Определение № 2036 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 242/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община], чрез адв. Г. Д. против решение № 211/14.10.2025 г. по в.гр.д. № 264/2025 г. на Окръжен съд Добрич в частта, с която като е отменено решение № 134/18.10.2024 г., поправено с решение от 27.01.2025 г. и с решение от 24.03.2025 г. по гр.д. № 28/2024 г. по описа на Районен съд Балчик, касаторът е осъден да заплати на А. Г. А., сумата от 5 428,57 лв., представляваща стойност на предоставени от последния услуги по абонаментно правно обслужване на Общински съвет Б. за времето от 13.11.2020 г. до м.08.2021 г., вкл. за м.11 2021 г. и за м.02.2022 г., с която стойност [община] се е обогатила без основание за сметка на А. Г. А., ведно със законната лихва от 15.01.2024 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост с доводи, че съдът е излязъл извън очертания от страните правен спор, като е постановил диспозитив, съдържащ факт, който не е залегнал в първоинстанцинното решение, а именно че присъдената сума представлява стойност, с която [община] се е обогатила без основание за сметка на ищеца. Отделно от това се твърди, че ищецът не е изпълнил дадените от въззивния съд указания за отстраняване нередовността на исковата молба, поради което въззивният съд е следвало да върне исковата молба, а като не е сторил това и е постановил решение по нередовна такава, решението му е недопустимо. Поддържа се и неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ Следва ли, когато въззивният съд даде изрични указания, които не са изпълнени точно съобразно определението на съда, делото да се прекрати; 2/ Допустимо ли е постановяване на решение по съществото на спора, когато не са изпълнени дадените указания, но независимо от това, съдът приеме, че те са изпълнени; 3/ Когато въззивната инстанция не е приела за нужно да изготви нов доклад и не е дала разяснения на страните по делото относно процесуалните им права и при липса на процесуално нарушение по чл.266, ал.3 ГПК, допустимо ли е приемане на нови доказателства във въззивната инстанция, когато те са приложени с молба по изпълнение на указанията за отстраняване на нередовности при условие, че доказателствата не са новонастъпили и и не са били неизвестни за страната. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи съответно на задължителната практика на ВКС - ТР № 1 от 17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК и ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК. По трети въпрос бланкетно е посочено и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Насрещната страна – А. Г. А., чрез пълномощника си адв. М. Ц. е подала отговор на касационната жалба, в който е заявено становище, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на доводите за недопустимост и неправилност на въззивното решение, изложени в касационната жалба. Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба от ищеца А. Г. А. срещу решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска му срещу [община] с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата от 7 650,00 лв., представляваща стойността на предоставени услуги, изразяващи се в правно обслужване на Общински съвет Б. в периода м.11.2020 г. до м.03.2022 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца. С определение от 15.05.2025 г. въззивният съд е приел, че исковата молба е нередовна, защото не отговаря на изискванията на чл.127, ал.4 ГПК – липсва изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, относно това в какво се изразяват предоставените от ищеца услуги /извършената от него работа/ в процесния период, със спестяването на възнаграждение за които ответникът се е обогатил за сметка на ищеца. Ето защо, съдът е оставил без движение исковата молба и е дал срок на ищеца да отстрани констатираната нередовност. С определение 25.06.2025 г. въззивният съд е приел, че ищецът е отстранил нередовностите на исковата молба в указания срок и е насрочил открито съдебно заседание за разглеждане на делото, в което е приел представените с молбата-уточнение на исковата молба, писмени доказателства, установяващи факта на възлагане на различни правни услуги от ищеца за процесния период по ел.поща. За неоснователни са приети възраженията на въззиваемата страна, че исковата молба е останала нередовна и решението на първата инстанция е постановено по ненадлежно предявен иск и следователно е недопустимо, както и че е настъпила преклузия за представяне на писмени доказателства от ищеца с подадената от него молба-уточнение на исковата молба. За да достигне до този извод въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени в т. 5 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и в т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК – ако бездействието на страната се дължи на неизпълнение на служебното задължение на първоинстанционния съд да обезпечи разглеждане на редовна искова молба чрез изясняване на фактическата страна на спора, преклудиране на процесуални права не може да настъпи, защото накърнява принципите на законност и установяване на истината в гражданския процес. Приел е, че фактите по делото – за липса на сключен нов договор за абонаментно правно обслужване на Общински съвет Б., след изтичане на срока на този от 12.11.2019 г.; че ищецът е изготвил и подписал такъв нов договор, който е представил в общината за подпис от кмета, както и че последният не го е подписал, са правилно установени от първата инстанция. При съобразяване на събраните по делото гласни доказателствени средства, е приел за установено, че в периода от 2019 г. до началото на 2022 г., ищецът е присъствал на заседания на комисии и на сесии на общинския съвет като юрист, разработвал е проекти за правилници и наредби, давал е становища и е консултирал общинските съветници във връзка с върнати от областния управител решения за преразглеждане, изготвял е докладни по различни въпроси, разяснявал е юридическия смисъл на изготвени документи, като основно кореспонденцията между ищеца и съвета била осъществявана чрез имейли. Тези факти се потвърждават и от проведената електронна кореспонденция, документирана и представена като екранни снимки на ел.писма, изпратени от ел.адрес на общинския съвет и изпращане на отговор от ел.адрес на ищеца в периода м.11.2020 г. – м.02.2022 г., съдържанието на която кореспонденция, не е оспорено от ответника. По отношение на представените от ищеца приемо-предавателни протоколи за приемане на извършената работа без забележки с посочена дата и подписани от председателя на общинския съвет, като възложител, но по сключен с [община] договор за абонаментно обслужване на общинския съвет, но при липса на сключен такъв, въззивният съд е посочил, че същите могат да бъдат ценени единствено като писмено изявление на техния автор, без да могат да бъдат противопоставени на ответника по делото, като страна по договор. Отделно от това е изложено, че същите са лишени от каквато и да било конкретика, за да може от тях да се черпят ясни сведения относно обема на извършената работа през съответния месец. Съобразявайки, че общинският съвет няма качеството на юридическо лице, че последният притежава процесуална правоспособност в съдебно производство само в качеството му на орган на местно самоуправление – чл.153, ал. АПК, както и че правомощието на председателя на общинския съвет по чл.25, т.6 ЗМСМА, не включва и права за сключване на облигационни отношения, постигнато съглашение между ищеца и председателя на общинския съвет, не би могло да породи правни последици по договор спрямо [община]. Това изключва възможността ищецът да претендира от общината възнаграждение за положения труд в полза на общинския съвет на договорно основание. Същевременно общинският съвет се е ползвал от услугите на ищеца-адвокат, а това предвид липсата на правосубектност на органа на местно самоуправление, означава, че ползата е настъпила в патримониума на общината, която не е направила разходи за получените услуги и така се е обогатила неоснователно. След като липсва договорно основание, по силата на което ищецът да е осъществявал правното обслужване на общинския съвет, и [община] посредством общинския съвет, се е възползвала от резултата от извършените от ищеца услуги, с неполучаването на справедливо възнаграждение ищецът се е обеднил. Стъпвайки на даденото в т.1 от ППВС №1/1979 г. задължително тълкуване на чл.59 ЗЗД, че неоснователно обогатяване е налице и в хипотезата, когато е налице спестяване на средства за сметка на имущество на друго лице, като е достатъчно обогатяването и обедняването да произтичат от един факта, въззивният съд е достигнал до решаващия извод, че в конкретния случай са налице предпоставките за уважаване на предявения иск по чл.59, ал.1 ЗЗД. По отношение на размера на иска, който ищецът е определил съгласно уговореното възнаграждение по договора за правно обслужване от 2019 г., а именно – 450 лв., въззивният съд е приел, че няма основание това възнаграждение да служи като база за определяне на обезщетението за неоснователно обогатяване. На основание чл.162 ГПК и при използване като ориентир на разпоредбата на чл. 6, ал.1, т.11 от Наредба №1/2004 г., съдът е определил, че месечният размер на обезщетението е 400,00 лв. и е приел, че за 12 дни от м.11.2020 г. на ищеца се дължи такова в размер на 228,57 дни, а за периода от м.12.2020 г. до м.02.2022 г. / без м.09.2021 г., м.01.2022 г. и м.03.2022 г./, т.е за 13 месеца – 5 200,00 лв., или общо в размер на 5 428,57 лв. За неоснователно е прието заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, тъй като вземането по чл.59 ЗЗД възниква с извършване на размяната на престациите, от който момент е и изискуемо, което в случая е станало на 31.03.2022 г., а исковата молба е подадена на 15.01.2024 г., т.е. преди изтичането на петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното въззивно решение е допустимо, тъй като съдът се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, уточнени от ищеца във въззивното производство и заявения в нея петитум, т.е. не е налице основанието на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК-вероятна недопустимост на въззивното решение. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите два въпроса, макар и непрецизно формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се свеждат до въпроса как следва да процедира въззивният съд когато констатира нередовност на исковата молба. Този въпрос макар и да покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като въззивният съд е процедирал съобразно посочената от касатора задължителна практика на ВКС. Съгласно т. 4 от ТР №1 от 17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания до ищеца да ги отстрани, като при неизпълнение на указанията първоинстанционното решение се обезсилва. Това разрешение продължава да е актуално в хипотезите на нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК и при действащия ГПК, видно от разясненията дадени в т.5 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовността на исковата молба, като при неизпълнение на указанията следва да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството в изпълнение на предоставеното правомощие по чл.270, ал.3 ГПК. В конкретния случай, обстоятелствената част на исковата молба е уточнена от ищеца във въззивната инстанция, като е посочено в какво се изразява извършената от него работа /характера на предоставени услуги/, със спестяването на възнаграждение за които, ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, което уточнени не е довело до промяна в правната квалификация на иска, дадена от първата инстанция. Именно поради това, въззивният съд е приел, че постановеното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иска по чл.59 ЗЗД, е допустимо, но частично неправилно. Ето защо, в конкретния случай не е налице хипотезата, посочена в разясненията към т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания, относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства, като по този начин осигурява изпълнението на основната функция на доклада – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи. В конкретния случай въззивният съд не е променял дадената от първата инстанция правна квалификация на иска с цел осигуряване правилното приложение на императивния материален закон, поради което не е имал и задължение да указва на страните кои са релевантните за спора факти и разпределението на доказателствената тежест. Третият въпрос е свързан с преклузията на доказателствените средства във въззивната инстанция, уредена в нормата на чл.266, ал.1 ГПК и изключенията от нея, уредени в чл.266, ал.2 и ал.3 и в чл.260, т.5 и т.6 ГПК. Този въпрос обаче не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за формиране на решаващата воля на съда за основателност на иска по чл. 59 ЗЗД. Изводът на въззивния съд, че и след изтичане на срока на договора за абонаментно обслужване през м.11.2019 г. и до началото на 2022 г., ищецът е продължил да присъства на заседания на комисии и на сесии на общинския съвет като юрист, разработвал е проекти за правилници и наредби, давал е становища и е консултирал общинските съветници, изготвял е докладни по различни въпроси и други правни услуги, е направен въз основа на събраните по делото и кредитирани от него гласни доказателствени средства, а не въз основа на приетите във въззивната инстанция писмени доказателства, установяващи, че основно кореспонденцията между ищеца и съвета е била осъществявана чрез имейли. При липса на правен въпрос, не следва да се разглеждат посочените от касатора допълнителни основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, последното от които е заявено бланкетно – без надлежна обосновка по смисъла на разясненията по т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не налице и твърдяното от касатора основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. От съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствените правила и по-конкретно на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На насрещната страна по жалбата - А. Г. А., следва да се присъдят претендираните с отговора разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от за касационната инстанция, които са в размер на 600,00 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.