Определение № 60830 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2449/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 261476/11.03.2021 г. на А. В. М., чрез адв. Д. П. и адв. Б. П. срещу въззивно решение № 260019 от 03.02.2021 г., по в. гр. д. № 923/2020 г. на Плевенския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. С него упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака дете К. М. е предоставено на бащата К. Р. М., при когото е определено местоживеенето му като за това е предоставил ползването на семейното им жилище, а на майката А. В. М. е определен режим на лични отношения с детето / всяка първа и трета седмица от месеца от 18.00 ч. в петък до 18.00 ч. в неделя с две преспивания, половината от зимната, пролетната и лятната ваканции, всяка сряда от месеца майката има право да взема детето с преспиване, ако професионалните й ангажименти позволяват, както и по друго време след предварителна уговорка, детето да прекарва Коледа и Лазарица през четни години с майката, а в нечетни - с бащата, а Нова година и Великден - обратното - в нечетни с майката, а в четни - с бащата Рожденият ден на детето да се празнува съвместно с двамата родители, националните празници по взаимна предварителна уговорка между родителите, както и детето да присъства на рождените дни на родителите си и същата е осъдена да заплаща месечна издръжка в размер от 152.50 лв., считано от 06.03.2020 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска. В срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпила и насрещна касационна жалба с вх. № 262079/14.04.2021 г. от К. Р. М., чрез адв. Г. Г. против горепосоченото решение в частта, с която на майката А. М. е определен режим на лични отношения с детето и е осъдена да заплаща на своята дъщеря издръжка в размер на 152,50 лв. месечно. В касационна жалба с вх. № 261476/11.03.2021 г. на А. В. М., чрез адв. Д. П. и адв. Б. П. се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: „ Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и обстоятелства по делото, които имат значение за интересите на децата, при определяне на кого от двамата родители да бъде предоставено упражняването на родителските права?; Следва ли съдът в мотивната част на решението си да разгледа и прецени критериите, посочени в точка II от Постановление № 1 от 12.11.1974 г по гр.д. № 3/74 г. на Пленума на ВС?; Може ли решаващият извод при решаване на въпроса на кого от родителите да бъде предоставено упражняването на родителските права да бъде основан на хипотетично предположение за проявление на бъдещи факти /епизод на заболяване/, или тези факти следва да бъдат отчетени единствено в случай на тяхното реално проявление като основание за изменение на установения режим относно упражняването на родителските права в производството при настъпване на нови обстоятелства по чл. 59, ал. 9 СК?; Може ли съдът да направи фактически извод, за който са му необходими специални познания от областта на науката, без този извод да е основан на прието заключение на експертиза на вещо лице с познания в съответната област?; Следва ли съдът служебно да назначи експертиза по спорен въпрос, за чието изясняване са необходими специални познания?“ По тези въпроси касаторът сочи, че въззивното решение противоречи на установената съдебна практика, намерила израз в ППВС № 1/12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г., както и в решения на ВКС, посочени и приложени по делото. Счита също, че по въпросите: „ Може ли психично заболяване на родител да бъде решаващ довод за отказ от предоставяне на упражняването на родителски права по отношение на ненавършило пълнолетие дете на този родител, ако заболяването е в пълна ремисия, не се е проявило от години, родителят по настоящем притежава пълна психическа годност да отглежда и се грижи за детето си и възможността за бъдещо проявление на заболяването е хипотетично?; Може ли предоставянето на упражняването на родителски права в полза на родител да бъде отказано поради хипотетичната възможност за бъдещо проявление на психично заболяване /параноидна шизофрения/, с което този родител е бил диагностициран?; Допустимо ли е лице с психично заболяване да бъде третирано по-неблагоприятно при преценката за предоставяне на упражняването на родителски права, при положение, че заболяването не влияе върху годността на това лице да отглежда и да се грижи за детето си, но хипотетично би могло да повлияе върху тази годност в бъдещ момент, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответната страна К. Р. М., в представен писмен отговор чрез адв. Г. Г., оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и претендира разноски. В насрещната касационна жалба с вх. № 262079/14.04.2021 г. на К. Р. М., чрез адв. Г. Г., в атакуваните му части, счита, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в разрез с материалния закон и със събраните по делото доказателства, решение което не е в интерес на детето. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и т. 2 ГПК по въпроси в разрез с т. IV.1 от Постановление 1 от 12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г. на Пренума на ВС / по отношение на определения режим за лични контакти/, както и по които не е налице практика и правилното решение по настоящия казус е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото / по отношение на присъдената издръжка/. Счита, че следва да се отговори и на въпрса: Обвързан ли е съдът от искнето на страната за присъждане на издръжка в случай, че минимално определения размер е по-висок/ от предявения/ към момента на постановяване на въззивното решение. Ответната страна по насрещната касационна жалба А. В. М. в представен писмен отговор чрез адв. Д. П. и адв. Б. П. взема становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира сторените разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт в обжалваните му части, в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и при наличието на правен интерес, поради което е допустима. Подадената насрещна касационна жалба е също допустима в обжалваните му части, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна, в преклузивния за това срок и отговаря на изискванията за редовност. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му от двете страни части, за определяне упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете К. К. М. и присъдената издръжка, въззивният съд е приел за установено, че детето К. К. М. е родено на 16.07.2015 г.- по време на брака между А. В. М. и К. Р. М., които са се разделили през на м. март 2020 г. От този момент, в по-голямата част от времето местоживеенето на детето е при бащата и той полага преобладаващо непосредствените грижи за него. Бракът им е е прекратен с влязло в сила решение № 260294 от 09.10.2020 г. по гр. д. № 1301/2020 г. на Плевенския районен съд. През 2017 г., при жалбоподателката била установена психиатрична проблематика, диагностицирана /параноидно шизофрения/, във връзка с която е проведено лечение в психиатрична клиника и е препоръчано амбулаторно лечение с медикаментозна терапия. От изготвеното писмено заключение ва вещото лице д-р. Т., е видно, че страдащата от параноидна шизофрения А. М. в момента е в ремисия и притежава психична годност да се грижи за развитието на детето си. Ходът на болестта й обаче е непредвидим и при нов психотичен епизод е възможно тя да постави в сериозен риск за здравето и живота на дъщеря си. Въззивният съд е приел, че като релевантно за спора, правилно първоинстанционният съд е посочил заболяването на А. В. М. като обективно обстоятелство, а не някаква хипотетична прогнозата за неговото развитие, основана на ненадлежно доказана генетичната предиспозиция. Приел е и за правилно отчетеното от съда, че не е в интерес на детето съчетанието между неговата ниска възраст и характера на заболяването на майката. Макар да е приел, че този извод не е достатъчно обоснован в обжалваното решение, то той го е доразвил в смисъл, че симптоматичното начало на един хипотетичен нов епизод на заболяването няма как да бъде навреме и адекватно отчетено от детето по начин, че да бъде избегната рискова за него ситуация. Приел е, че дори и да имаше възрастен съжител на майката, който да наблюдава поведението ѝ, няма гаранции, че този съжител би могъл да разпознае и оцени правилно острите прояви и хроничните проблеми на шизофренията. От събраните във въззивното производство нови доказателства относно интереса на детето и капацитета на родителите му да го защитят адекватно, е приел, че видно от съответния доклад изх. №131/25.11.2020 г., няма манипулативно въздействие спрямо детето. Липсата на родителско отчуждение обаче сама по себе си не е маркер за здравословни психологически взаимоотношения между родителите и детето. То е в конфликт на лоялност, породен от влошените отношения между самите родители, който конфликт ако продължи по-дълго, би могъл да доведе до високи нива на стрес у детето. По заявка на бащата във вр. с въззивното дело, Център за психологическо консултиране и подкрепа-гр. П. е изготвил оценка за емоционалното състояние на детето К. и за неговото отношение към родителите му. Видно от Протокол изх. №020/03.12.2020 г., бащата е заявил, че детето се страхува от майка си и че отказва посещения при нея. Такъв страх обаче не е установен от провеждащите изследването психолог и консултант. Двамата специалисти са достигнали до извода, че К. преживява конфликт на лоялност, който обяснява отказите ѝ да посещава майката. Те са категорични, че е извън възможностите на детето да определи при кого от двамата родители иска да живее. К. обаче преживява невъзможността сама да предприеме действия във връзка с процесната ситуация и очаква отношенията в семейството да се променят. Така се обясняват тъгата и тревожността ѝ. Според специалистите, най-добрият интерес на детето е защитен – както е понастоящем и не се налага промяна, състояща се в замяна на грижещия се за него родител. Според тях при баща си К. се чувства сигурна и защитена, без това да означава, че няма позитивна емоционална връзка с майка си. Плевенски Окръжен съд, с оглед новите писмени доказателства е намерил, че след като е невъзможно двамата родители съвместно да упражняват родителските права, трябва да се отдаде приоритет на един от тях, но не защото субективният капацитет на един от тях е по-значим или защото детето така желае, а защото обективните обстоятелства го налагат. Характера на заболяването на майката и необходимостта детето да остане там, където се чувства сигурно, това е именно – при бащата и неговото разширено семейство. Приел е за правилно и решението в частта му относно режима за лични контакти между майката и детето К., тъй като именно ниската възраст на детето и неговия пол, както и съхранената емоционална връзка с майката, са обосновали извода, че определеният от Плевенския районен съд режим за лични контакти е правилен. Според съда, актуалната психическа годност на А. В. М. не дават основание да се приеме, че посещенията на детето при майката и преспиванията там крият риск за живота и здравето му. По въпросът относно издръжката е приел за несъстоятелно поисканата във въззивната жалба от 29.10.2020 г. издръжка в размер от 160 лв., тъй като в исковата си молба от 06.03.2020 г. К. Р. М. е претендирал издръжка за детето в размер на 140 лв. месечно, а Плевенския районен съд правилно е присъдил 152.50 лв. месечно, колкото е минималната издръжка към момента на постановяване на решението. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване не са налице: С оглед мотивите на въззивния съд, поставените от жалбоподателката въпроси, не обуславят обжалваното решение. Съдът по същество не е отчел като решаващо обстоятелство при вземането на решението си кому да предостави упражняването на родителските права здравословното състояние на жалбоподателката. Поначало той не е констатирал здравословното състояние на майката да й пречи да отглежда и възпитава детето. Напротив, констатирал е пригодност на майката да се грижи за детето, като е подчертал, че тя е в ремисия от психичното заболяване, което е имала. Освен това съдът е взел предвид миналото заболяване на майката само като елемент от комплекса от факти, които са обусловили решението му кой от родителите да упражнява родителските права. Освен него той е съобразил и събраните нови доказателства и въз основа на тях е отчел необходимостта къде детето се чувства най- сигурно. Съдът е отчел, че макар майката диагностицирана с психично заболяване /която в момента е в ремисия/, което е диагностицирано при нея, е основал решението си не на предшестващото й здравословно състояние, а на обстоятелството, че е психически по-уязвима от бащата. Изложеното важи и по въпросите свързани с това, дали се допуска от съда процесуално нарушение, ако не се съобрази с приети по делото експертни заключения, а направи различни констатации, без да разполага с нужните специални знания. Съдът не е направил констатации за здравословното състояние на жалбоподателката, различаващи се от приетите по делото експертизи. Напротив, от тях е видно, че същата е в ремисия и съответно е годна да упражнява родителските права.Съдът служебно и без оглед доводите на страните е определил мерките на лични отношения между детето и родителя, комуто не са предоставени правата, като ги е разширил в максимална степен с оглед интересите на детето. Останалите поставени въпроси от касаторите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По разрешаването на тези въпроси има установена практика, която инстанцията по същество е съобразила при постановяване на акта си. Интересът на малолетното дете кой от двамата родители да упражнява родителските права и какви мерки на лични отношения да има с другия родител е обусловен от всички установени по делото обстоятелства, релевантни по смисъла на ППВС № 1/1974 г. Съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично в него обстоятелства, като мотивира значението им по отношение на спора при кого да живее детето, кой да упражнява родителските права и какви мерки на лични отношения да има / решение № 54/16.02.2015 г. по гр. д. № 5475/2014 г., ІV г. о./. Във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права и висшият критерий за решението на съда е детският интерес / решение № 218/03.12.2019 г. по гр. дело № 763/2019 г., ІІІ г. о., ВКС/. В случая, преценката на въззивния съд на кой от двамата родители да се предоставят родителските права е съобразена със задължителните указания по тълкуването на закона, дадени в ППВС № 1 от 12.11.1974 г. Приложените към изложението съдебни решения не могат да обосноват твърдението за противоречива практика, тъй като за всеки отделен казус преценката е конкретна предвид всички относими обстоятелства. С оглед тези мотиви касационната инстанция намира, че не са налице твърдяните от жалбоподателите предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Предпоставки за това не са налице и по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да приеме очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и изхождайки от мотивите на самото решение. Доколкото част от тези въпроси са необуславящи, а по останалите актът на инстанцията по същество е съобразен с утвърдената съдебна практика, обжалваното решение не може да се счита за очевидно неправилно. На основание чл.287 ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на К. М. не следва да се разглежда след като не се допуска касационно обжалване по касационната жалба на А. М.. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, III г. о.