Определение № 50318 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3210/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8557/17.06.2022 година, подадена от „Санита ВК“ ООД [населено място], против решение № 443/12.05.2022 година на Окръжен съд Бургас, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 167/2022 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 261 237/15.12.2021 година на Районен съд Бургас, пети граждански състав, постановено по гр. д. № 887/2021 година с което по иск предявен от Е. Ц. Д. против „Санита ВК“ ООД [населено място] е прогласена нищожността на споразумение за поддръжка на общите части на комплекс „Б.“ в[жк]от 09.01.2012 година, сключено между Е. Ц. Д., от една страна, и „Санита ВК“ ООД [населено място], от друга страна, поради противоречие със закона (чл. 26, ал. 1, пр. 1о от ЗЗД) в частта, в която споразумението има за предмет „организиране и поддръжка на общите части на собствеността“ и поради липса на основание (чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД) в частта, в която споразумението има за предмет „поддръжка на градината и тревните площи и басейна, организирани почистването на снега и леда и държи сметка за всички общи разходи“. В касационната си жалба „Санита ВК“ ООД [населено място] излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено като бъде постановено друго, с което предявения против него от Е. Ц. Д. иск за прогласяване на нищожността на сключеното между страните споразумение от 09.01.2012 година да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Е. Ц. Д. е подала отговор на същата с вх. № 10 129/14.07.2022 година, с който е изразили становище, че жалбата е недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане. В случай, че това не бъде възприето се твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 443/12.05.2022 година на Окръжен съд Бургас, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 167/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. „Санита ВК“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 17.05.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 8557/17.06.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК и е подадена от надлежна страна. Същата обаче се явява недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане, като образуваното въз основа на нея производство трябва да бъде прекратено. Съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че не било спорно, че Е. Ц. Д. била собственик на апартамент в комплекс „Б.“[жк]. Също така било безспорно по делото, че между страните било сключено споразумение за поддръжка на общите части на комплекс „Б.“ от 09.01.2012 година, чието обявяване за нищожно се претендирало от Д.. В споразумението било посочено, че управителят на „Санита ВК“ ООД [населено място] се задължавал да осигури управлението и поддръжката на комплекса, да организира поддръжката на общите части на собствеността, да поддържа градината, тревните площ и басейна, да организира почистването на снега и леда, като дължал сметка за всички общи разходи. Посочено било изрично в споразумението, че дължимата такса в размер на 6.00 € на м 2, без ДДС, изчислена на база площта на притежавания имот, не обхващала разходите за консумация на електроенергия енергия, вода, данъци и индивидуални застраховки. Също така по делото било безспорно, че комплексът се състои от една сграда изградена в УПИ, което било собственост на „Санита ВК“ ООД [населено място]. В парцела бил изграден басейн и съществували тревни площи, които се поддържали от инвеститора. Между страните не съществувал спор за това, дали комплексът бил от затворен тип по смисъла на § 1, т. 3 от ДРЗУЕС, като същият не отговарял на изискванията на чл. 2 от ЗУЕС и съответно не представлявал комплекс от затворен тип. Отделните апартаменти в сградата били собственост на различни лица. В този смисъл била налице хипотезата на чл. 38 от ЗС и общи за всички собственици били земята, върху която е изградена сградата и всички съоръжения в имота, както и описаните съгласно разпоредбата на закона отделни части на сградата. Следвало да се отбележи, че процесният УПИ бил собственост на „Санита ВК“ ООД [населено място] и в тази връзка за собствениците на апартаментите било от значение общото ползване на изградения в имота басейн и извършено озеленяване. За да постанови обжалвания резултат първоинстанционният съд бил счел, че сключеното споразумение противоречи на разпоредбата на чл. 51 от ЗУЕС, относно начина за разпределение на разходите за управление и поддръжка на общите части и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД бил счел, че договорът е нищожен поради противоречие със закона и поради липса на основание в частта, в която споразумението имало за предмет поддръжка на градината и тревните площи и басейна. Въззивният съдебен състав намирал постановеното от първоинстанционния съд решение за правилно и законосъобразно, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препращал към мотивите на същото. Същевременно, с оглед направеното във въззивната жалба оплакване за това, че първоинстанционния съд не бил взел предвид разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, прогласяваща договорната свобода, въззивната съдебна инстанция считала, че действително страните били в правото си да сключват договори помежду си, ако те не противоречали на императивни правни норми. Действително, с оглед обстоятелството, че собственик на земята било „Санита ВК“ ООД [населено място], ползването на басейна и тревните площи от собствениците на апартаментите можело да се уреди само чрез сключване на договор между инвеститора и етажните собственици. Тъй като комплексът не бил от затворен тип по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС, в който случай при закупуване на отделен апартамент се сключвал и договор по чл. 2 с нотариална заверка на подписа, то в настоящия случай страните можели да сключат обикновен писмен договор за уреждане на отношенията си. В случая договорът обхващал, освен ползването на изграденото върху терена от една страна и организиране поддръжката на общите части на собствеността от друга, поради което следвало да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за това, че нищожността на отделни части на договора не влечала нищожност на целия договор, но само когато те били заменени по право от повелителни правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, но това в конкретния случай не можело да намери приложение, тъй като при така сключения договор нищожността се разпростирала върху цялото съглашение. Валидността на отделни клаузи нямало как да санира нищожните уговорки в договора. Определената и дължима от всеки собственик на недвижим имот сума била в противоречие на чл. 51 от ЗУЕС, което само по себе си било обстоятелство водещо до нищожност на договора. Тъй като на посочените основания предявеният иск бил основателен и доказан, останалите изброени в исковата молба основания за нищожност на договора, посочени във въззивната жалба по т. 6 не следвало да се обсъждат от въззивната инстанция. В конкретния случай споразумението е прогласен за нищожно в неговата цялост. Съгласно същото Е. Ц. Д. е щяла да дължи на „Санита ВК“ ООД [населено място] за предоставените от дружеството услуги сума в размер на 6.00 € на м 2, без ДДС, изчислена върху цялата площ на собствеността на собственика. В представените от „Санита ВК“ ООД [населено място] доказателства се твърди, че цялата площ на притежаваната от Д. в комплекса собственост е 51.50 м 2 -45.00 м2 за притежавания от нея самостоятелен обект в сградата и 6.50 м 2 прилежащи части от общите части. С оглед на тази площ дължимата се от Е. Ц. Д. сума би била 309.00 € без ДДС и 370.80 € с ДДС за една година. За три години сумата би била 1112.40 €. В мотивите на първоинстанционното решение е посочено, че съдът приема, че в случая искът не бил предявен за обявяване на нищожност на една договорна уговорка, в която хипотеза би бил квалифициран като неоценяем. За преценка основателността на възражението относно това, че искът бил неоценяем било взето предвид тълкуването на закона, дадено в определение № 449/29.07.2015 година, постановено по т. д. № 1596/2015 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. В случая нищожността била свързана с осигуряване на възможността и за последващо многократно позоваване на силата на пресъдено нещо в урегулиране правоотношението с противната страна, в каквато насока били мотивите на цитираното определение. В него било прието, че „Когато страната оспорва основанието за възникването на вземането, то тя винаги атакува съществена-било за уредбата на главно или на акцесорно вземания-норма, в който случай намира приложимост чл. 69, ал. 1, т. 4 пр. 1 ГПК“. Тъй като в конкретната хипотеза договорът бил за периодични платежи цената на иска била определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 7 от ГПК“. Този въпрос не е коментиран от въззивния съд. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по с цена на иска до 5000.00 лева-за граждански дела, и до 20 000.00 лева-за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК при искове за съществуване на договор, който има за предмет недвижим имот, какъвто е този по настоящето производство, цената на иска се определя от стойността на договора. Цената на предявения по делото иск трябва да бъде определена именно по реда на тази разпоредба, тъй като се иска прогласяване на нищожността на цялото споразумение от 09.01.2012 година, а не на отделни негови клаузи, като в последния случай искът ще бъде неоценяем. В стойността на договора е 309.00 € без ДДС и 370.80 € с ДДС. Дори и да бъде прието, че цената трябва да бъде определена по реда на чл. 69, ал. 1, т. 7 от ГПК (касаещ искове за периодични платежи за неопределено време или пожизнени такива), което е спорно, то цената на иска е 1112.40 €. Затова предявения по делото иск с за нищожност на сключеното между страните споразумение от 09.01.2012 година не е с цена над 5000.00 лева, като същевременно не е налице предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК изключение, тъй като не са налице предявени искове за собственост, с които облигационния иск за нищожност на договора да е съединен като преюдициален. Поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила и подадената срещу него касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Окръжен съд Бургас е посочено, че подлежи на касационно обжалване не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване решението на Окръжен съд Бургас е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед на изхода на делото „Санита ВК“ ООД [населено място] ще трябва да заплати на Е. Ц. Д. сумата от 1000.00 лева разноски по делото. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение