Определение № 4337 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1228/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищците Е. К. А. и Г. К. Л. срещу определение № 164 от 05. 02. 2025 г. по в. ч. гр. д. № 898/2024 г. на ОС – Благоевград, потвърждаващо протоколно определение от 10. 07. 2024 г. по гр. д. № 3180/2021 г. на РС – Благоевград, с което производството по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Е. К. А. и Г. К. Л. против Община – Благоевград отрицателен установителен иск – за признаване за установено, че Община – Благоевград не е собственик на 253,87/543 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], е прекратено в частта за прехвърлената от Община-Благоевград на ответниците К. С. В., Ю. Г. А. и И. Г. А. 1/2 ид.ч. от 253,87/543 ид.ч. от имота.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му като незаконосъобразно и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по отрицателния установителен иск срещу общината и за 1/2 ид.ч. от 253,87/543 ид.ч. от имота.

Подаден е писмен отговор на частната жалба от Община – Благоевград, с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, законосъобразност на същото и неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното:

С исковата молба са въведени твърдения, че ищците са собственици на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място] на основание наследяване на К. Х. А., сключен с наследодателя им договор за дарение с н.а. № 85/16. 02. 1970 г., одобрена съдебна спогодба от 25. 03. 1970 г. по гр. д. № 64/1970 г. на процесния поземлен имот, както и придобивна давност (не е изяснено кое от придобивните основания е главно и кое е заявено при условията на евентуалност). Твърди се, че ответниците Ю. Г. А., И. Г. А. и К. С. В. са собственици на другата 1/2 идеална част от поземления имот, съгласно констативен нотариален акт № 97/18. 12. 2007 г. по чл. 483, ал. 1 ГПК, издаден въз основа на писмени доказателства. Твърди се, че Община – Благоевград актувала като частна общинска собственост (с АЧОС № 7250/2. 12. 2007 г., поправен с АЧОС № 8652/06. 06. 2019 г.) 253, 60/537 ид.ч. от поземления имот и продала на ответниците-физически лица 1/2 от 253, 60/537 ид.ч. с договор № ЗПС-20-2/28. 04. 2020 г. Иска се: а/. да бъде признато за установено по отношение на ответниците (както по отношение на общината, така и по отношение на ответниците-физически лица), че ищците са собственици на 1/2 идеална част от поземления имот на заявените придобивни основание – наследяване, договор за дарение и съдебна спогодба, както и давност (не е конкретизирано кое основание се поддържа преимуществено и кое при условията на евентуалност); б/. да бъде признато за установено между ищците и общината, че Община – Благоевград не е собственик на 253,60/537 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място]; в/. да бъде признато за установено, че сключеният между общината и ответниците-физически лица договор за покупко-продажба е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Горното видно от исковата молба, уточняващи молби от 12. 09. 2022 г., 23. 09. 2022 г., 19. 06. 2023 г. и уточненията в проведеното на 19. 06. 2023 г. открито съдебно заседание.

Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния за недопустимост на производството в частта по отрицателния установителен иск срещу общината, касаещ прехвърлената на ответниците-физически лица 1/2 от актуваните като частна общинска собственост 253,60/537 идеални части от процесния поземлен имот. Приел е липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу лице, което вече се е разпоредило с имота преди предявяване на иска. Целта на отрицателния установителен иск е да се отрече правото на собственост на лицето, което претендира да е собственик на имота към предявяване на иска, а не да се отрече правото на собственост на лицата, от които последният приобретател е придобил имота. При уважаване на отрицателен установителен иск по отношение на лице, което вече се е разпоредило с имота в полза на друго лице, влязлото в сила решение не би могло да рефлектира върху правната сфера на ищеца. Последният има интерес да предяви отрицателния установителен иск срещу последния приобретател на имота. А и предявяването на отрицателен установителен иск срещу праводателя на ответника на практика цели отричане правото на собственост на праводателя на ответника към сключване на прехвърлителната сделка, т.е. към минал момент, което е допустимо само в изрично предвидените в закона случаи, какъвто не е настоящият. Затова надлежен ответник по отрицателен установителен иск е само лицето, което твърди, че е собственик на имота към предявяване на иска. Указанията, дадени с т. 3Б от ТР № 4/14. 03. 2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, са счетени за неприложими, тъй като касаят положителен установителен иск за собственост, при който предмет на делото е претендираното от ищеца право на собственост към предявяване на иска, а не отрицателен установителен иск, при който предмет на делото е претендираното от ответника право на собственост към предявяване на иска, но не и претендираното от праводателя на ответника право на собственост към минал момент – към сключване на прехвърлителната сделка с другия ответник. Позовал се е на практика на ВКС – определение № 177 от 21. 04. 2021 г. по гр. д. № 502/2021 г. на ВКС, 2 г.о., и цитираното в него решение № 352 от 14. 10. 2011 г. по гр.д. № 1301/2010 г. на ВКС, 1 г.о., определение № 627 от 23. 07. 2021 г. по ч. гр. д. № 2717/2021 г. на ВКС, 1 г.о., определение № 50202 от 3. 10. 2022 г. по ч. гр. д. № 1331/2022 г. на ВКС, 2 г.о. Като допълнителен аргумент за недопустимост на иска е посочено и обстоятелството, че ищците са предявили и положителен установителен иск досежно 1/2 идеална част от поземления имот.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси:

1. Налице ли е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост по отношение на лице, което се е разпоредило с имота преди предявяване на иска (по отношение на праводател на последния приобретател), ако при отричане правата на ответника ищецът би придобил самостоятелни права върху спорната вещ?

2. Налице ли е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост по отношение на лице, което се е разпоредило с имота преди предявяване на иска (по отношение на праводател на последния приобретател), ако приобретателят е конституиран като ответник по делото по друг иск, който е обусловен от изхода на делото по отрицателния установителен иск?

Твърди се разрешаването им в противоречие с ТР № 8 от 27. 11. 2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението по поставените въпроси.

На първо място, въпросите са зададени некоректно и не съответстват на твърденията на ищеца и данните по делото. Ищецът твърди, че е собственик на 1/2 идеална част от процесния поземлен имот на заявените придобивни основания и не въвежда твърдения, че отричайки правата на общината върху актуваните като частна общинска собственост 253,87/543 ид.ч. би придобил самостоятелни права върху другата 1/2 идеална част, напротив – твърди, че собственици на другата 1/2 идеална част са ответниците-физически лица. Отрицателният установителен иск за собственост не е от обуславящо значение за иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор № ЗПС-20-2/28. 04. 2020 г., с който общината е продала на ответниците-физически лица 1/2 от актуваните 253, 60/537 ид.ч. от имота.

На следващо място, изводите на въззивния съд не противоречат на ТР № 8 от 27. 11. 2012 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Със същото е разяснено, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. От така дадените разяснения следва, че при преценка на правния интерес от значение е обстоятелството дали уважаването на предявения отрицателен установителен иск би могло да рефлектира по някакъв начин върху правната сфера на ищеца. При уважаване на предявен отрицателен установителен иск срещу праводателя на последния приобретател на имота такова отражение не би могло да има, тъй като последният приобретател би продължил да се легитимира като собственик с нотариалния акт за сключена прехвърлителна сделка.

За пълнота на изложението следва да се добави, че общината се счита за собственик само на неразпоредената 1/2 от 253,87/543 (0,48) ид.ч. от процесния имот и оспорва правото на собственост на ищците само върху тази част от имота. Следва да се съобрази и обстоятелството, че предявеният от ищците срещу всички ответници, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост – за признаване за установено, че ищците са собственици на 1/2 (0, 50) ид. част от процесния имот на основание наследство, договор за дарение и съдебна делба, както и по давност (не е уточнено дали придобивната давност е главен или евентуален придобивен способ) поглъща по-ограничената защита, която би им осигурил отрицателният установителен иск срещу общината – за признаване за установено, че общината не е собственик на 253,87/543 (0,48) ид.ч. от процесния имот – както на неразпоредената 1/2 от актуваните 253,87/543 (0,48) ид.ч., така и на разпоредената 1/2 от актуваните 253,87/543 (0,48) ид.ч. от имота.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение