Определение № 163 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1525/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. Т. чрез процесуалния му представител адвокат В. О. срещу решение № 957 от 30. 04. 2020 г. по в. гр. д. № 1316/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, първи състав в частта, с която е потвърдено решение № 172 от 9. 01. 2019 г. по гр. д. № 2824/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, 20 състав в частта, с която предявеният от касационния жалбоподател срещу „Застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД, [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 19. 09. 2015 г. в [населено място], предявен като частичен - за сумата от 80 000 лв. от 300 000 лв., е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до 80 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Излага доводи, че при определяне на дължимото обезщетение съдът не е съобразил интензитета, характера и продължителността на претърпените болки и страдания, както и обществения критерий за справедливост на дадения етап от социално-икономическото развитие на страната, чиято проявна форма са лимитите на застрахователни обезщетения и обичайната съдебна практика. В касационната жалба се твърди, че изводът на съда за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия е неправилен, тъй като не е доказано, че ищецът е управлявал мотоциклета със скорост от 110 км/ч. Касаторът оспорва и извода на съда, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е равностоен с този на водача на лекия автомобил, участник в ПТП. Моли да се отмени въззивното решение. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба - „Застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесното ПТП е настъпило в условията на добра видимост, при суха настилка на бул. България в [населено място], като след кръстовището на ул. Нишава в направление бул. Витоша застрахованият при ответника водач на лек автомобил е предприел изпреварване в лявата лента, но преди да приключи изпреварването в него се е ударил управляваният от пострадалия ищец мотоциклет и намиращите се на мотоциклета ищец и приятелката му паднали. В решението е формиран извод за наличието на виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил с оглед предприетото изпреварване и навлизане в най-лявата лента при движещ се в нея мотоциклет. След преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е споделил крайните изводи на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди на ищеца възлиза на 40 000 лв., като обезщетението следва да бъде намалено с 50 % при доказаното равностойно причиняване на вредоносния резултат от водачите на двете МПС, участвали в катастрофата. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е препратил при условията на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в които са съобразени видът и характерът на уврежданията /счупване на дясното бедро в горната трета, разкъсно-контузна рана на дясното коляно/, продължителността /240 дни/ и интензивността на болките и страданията, проведеното му оперативно лечение, ограниченията, които е търпял пострадалият на възраст 25 години, необходимостта от чужда помощ за задоволяване на елементарни битови потребности, неблагоприятните остатъчни последици за здравето му и негативното им отражение за качеството му на живот, установената необходимост от нова оперативна интервенция и социално-икономическите условия към настъпване на ПТП. С оглед въззивните доводи в атакуваното решение на апелативния съд са изтъкнати и обсъдени следните обстоятелства, обосноваващи преценката на съда, че определеното от СГС обезщетение е справедлив еквивалент на вредите на пострадалия: ограниченото движение на ищеца за около половин година и придвижването му с помощни средства, пълното възстановяване след травмата и характера на остатъчните неблагоприятни последици – козметичен дефект на бедрото и добрата прогноза за пълното възстановяване на ищеца /компенсиране на атрофиралата от обездвижването мускулатура/. Въззивният съд е приел, че по делото е доказано и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия с оглед движението на мотоциклета преди сработване на спирачките със скорост от 110 км/ч при разрешена в участъка такава от 70 км/ч и невъзможността при посочената висока скорост на движение пострадалият да намали скоростта и да избегне ПТП. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Приложението на принципа на справедливост във връзка с критериите при определяне на конкретен размер обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя във връзка с приложението на т. 11 от ППВС № 4/1968 г.; 2. Приложението на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия във връзка с приложението на т. 7 от ППВС № 17/1965 г.“ Касаторът твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните правни въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС: по първи въпрос – с ППВС № 4/1968 г. и по втори въпрос - с ППВС № 17/1963 г. Първият поставен въпрос е за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност / служебно известните на състава решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС и решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о./. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент /постановените по чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о и др/. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е обсъдил във връзка със значението им за размера на обезщетението. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос в изложението на касатора относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но при произнасянето по него въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна и постоянна практика на касационната инстанция. В ППВС № 17/1963 г., на което се позова касаторът, и последователната практика на ВКС, намерила израз в служебно известните на настоящия състав решение № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02. 10. 2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о. и решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о. и др. се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Съгласно даденото в решение № 117 от 8. 07. 2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о. разрешение при извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Както бе посочено, в случая въззивният съд се е произнесъл по релевираното от страна на ответника - застраховател възражение за съпричиняване, като е извършил преценка на ангажираните в производството доказателства, въз основа на която е приел за доказано, че пострадалият е управлявал мотоциклета с превишена скорост /110 км/ч при разрешена скорост от 70 км/ч/ в нарушение на ЗДвП и това му поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивния съд е отчел поведението на увредения и на виновния водач с оглед доказания в процеса механизъм на ПТП и установените нарушения на правилата за движение по пътищата. По тези съображения не би могло да се приеме, че даденото разрешение на втория въведен от касатора въпрос противоречи на задължителната практика на ВС и на практиката на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Поддържаните от касатора доводи за липса на доказване на противоправното поведение на пострадалия мотоциклетист, с което да е съпричинено увреждането, и за неправилни изводи за равностойност на приноса на участниците в ПТП за настъпване на вредите са свързани с правилността на въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. При този резултат по делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение