Определение № 3657 от 22.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1684/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД против решение № 501/22.04.2025 г. по в.гр.д. № 2526/2024 г. на Апелативен съд - София, с което е отменено решение № 136/29.04.2024 г. по гр.д. № 481/2023 г. по описа на Окръжен съд Перник и искът на Е. Г. Б. с правно основание чл. 432 КЗ в предявения размер от 26 000 лв. /обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от ПТП/ е изцяло уважен. Доприсъдени са 16 500 лв., ведно със законната лихва.

Касаторът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД оспорва въззивното решение с твърдения, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано - чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 ГПК. Излага съображения, че съдът неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД, като е присъдил обезщетение в завишен размер, както и че не е преценил наличието на съпричиняване на вредата от страна на ищцата.

В касационната жалба дружеството сочи наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. “Следва ли въззивният съд да определя по-висок размер на сума за обезвреда на немуществени вреди - болки и страдания, без в хода на съдебното производство да са събирани нови факти от значение за спорното право?”

2. “Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”

3. “Доколкото петитумът на иска е искане за присъждане на парична сума, отговаря ли присъдената сума на принципа на справедливостта в настоящия казус и на основание какви обстоятелства, свързани с личността и преживяванията на пострадалия, следва да бъде определена?”

Касаторът твърди, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г.

Поставя и въпроси, свързани с приложението на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, а именно:

4. “При заявено възражение за съпричиняване на пострадалия за възникването на вредите следва ли решаващият съд да посочи въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване и относно степента на съпричиняване?”

5. “Какви са обективните критерии, които съдът следва да съобрази за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?”

6. “Следва ли съдът да съобрази броя на извършените нарушения на закона, довели до настъпилия вредоносен резултат от страна на делинквента и на пострадалото лице при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и при определяне размера на всеки един от тях за причинения вредоносен резултат?“

По тази група въпроси застрахователят твърди отклонение от приетото в Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСНК на ВКС; решение № 251 от 07.01.2016 г. по н.д. № 1023/2016 г. на ВКС, III н. о.; решение № 60173 от 15.12.2021 г. по т.д. № 2147/2020 г. на ВКС, II т. о.; решение № 169/12 г. по т. д. № 762/2010 г. на II т.о.; решение № 45/2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на II т.о.; решение № 206/2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II т.о.; решение № 58/2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на II т.о, ВКС и др.

Релевирано е и оплакване за очевидна неправилност, без да се посочват допълнителни аргументи.

При изложените оплаквания и съображения касаторът моли за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и изцяло отменено с присъждане на разноски в полза на дружеството.

Ответникът по касация Е. Г. Б. е подала отговор на касационната жалба, с който оспорва да са налице основанията за достъп до касационно обжалване, евентуално, че касационната жалба е неоснователна по същество. Счита, че въззивното решение е правилно постановено, тъй като от събраните по делото доказателства е била установена вината на делинквента, уврежданията на Б. и причинно-следствената връзка между деянието и реализираните вреди. Твърди, че възражението за съпричиняване е останало недоказано. Акцентира върху обстоятелството, че е пресичала на маркирана пешеходна пътека и не е допринесла за настъпване на ПТП.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва акта страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по претенция на Е. Г. Б. за осъждане на ответника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, да заплати обезщетение за причинените в резултат на ПТП /на 09.02.2023 г. в [населено място]/ неимуществени вреди. Произшествието е било реализирано от делинквента И. Д. Маропулу, която е ударила ищцата докато пресича на пешеходна пътека.

Апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на застрахователя ответник и увреденото лице ищец, е отграничил като безспорно установени правопораждащите факти на спорното субективно материално право, т.е. предпоставките, ангажиращи отговорността на застрахователя, като е акцентирал на това, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., ведно със законната лихва от 09.02.2023 г. до окончателното изплащане. Предвид релевираните оплаквания, като спорен във въззивното производство съдът е очертал въпроса за размера на справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди. Счел е, че определеният от първостепенния съд размер на обезщетението е занижен съобразно доказаните по делото болки и страдания, претърпени от ищцата в резултат от деликтното поведение на застрахования от ответника водач на МПС. Посочил е, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищцата е получила контузия на дясна поясна област, а всъщност е била констатирана контузия на единия от бъбреците - изрично пояснено от вещото лице в проведеното на 11.01.2024 г. откритото съдебно заседание. Изградил е извод за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на обективните фактори - здравословното състояние на ищцата, възрастта ѝ към датата на ПТП-то, икономическата конюнктура, средните доходи, вкл. инфлацията.

Апелативният съд е приел, че получените от ищцата счупвания на осмо и девето ребро вдясно, контузия на десен бъбрек и кръвонасядане на корема вдясно, контузия на десния крак с кръвонасядане по вътрешната повърхност на дясното бедро в долната трета и охлузване на дясното коляно, контузия на левия крак с охлузване и кръвонасяне на лявото коляно, кръвонасядане на границата на лявото бедро в долната трета и лявото коляно, са причинили и остър стрес, тревожност, напрежение, страх, съпроводени с дълъг възстановителен период. Съдът е отчел, че възражението за съпричиняване, заявено пред първата инстанция, не се поддържа пред въззивната. Изложил е подробни съображения относно оценката на социално-икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към датата на деликта, съответно е приел, че обезщетение в размер на 26 000 лв. отговаря на изискването да е справедливо и в максимална степен адекватно репарира понесените от пострадалата и установени по делото неимуществени вреди, причинени от деликтното поведение за застрахования от ответника водач на МПС.

Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт.

Първите три въпроса, посочени в касационната жалба, се отнасят до приложение на чл. 52 ЗЗД и прокламирания в него принцип на справедливост. Въпросите, макар да удовлетворяват общата селективна предпоставка, не попълват хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези изводи следват от подробните фактически и правни съображения, изложени във въззивното решение на Апелативен съд - София по спорния въпрос, а именно - размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивите на решението не съдържат данни за допуснато отклонение от задължителната тълкувателна практика на Върховния съд. В цитираното от касатора ППВС № 4/1968 г. е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Това разбиране е последователно застъпвано и в създадената по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС. Основните разрешения, дадени в цитираното постановление, са съобразени от Апелативен съд - София. В същото време съдът е формирал извода си за конкретната стойност на обезщетението, имайки предвид и икономическата ситуация в страната към 2023 г. Следва да бъде посочено, че въпросът всъщност представлява несъгласие с изводите на въззивния съд относно размера на определеното обезщетение по чл. 52 ЗЗД, но в производството по селекция на касационните жалби не може да бъде проверявана правилността на постановеното от въззивния съд решение, възприемането на фактическата обстановка или обсъждането на събраните по делото доказателства. При наличие да обилна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД априори следва да се приеме, че отсъства сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Втората група въпроси, които са посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се отнася до тълкуването на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и възражението за съпричиняване, противопоставено от ответната страна. Поставените въпроси не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд, доколкото касационният жалбоподател в качеството си на въззивник не е поддържал това си възражение пред въззивната инстанция. Съставът на апелативния съд е констатирал, че спорът между страните е само относно размера на дължимото застрахователно обезщетение и най-вече преценката на претърпените вреди. При това положение по отношение на поставените въпроси отсъства съществената характеристика да са обуславящи произнасянето на съда по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те са хипотетично зададени, защото съдът въобще не ги е обсъждал в мотивите на своя акт.

Основанието за директна селекция по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е само формално посочено от касатора. Липсва обосновка на този порок с посочване на негови конкретни проявни форми. За касационната инстанция липсва задължение служебно да извежда наличието на тази квалифицирана форма на неправилност, а това е в задължение на касатора. В противен случай съдът тежко би нарушил принципа на диспозитивното начало, регламентиран от чл. 6, ал. 2 ГПК.

При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

При този изход на делото касационният ответник би имал право на разноски, но не претендира такива.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС