Определение № 123 от 18.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 4106/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д. срещу решение № 4218 от 07.06.2013 г. по в.гр.д.№ 3757/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г въззивен състав, с което е отменено решение № ІІ-71-49 от 30.08.2012г. по в.гр.д.№ 14334/2010г. на Софийски районен съд, 71 състав, и е признато за установено на основание чл.415 от ГПК, вр.чл.538 ал.1 и чл.481 от ТЗ,че Д. С. Д. дължи на Л. И. Я. сумата 12 000 лева, представляваща поето задължение по запис на заповед от 15.11.2008г., във връзка с договор за заем между страните от същата дата. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно и постановено при непълнота на доказателствата. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за установено наличието на каузална сделка, която пред първата инстанция нито е заявена от ищеца, нито е разглеждана от съда. Поддържа и че ищецът не е доказал съществуването на твърдяното от него пред въззивната инстанция каузално правоотношение по договор за заем. Твърди, че такъв не е сключван, нито е налице валидна абстрактна сделка по записа на заповед, поради това, че документът е съставен от него вследствие на нанесен му побой. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по правния въпрос относно разпределението на доказателствената тежест между страните по установителния иск по чл.422 ГПК за съществуване на вземане по запис на заповед за доказване на каузално правоотношение между тях и обвързаността на същото с издадения запис на заповед. Поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с решение № 173 по т.д.№ 901/2009 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, както и в противоречие с други решения на ВКС, посочени в изложението на касационните основания. Ответникът по касация Л. И. Я. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че по същество касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. Въпреки процесалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Въззивният съд, за да приеме за установено, че Д. С. Д. дължи на Л. И. Я. сумата 12 000 лева, представляваща поето задължение по запис на заповед от 15.11.2008г., е обсъдил и е счел за неоснователно възражението на ответника – издател на записа на заповед, за недействителност на същия поради пороци на волята, вследствие на упражнено насилие и принуда. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният в изложението въпрос дали в производството по чл.422 от ГПК ищецът следва да докаже и наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, или е достатъчна само проверката за редовността на менителницата от външна страна, е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 от ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, и разпределянето на доказателствената тежест между страните, са дадени задължителни за съдилищата разяснения с ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В т.17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото в този случай е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл.422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните за наличието на каузално правоотношение, съдът разглежда заявените от ответника релативни възражения, а ако страните спорят относно конкретно каузално правоотношение и сочат различни такива, съдът обсъжда този въпрос и при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по записа на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 от ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. В този случай се приема, че ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а при заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест. В настоящата хипотеза установяването на съществуващото каузално правоотношение, не е било надлежно въведено от ищеца в хода на първоинстанционното производство, поради което въззивният съд не е следвало да обсъжда доказателствата в тази насока, а да разгледа само направените от ответника възражения за недействителност на каузалната сделка. Това обаче не е довело до неправилно разместване на доказателствената тежест между страните по делото. Въззивният съд е разгледал направените от ответника възражения, че волята му е опорочена, поради това, че е подписал процесния запис на заповед при условията на принуда след упражнено спрямо него физическо насилие, но е стигнал до извода, че тези твърдения не се установяват по категоричен начин от събраните по делото доказателства. Анализирайки в цялост събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел за недоказано твърдението, че побоят на 15.01.2009г., в който са участвали поемателят и издателят на процесния запис на заповед с посочена дата на издаване от 15.11.2008г., е в причинна връзка със съставянето на записа на заповед. Въз основа на това е преценил, че ищецът е доказал вземането си с действителен като сделка и редовен от външна страна запис на заповед, както и че видно от самия текст на записа на заповед между страните съществува и правоотношение по договор за заем, макар и ищецът да не е посочил своевременно обезпечителната функция на записа на заповед. По този начин съдът е решил въпроса в съответствие с дадените в т.17 от ТР № 4/2013 разяснения. Извършената от съда преценка на фактическия и доказателствен материал по конкретното дело, има значение за правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280 ал.1 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение