Определение № 98 от 13.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2074/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 105 от 25.04.2019 г. по в. т. д. № 106/2019 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Варненски окръжен съд решение № 854 от 07.11.2018 г. по т. д. № 539/2018 г. в обжалваната негова част, с която предявените от „Проджект Планинг енд Мениджмънт“ ООД, [населено място] срещу общината-касатор обективно съединени искове са уважени съответно: искът с правно основание чл. 266, ал. 1 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е уважен изцяло за сумата 25 185.60 лв. – част от дължимо възнаграждение по чл. 19, ал. 2 от договор за проектиране № 71 от 30.06.2015 г., а искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава по чл. 22 от същия договор е уважен частично – за сумата 300.51 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания, предвиден в чл. 281, т. 3 ГПК. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че клаузата на чл. 19, ал. 2 от сключения между страните договор за проектиране от 30.06.2015 г. не е нищожна, тъй като не противоречи на нито една законова норма, а напротив – съобразена е с разпоредбата на чл. 25 ЗЗД, допускаща действието и прекратяването на договора да бъде поставено в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие. Според касатора, от негова страна не е допусната недобросъвестност при осигуряването на средства с цел изпълнение на задължението му за заплащане на остатъка от 90 % от възнаграждението по договора, доколкото е кандидатствал за отпускане на безвъзмездна помощ по програмата за енергийна ефективност, явяваща се единствена към процесния период европейска програма, по която е могло да се получи финансиране. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли да се счита за нищожна договорена между страните клауза в договор за плащане на част от сумата при сбъдване на бъдещо събитие; Законосъобразно ли е обявена разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от договора, сключен между [община] и „Проджект Планинг енд Мениджмънт“ ООД за нищожна предвид факта, че договорът е сключен въз основа на проведена открита процедура по реда на Закона за обществените поръчки; 2. В забава ли е [община] в случай, че не е извършила плащане на останалите 90 % по договора за проектиране от 30.06.2015 г.“ Касаторът поддържа, че въпросите по т. 1 са разрешени в противоречие с решение № 7 от 19.04.2017 г. по т. д. № 53312/2015 г. на ВКС, I г. о., а въпросът по т. 2 – с решение № 15 от 22.04.2014 г. по т. д.№ 46/2013 г. на ВКС, II т. о. Освен това, бланкетно заявява и основанието по чл. 280, ал. 1, 3 ГПК – значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация – „Проджект Планинг енд Мениджмънт“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, съображения за което е изложил в писмен отговор от 02.08.2019 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е допустима само в частта, касаеща произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл. 266, ал. 1 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В останалата й част относно иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД жалбата не подлежи на разглеждане на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Доколкото се претендира неустойка за неизпълнение на търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ, преценката за допустимост на касационното обжалване по отношение на постановеното по този иск решение следва да бъде извършена с оглед установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер на цената на иска за търговските дела – 20 000 лв. И тъй като цената на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е 3 015.52 лв., т. е. под посочения размер, то в тази му част въззивният акт не подлежи на касационен контрол. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Проджект Планинг енд Мениджмънт“ ООД, [населено място] срещу [община] иск с правно основание чл. 266, ал. 1 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за присъждане на цялото уговорено в процесния договор от 30.06.2015 г. възнаграждение за изпълнената от търговското дружество дейност по проектиране: налице е валидна облигационна връзка между страните; работата е приета от възложителя без възражения чрез подписването на приемо-предавателен протокол от 25.12.2015 г.; част от уговореното възнаграждение (10 % ) е изплатено своевременно, като неизплатена и дължима е останала исковата сума в размер на 25 185.60 лв. По отношение релевираното във въззивната жалба твърдение за допуснато от изпълнителя закъснение за предаване на част от проектите, решаващият състав е счел същото за преклудирано, тъй като не е заявено своевременно в отговора на исковата молба, без да се твърди наличието на извинителни причини за това. Въззивният съд изцяло е споделил извода на първата инстанция, препращайки към изложените от нея съображения по реда на чл. 272 ГПК, че клаузата на чл. 19, ал. 2 от процесния договор, предвиждаща заплащане на 90 % от възнаграждението при сбъдването на посоченото в нея условие – получаване на авансово плащане по сключен договор за безвъзмездна финансова помощ по конкретно изброени програми на ЕС, не е нищожна на нито едно от основанията по чл. 26 ЗЗД, каквото възражение се поддържа от ищеца-изпълнител. Дължимостта на цялото уговорено възнаграждение по договора, в т. ч. и на неплатения остатък от 90 %, е аргументирана обаче с тълкуването на спорната клауза в съответствие с правилото на чл. 20 ЗЗД за издирване на действителната обща воля на страните – отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Тълкувайки уговорката по чл. 19, ал. 2 във връзка с тази по чл. 10 от договора, предвиждащи поето от страна на общината задължение за осигуряване на финансиране на проекта, независимо дали със средства по Програмата за развитие на селските райони в Република България, по друга програма на Европейския съюз или със собствени средства, въззивният съд е направил извод, че забавянето на окончателното плащане на възнаграждението за изпълнената от ищеца работа за продължителен, неопределен период от време, многократно надвишаващ срока по чл. 303а, ал. 2 ТЗ, не е очаквано развитие на отношенията между страните, което да е прието от изпълнителя и добросъвестно договорено от възложителя. Според съдебния състав, добросъвестността предполага, че финансиране ще бъде намерено и възнаграждението ще бъде изплатено в разумен срок след приемане на работата, който срок не може да е повече от шест месеца. В случая обаче е прието за безспорно установено, че в периода от 2016 г. до момента възложителят не е участвал до край, т. е. във всички етапи, в процедури за финансиране във връзка с изработените от ищеца проекти, по нито една програма на ЕС, като предприетите от него действия в тази насока се изразяват единствено в начално заявяване на интерес за финансиране, без продължаване в следващ етап, без да са установени пречки за довършване на процедурите до край със сключване на договори за финансиране. С оглед на това е направен извод, че общината-възложител е препятствала с бездействието си осъществяване на одобрено на първи етап безвъзмездно финансиране на проекта чрез НДЕФ и получаването на авансово плащане по него, поради което изискуемостта на задължението й за плащане и на останалата част от възнаграждението следва да се счита настъпила. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпросите по т. 1 от изложението този извод произтича от обстоятелството, че същите съдържат твърдения, които не съответстват на мотивите на обжалвания акт, а именно – че спорната клауза на чл. 19, ал. 2 от процесния договор е обявена за нищожна. Точно обратното е прието във въззивното решение – постановилият го съд е посочил ясно и недвусмислено, че счита клаузата за действителна, тъй като не е налице нито едно от предвидените в чл. 26 ЗЗД основания за нейната нищожност и че споделя изцяло изложените в тази насока съображения на първата инстанция. Що се отнася до въпроса по т. 2, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като е относим към правилността на извода за това, дължи ли се плащане на цялото уговорено от страните възнаграждение и съответно налице ли е забава от страна на общината поради неплащане на оставащата част от възнаграждението, проверката на която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не подлежат на обсъждане заявените от касатора конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Отделно от това, тези основания не са налице. Доколкото въззивният съд не е обявил клаузата на чл. 19, ал. 2 от договора между страните за нищожна, очевидна е липсата на противоречие на обжалваното решение с цитираната от касатора практика на ВКС. Такова противоречие не се доказва и по въпроса по т. 2 от изложението, тъй като решението, на което касаторът се позовава, е постановено при факти, напълно различни от тези по настоящия спор. На последно място, следва да се отбележи, че второто поддържано от касатора основание е заявено напълно бланкетно – чрез цитиране на законовия текст, без да са изложени конкретни аргументи за обосноваване на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото задължение има касаторът, според указанията по т. 4 от цитираната задължителна съдебна практика. С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, касаторът следва за заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 2000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 23.07.2019 г., фактура № 40 от същата дата и преводно нареждане от 31.07.2019 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК