Определение № 2346 от 28.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 209/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. К. И., Е. К. И., Д. Д. К. и М. Т. К., чрез адвокат М. Г., срещу въззивното решение №163/19.10.2022г. на Пловдивски апелативен съд по в.г.д.№298/2022г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Насрещната страна „Първа инвестиционна банка“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Е. Г., оспорва жалбата. Твърди, че касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице както общите, така и специалните основания за това. Не са изложени твърдения за значението на поставените въпроси за развитие на правото и точното прилагане на закона, а въпросите по т.1 на чл.280 от ГПК са обосновани с твърденията за допуснати процесуални нарушения, които са основания за касационно обжалване по чл.280, т.3 от ГПК. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция и прави възражение за прекомерност за заплатеното от жалбоподателите адвокатско възнаграждение в случай, че същото е над минималния размер. Третото лице помагач на ответника „С.Г.Груп“ ЕАД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адв.Н. М., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с формираната практика по поставения въпрос по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По отношение на другите въпроси твърди, че липсва изложение за основанията за допускане на обжалването, а последния е и некоректно зададен. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд постановил решение, с което е обезсилил решението на първостепенния Окръжен съд – Хасково в частта, с която са отхвърлени предявените от И. К. И., Е. К. И., Д. Д. К. и М. Т. К. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД искове с правно основание чл.26 от ЗЗД за прогласяване нищожността поради липса на основание и злоупотреба с право на извършени по изп.дело№1454/2014г. на ЧСИ С. П. публични продани на недвижими имоти – САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор 77195.712.135.1.34, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.4, ап.7 и САМОСТОЯТЕЛЕН ИМОТ В СГРАДА с идентификатор 77195.706.259.4.20, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.4, ап.20, по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-63/05.10.2006г. и е прекратил производството по гр.д.№772/20 г. по описа на ОС – Хасково в тази му част. Със същото въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Хасково в частта, с която са отхвърлени предявените от И. К. И., Е. К. И., Д. Д. К. и М. Т. К. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД искове, както следва: за прогласяване недействителността на извършените по изп.дело №1454/2014г. на ЧСИ С. П. публични продани на посочените недвижими имоти, на основание чл.496, ал.3 от ГПК; за отмяна на постановленията за възлагане на процесните недвижими имоти от 20.11.2019г. по изп.дело №1454/2014г. на ЧСИ С. П.; за признаване за установено, че И. К. И. и Е. К. И. са собственици на недвижим имот с идентификатор 77195.712.135.1.34, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.4, ап.7; както и за признаване за установено, че Д. Д. К. и М. Т. К. са собственици на недвижим имот с идентификатор 77195.706.259.4.20, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.4, ап.20. Решението е постановено при участието на третото лице помагач – „С.Г.Груп“ ЕАД. За да постанови този резултат, съдът приел, че публичната продан може да бъде атакувана и нейната действителност оспорена по исков път само и единствено в хипотезата на чл. 496, ал.3 от ГПК. Изложил, че посочената разпоредба е специална и изключва приложението на общите правила за недействителност на правните сделки. С оглед на това приел, че предявените в производството искове за прогласяване нищожността на публичните продажби по изп.д. №1454/2014г. поради липса на основание по чл.26 от ЗЗД са недопустими, поради което обезсилил решението на първостепенния съд и прекратил производството по делото. По отношение на предявения иск с правно основание чл.496, ал.3 от ГПК съдът приел за установено, че изпълнителните действия по образуваното изп.дело №1454/2014г. по описа на ЧСИ С. П. са били са насочени към процесните имоти, които били ипотекирани от ищците в полза на банката – ответник за обезпечение на вземанията ѝ по договор за кредит, за които бил издаден изпълнителен лист. Съдът констатирал, че на 06.08.2015г. била осъществена публична продан на имотите, с която за техен купувач бил обявен взискателят – „Първа инвестиционна банка“ АД. На 18.09.2015г. съдебният изпълнител съставил постановления за разпределение на постъпилите суми от извършените продани, като посочил, че взискателят не следва да внася определената цена /от 69 000 лева и от 42 000лева/, тъй като със същата било извършено погасяване на задължението по изпълнителното дело, в поредността, посочена в постановленията. Съдът посочил, че така извършените разпределения били влезли в сила, както и че определените такси в изпълнението били заплатени от обявения за купувач взискател. На 20.11.2019г. съдебният изпълнител издал две постановления за възлагане на процесните имоти на купувача – взискател. Те били обжалвани от Н. Ч., като с решение №138/07.04.2020г. по в.гр.д.№320/2020г. на Окръжен съд - Хасково и решение №142/10.04.2020г. по в.гр.д. 319/2020г. на Окръжен съд - Хасково подадените жалби били оставени без уважение. Въззивният съд приел още, че по делото е безспорно и обстоятелството, че с договор за цесия от 19.12.2019г. „Първа инвестиционна банка“ АД цедирала в полза на „С.Г.Груп“ ЕАД вземането, за което било образувано изпълнителното производство в неговата цялост, заедно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, включително с изтекли лихви. Въз основа на така установеното съдът изложил, че възлагането на недвижим имот на взискател се характеризира с това, че същият не внася посочената от него цена, на която е обявен за купувач, а само частта необходима за изплащане на съразмерните вземания на другите взискатели и то след извършване на предварително разпределение и неговото стабилизиране. Посочил, че в тази хипотеза постановлението за възлагане погасява дълга със сумата определена с разпределението, а с влизането му в сила настъпва неговия прехвърлителен ефект и имотът става собственост на лицето, на което е възложен. С оглед ефекта на прихващане между сумата, предложена от взискателя-купувач и съответната на нея част от дълга, съдът направил извод, че независимо, че вещно-правните последици на възлагателното постановление настъпват с влизането му в сила, погасителният ефект на прихващането настъпва към момента на постановяването му. Този извод съдът обосновал с разпоредбата на чл.104, ал.2 от ЗЗД, тъй като това бил най-ранният момент, в който прихващането е могло да се осъществи. В заключение съдът направил извод, че релевантен за конкретния спор е момента на издаване на възлагателното постановление, към който са били налице всички законови предпоставки за това. Взискател била „Първа инвестиционна банка“ АД, поради което не е налице хипотезата на чл.495 ал. 3 от ГПК, опровергаваща действителността на извършените публични продани. По изложените съображения въззивният съд намерил предявените искове за неоснователни. С оглед на този резултат съдът направил извод за неоснователност на заявените искания за отмяна на постановленията за възлагане от 20.11.2019 г. по изп.дело №1454/2014г., както и на предявените установителни искове. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в следните хипотези: На основание чл.280, ал.2 от ГПК поради недопустимост на решението в частта, с която производството по делото е прекратено, тъй като решението е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.270, ал.3 от ГПК, според която при обезсилване на решение на първостепенния съд, въззивният съд следва да прекрати производството по въззивното дело, а не това на първата инстанция. На основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по правния въпрос „Обвързан ли е въззивният съд от правното основание посочено в исковата молба или въз основа на обстоятелствата изложени в исковата молба, следва да определи правното основание на исковата претенция?“. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №338/11.10.2012г. по г.д.№1383/2011г. на ІV г.о.; решение от 20.02.2012г. по г.д.№658/2011г. на ІІІ г.о.; решение от 08.03.2011г. по г.д.№127/2010г. на ІV г.о.; решение от 23.07.2010г. по г.д.№92/2009г. на ІV г.о.; решение от 09.06.2011г. по г.д.№761/2010г. на ІV г.о.; решение от 18.11.2011г. по г.д.№1964/2010г. на ІV г.о.; В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Към кой момент настъпва погасителния ефект на прихващането между сумата предложена от взискателя за имота предмет на публичната продан и съответната на нея част от дълга – към постановяване на постановлението за възлагане или към влизането му в сила?; 2/ Поражда ли постановлението за възлагане вещноправен ефекти има ли транслативно действие, в случай че към датата на влизането му в сила взискателят не притежава изпълняемо право, тъй като се е разпоредил с него в пълен обем с договор за цесия. Твърди се, че по тези въпроси липсва съдебна практика, а същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съдът намира, че поставеният от касаторите въпрос „Обвързан ли е въззивният съд от правното основание посочено в исковата молба или въз основа на обстоятелствата изложени в исковата молба, следва да определи правното основание на исковата претенция?“ е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решения по решение №338/11.10.2012г. по г.д.№1383/2011г. на ІV г.о.; решение от 20.02.2012г. по г.д.№658/2011г. на ІІІ г.о.; решение от 08.03.2011г. по г.д.№127/2010г. на ІV г.о.; решение от 23.07.2010г. по г.д.№92/2009г. на ІV г.о., поради което осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Останалите поставени въпроси ще бъдат разгледани според произнасянето на съда. В заключение, касационното обжалване на решението следва да бъде допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателите И. К. И., Е. К. И., Д. Д. К. и М. Т. К. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 1 792,89лв. Мотивиран от горното, съдът