Определение № 60356 от 18.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Вилиян - Дивани“ ООД, [населено място], подадена от пълномощниците му адвокат М. М. и адвокат Я. Д., срещу определение № 1258 от 13.05.2021 г. по ч.гр.дело № 1314/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено определение № 267086 от 16.04.2021 г. по гр.д. № 4995/2021 г. на Софийския градски съд. Вместо него е постановено определение на основание чл. 391 ГПК с което е допуснато обезпечение на бъдещи искове на М. П., М., Е. Б., А. А. Б., М. М. Б., и „Фортуна Р.Е.“ ООД, всички представлявани от адвокат Е. Т. със съдебен адрес: [населено място], срещу „Валиян - Дивани“ ООД, чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху банкови сметки на „Валиян - Дивани“ ООД, в следните банки: „УниКредит Булбанк“ АД, „Банка ДСК“ АД, „Обединена Българска Банка“ АД, „Юробанк България“ АД, „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, „АлианцБанк България“ АД, ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, „Първа инвестиционна банка“ АД, „Българо – американска кредитна банка“ АД, Прокредитбанк(България) АД, „Търговска Банка Д“ АД, „Общинска банка“ АД, „Българска банка за развитие“ АД, „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, „ТЕКСИМБАНК“ АД, „ИНГ Банк Н.В.“ – клон София, БНП „Париба СА“ – клон София, „Ситибанк Европа“ АД – клон България, „Те - ДжеЗираатБанкасъ“ – клон София, „БПН ПАРИБА Пърсънъл Файненс С.А.“ – клон София, „ВАРЕНГОЛД БАНК“ АД до размера на бъдещия иск 172 600, 47 евро при внасяне на гаранция в размер на 33 750 лв. Въззивният съд е приел, че частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд е допустима и по същество – основателна. Прието е, че първостепенният съд е сезиран с молба за допускане на обезпечение на бъдещи осъдителни искове с правно основание по чл. 59 ЗЗД, които ще бъдат предявени срещу „Валиян-Дивани“ ООД в общ размер от 172, 600, 47 евро. В молбата са изложени доводи относно правния интерес на искането за допускане на бъдещото обезпечение на заявените искове. Молителите твърдят, че са собственици на правото на собственост върху 58, 30 % идеални части на недвижим имот и сгради подробно описани в исковата молба, а останалата част от 41,70 % идеални части се притежава от дружеството „8 – ми март“ АД. В молбата се твърди, че съсобственика „8 – ми март“ АД е предоставил на „Пробив“ АД на основание сключен договор за наем възмездното ползване на част от имота и сградите, а ответника по бъдещите искове е пренаемател на част от посочените имоти. Молителите твърдят, че не са дали съгласие имотите им да се отдават под наем и въпреки това ответника –„Вилиян - Дивани“ ООД ползва съсобствените им имоти без да заплаща обезщетение за това, поради което е налице хипотезата на неоснователно обогатяване от ответника за сметка на съсобствениците на недвижимите имоти. За да постанови своето определение въззивният съд е посочил, че за да бъде допуснато обезпечение, е необходимо да са налице кумулативно следните предпоставки: 1/ искът да е допустим, 2/ да е налице интерес от обезпечаване, т.е. без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще затрудни осъществяването на правата му по съдебното решение, 3/ искът да е вероятно основателен, във връзка, с което следва да бъдат представени убедителни писмени доказателства или респективно, да бъде предоставена определена от съда парична гаранция и 4/ посочената от молителя обезпечителна мярка да е подходяща и съответна на обезпечителната нужда. В случая с оглед изложените в молбата обстоятелства въззивният съд е приел, че за ищците съществува интерес от обезпечаване на бъдещия осъдителен иск за връщане на това, с което се е обогатил ответника, до размера на обедняването, като без допускане на обезпечение съществува опасност ищците да не получат защита на своите права при евентуално бъдещо осъдително решение. В частната касационна жалба са изложени твърдения за неправилност на определението на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал правни въпроси, но счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че постановеното въззивно опредление е очевидно неправилно - основание за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.2 предложение трето ГПК. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно чл. 274, ал. 3, т. 1, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото. Допустимостта на касационното обжалване в тези случаи се предпоставя от въведените основания по чл. 280, ал. 1 - 3 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице нито общото, нито специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, а предвид дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение /определение/ не може да бъде допуснато до касация, независимо дали са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В представеното „приложение към касационна жалба" се съдържат множество оплаквания, но няма формулиран конкретен правен въпрос, който да бъде разглеждан с оглед твърдяните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят навежда общи оплаквания, които не са относими към допустимостта на касационното обжалване. Като краен извод, следва да се приеме, че изложението не съдържа правен въпрос, обуславящ изхода на делото, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне и по специфичната такава. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно, тъй като съдът е приложил точно закона и е дал тълкуване на приложимите разпоредби в съответствие с практиката на ВКС. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е необходимо съдебното определение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт, без необходимост от допълнителен анализ на доказателствата и без извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.