеделските имоти като е изложил съображения, че завещанието няма действие за тях, понеже наследодателят е починал преди възстановяване на собствеността. С постановеното въззивно решение Плевенски окръжен съд е приел, че завещанието е породило правни последици, тъй като оспорването на истинността му не е успешно проведено. Изтъкнал е, че не е заявено оспорване на автентичността на завещанието /дали то изхожда от завещателя П. В./, а на верността на съдържанието на документа, при което пътят за защита не е по реда на чл. 193, ал.1 ГПК, а с всички доказателствени средства. Извършил е разграничение между понятията „истинност на документ” и „вярност на съдържанието на документ”. В обобщение е намерил за недоказано, че завещанието е невярно и нелогично, както твърдят ищците. Счел е, че Р. Г. се легитимира като собственик по силата на завещанието както на жилищния имот, така и на земеделските земи. По отношение действието на завещанието за земеделските имоти съдът е изложил съображения за неприложимост на нормата на чл. 90а ЗН поради обявяването й за противоконституционна. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното: Първият поставен правен въпрос е материалноправен: „може ли завещанието да бъде самостоятелен придобивен способ и доколко придобиването на собствеността по завещание зависи от правото на собственост на завещателя”. Въпросът е свързан с изложените от касаторите доводи, че съдът е приел Р. Г. за собственик единствено въз основа на завещанието, без да вземе предвид, че тя никога не е владяла имотите. Решаващите мотиви на въззивния съд не съдържат съображения в тази насока, поради което това не е въпрос, обусловил изхода на спора, както изисква чл. 280, ал.1 ГПК. Вторият правен въпрос е процесуалноправен и е свързан с начина на оспорване на завещание, а именно: „как трябва да бъде заявено оспорването на завещание в делбен процес, за да бъде зачетено от съда”. Въпросът е релевантен за изхода на спора, тъй като съдът е приел, че заявеното от ищците не е оспорване на автентичността /истинността/ на завещанието, а оспорване на верността на съдържанието на документа по чл. 193 ГПК, което обаче е приложимо само за официалните документи, но не и за частните, каквото е завещанието. Безспорно е в съдебната практика /напр. Решение № 243 от 31.05.2011г. по гр.д.№ 976/20101г. на I г.о., Решение № 187 от 20.07.2012г. по гр.д. № 112/2012г. на ІІг.о., постановени по чл. 290 ГПК/, че саморъчното завещание е частен диспозитивен документ и при оспорване истинността му, тежестта на доказване е на страната, която се ползва от него. Съгласно Решение № 268 от 17.10.2012г. по гр.д. № 479/ 2012г. на ІІ г.о. оспорването на истинността на саморъчното завещание е насочено към оборване на формалната доказателствена сила на подписания частен документ по чл.180 ГПК и покрива фактическия състав на материалноправно възражение за недействителност на това завещание по чл.42, б.”б” във връзка с чл.25, ал.1 ЗН. Липсва пряко противоречие между тези разрешения и приетото в обжалвания акт, тъй като съдът в настоящия случай не е стигнал до разпределение на доказателствена тежест понеже е приел, че оспорване на автентичността на завещанието /дали то е написано и подписано от завещателя/ не е направено. С оглед на това и тъй като въпросът за начина, по който следва да бъде заявено оспорването на едно саморъчно завещание, за да се приеме, че е оспорена неговата автентичност като частен писмен документ, съотв. неговата действителност като едностранна сделка, се нуждае от изясняване, то следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.