Определение № 1821 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 339/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЕТ „Тони 88 – Добринка Димитрова“ (н), чрез процесуален представител, против Решение № 401 от 11.11.2024 г. по в. т. д. № 427/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено Решение № 215 от 10.05.2024 г. по т. д. № 275/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив за отхвърляне на предявените от ЕТ „Тони 88 – Добринка Димитрова“ (н) искове с правно основание чл.694, ал.1, т.1 ТЗ за приемане за установено, че не съществуват предявените в производството по несъстоятелност по т.д.№ 289/2021г. по описа на Окръжен съд - Пловдив на ищеца вземания: на „Кредит инвест консулт“ ООД, в размер на 186 388,20 лв. главница, законна лихва до 30.06.2021 г. в размер на 132 191,05 лв., лихва за периода от 01.07.2021 г. до 01.11.2021 г. в размер на 6 420,04 лв., лихва от 02.11.2021 г. до 09.12.2022 г. в размер на 20 865,15 лв., законна лихва до окончателното плащане, разноски в размер на 1 741,99 лв. и нови разноски в размер на 4000 лв., и на Национална агенция за приходите /НАП/, както следва:

1. Публични вземания за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци в размер на 1 335,71лв. - главници, дължими за периода 2012г. – 2014г., включително; лихви върху непогасени главници (1 335,71 лв.) към 01.11.2021г. - 1 099,53лв. и лихви за забава, изчислени за периода от 02.11.2021г. до 11.11.2022г. в размер на 139,15лв., установени с Акт за установяване на задължение по декларация № 862 от 13.10.2015г., издаден от [община];

2. Публични вземания за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци в размер на 1 928,68 лв. - главници, дължими за периода 2014г. – 2018г., включително; лихви върху непогасени главници (1 928,68 лв.) към 01.11.2021г. - 908,72 лв. и лихви за забава, изчислени за периода от 02.11.2021г. до 11.11.2022г. в размер на 196,38лв., установени с Акт за установяване на задължение по декларация № 148 от 24.01.2019г., издаден от [община];

3. Публични вземания за данъци и такси в размер на 5 083,89лв. - главници, дължими за периода от 2019г. до 2022г., включително; дължими главници за периода от 02.11.2021г. до 11.11.2022г. в размер на 652,95лв.; дължими лихви върху непогасени главници към 01.11.2021г. - 2 244,08лв. и лихви за забава, изчислени за периода от 02.11.2021г. до 11.11.202 г. в размер на 547,30 лв., установени с Декларация по чл. 14 от Закон за местните данъци и такси (ЗМДТ) вх. № 5090 от 19.02.2021г. и Декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх. № 01-01- 4026 от 24.03.1998 г.;

4. Публични вземания за данъци и такси в размер на 16,67 лв. - главници, дължими за периода 2020г. – 2021г., включително; лихви върху непогасени главници към 01.11.2021г. - 1,05лв. и лихви за забава, изчислени за периода от 02.11.2021 г. до 11.11.2022 г. в размер на 1,74 лв., установени с Декларация по чл.54 от ЗМДТ вх. № 66090056896 от 19.12.2020 г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на сторените разноски. Изразено е несъгласие с извода на съда, че възражението за нищожност на цесиите е преклудирано, и несъобразяване в тази връзка с нормата на чл.621а, ал.1,т.2 ТЗ, която разширява служебното начало в производството по несъстоятелност и се явява специална по отношение на чл.266, ал.1 ГПК.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивния съд и са релевантни към допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожност на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, след като нищожността произтича пряко от сделката, от събраните по делото доказателства, както и от направеното изрично възражение от заинтересованата страна в хода на делото ?“;

2. „Преклудира ли се правото на страната да се позовава на нови обстоятелства в производството по несъстоятелност при разглеждане на възражението по чл.690 ТЗ ?“;

3. „Могат ли да бъдат предмет на цесионната сделка бъдещи вземания и дали тяхното съществуване е условия за действителност на сделката ?“.

По поставените въпроси се твърди противоречие с практиката на касационната инстанция, обективирана в: по въпрос № 1 - ТР № 1 от 27.04. 2022 г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 2 – Решение № 90 от 20.07.2012г. по т.д. № 1152/2011г. на ВКС, I т. о. и Решение № 153 от 23.12.2010 г. по т.д. № 255/2010г. на ВКС I т. о.; по въпрос № 3 – Решение № 32 от 09.09.2010г. по т.д. № 438/2009 г. на ВКС, II т.о.

Позоваването на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е бланкетно.

Ответникът – „Кредит инвест консулт“ ООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.

Синдикът на ЕТ „Тони 88 – Добринка Димитрова“ (н) и третото лице-помагач на страната на ответника – „С. Г. Груп“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят отговори, с които изразяват становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните, данните по делото и допустимостта на обжалването, констатира следното:

Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за съществуваване на предявените в производството по несъстоятелност по т.д. № 289/2021г. по описа на Окръжен съд - Пловдив на ищеца вземания на Национална агенция за приходите се преценява като процесуално недопустима. Цената на всяко от вземанията, включително и сборът им, е под предвидения в закона минимален размер от 20 000 лв., при който е допустим касационен контрол на търговските дела, каквото е и настоящото дело. Следователно, касационното производство в посочената част е недопустимо, поради което касационната жалба срещу обжалваното решение на Апелативен съд - Пловдив в частта, касаеща вземанията на НАП следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Първите два въпроса от изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК изхождат от несъгласието на касатора с отказа на въззивния съд да се произнесе по възражението за нищожност на договорите за цесии, с които кредиторът „Кредит инвест консулт“ ООД е обосновал предявените от него и включени в списъка по чл.686 ТЗ вземания в общ размер на 351 606,43 лв. Поддържа се, че основанията за нищожност са въведени още в хода на производството по чл.690 ТЗ, както и че същите произтичат пряко от сделката, което задължава съда да се произнесе по нищожността на сделката служебно. Отказът на въззивния съд да разгледа посоченото възражение е обоснован с извода, че първата група възражения/доводи, представляващи основания за несъществуване на вземането и свеждащи се до липса на валидно частно правоприемство поради липса на индивидуализация на вземанията по вид и размер в договорите за цесия и ненадлежно уведомяване по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД, са преклудирани поради невъвеждането им от длъжника с възражението по чл.690 ТЗ. В тази връзка е изложено, че предметът на възражението по чл.690 ТЗ е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на специалния установителен иск по чл.694 ТЗ, като конкретният предмет на възражението очертава допустимия предмет на установителния иск. Следователно, вторият поставен въпрос изхожда от решаващ за конкретния спор мотив на въззивния съд и удовлетворява общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК за искания достъп до касационен контрол. Не се установява обаче допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Представените от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК се явяват в случая ирелевантна практика, тъй като не съдържат произнасяне по въпроса за преклудиране на възраженията по чл.690 ТЗ. В същите е даден отговор на въпроса за приложимостта на преклузията на чл.266, ал.1 ГПК в производството по несъстоятелност, като е прието, че нормата на чл.621а, ал.1, т.2 ТЗ, разширяваща служебното начало в производството по несъстоятелността, се явява специална по отношение на чл.266, ал.1 ГПК и преклузията на чл.266, ал.1 ГПК не се прилага в производството по несъстоятелността. В практиката на касационната инстанция няма спор по въпроса, че възприетото от Върховния касационен съд разрешение по повод тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ се отнася до правомощията на съда по несъстоятелността, а не и до правомощията на съда в съпътстващите това производство искови производства, какъвто характер има производството за разглеждане на уредените в чл. 694 ТЗ установителни искове. Поради изложеното, горната практика на ВКС е неотносима към настоящия спор, съответно не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос хронологично следва и е обусловен от разрешението на втория доколкото изхожда от тезата на касатора за служебното задължение на съда да следи за нищожност на сделката, с което би следвало да се обоснове преодоляването на обсъжданата по-горе преклузия на възражението за нищожност. Същевременно обаче, по начина по който е формулиран, въпросът съдържа взаимоизключващи се твърдения за задължението на съда служебно да следи за нищожност на сделката при наличие на „изрично възражение от заинтересованата страна в хода на делото“. Освен че е непрецизно формулиран, въпросът не съответства на обектираната в решението правна воля на въззивния съд, който за изчерпателност на изложението е посочил, че споделя изводите на първоинстанционния съд досежно релевираното от длъжника възражение за нищожност на цесиите. Независимо че въпросът не удовлетворява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, за прецизност на настоящото изложение следва да се отбележи, че същият не отговаря и на допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Съгласно ТР № 1/27.04.2022г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът се позовава, съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, само когато установи пороци, произтичащи пряко от сделката / от нейното съдържание и форма/ или от събраните по делото доказателства. В съобразителната част на същото е разяснено, че същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощие по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания на страните да сочат доказателства. В случая касаторът не се позовава на пороци, пряко произтичащи от формата или съдържанието на договора, като липсата на предмет на цесиите поради непосочване размера на цедираните вземания не съответства на обективираната воля на съда при преценка съдържанието на договора, а липсата на уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД е неотносимо към действителността на цесията.

Не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение по отношение на последния трети въпрос по съображения, че няма характеристиката на правен, съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да е от значение за изхода на спора, като изхожда от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод. Въпросът дали предмет на цесионната сделка могат да бъдат бъдещи вземания и по-конкретно дали неустановяването на длъжниците - наследници на починалия кредитополучател, придава на вземането на кредитора характеристика на „бъдещо вземане“, не е обсъждан от съда и не е обусловил решаващата му правна воля за изхода от правния спор, поради което няма значение за резултата по конкретното дело и на това основание не удовлетворява общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация.

Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е заявено бланкетно. За правна яснота следва да се посочи, че очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК