Определение № 402 от 21.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6937/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. М. П. чрез адв. К. Т. от АК София, срещу въззивно решение № 1176/17.06.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2651/2011 г. Излага доводи за неправилност. Насрещната страна Н. Л. не е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: В. М. П. е предявил против Н. Б. Л. искове по чл. 45 ЗЗД за заплащане на имуществено и неимуществено обезщетение за причинени му вреди от издаване на медицинско направление за лечение в София, което не се поема от НЗОК. Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Видински окръжен съд, отхвърлил претенциите. За да постанови този резултат, втората инстанция установила, че ответникът Н. Л. е лекар с медицинска практика и, в това си качество, е сключил договор с НЗОК за оказване на първична извънболнична медицинска помощ в [населено място], обл. В.. Ищецът В. М. П. няма личен лекар и не е пациент от пациентската листа на д-р Л.. По искане на П. за лечение в болница „Т.” - София, доктор Л. му издал направление обр. М. 119а, даващо право на медицинска консултация със съответен специалист, срещу заплащане от пациента, а не по реда на НЗОК. В болничното заведение на П. било отказано предоставяне на медицинска услуга без заплащане. Съдът намерил, че не е осъществен фактическият състав по чл. 45 ЗЗД, защото издаването на направление обр. М. 119а от доктор Л. не е противоправно. Лекарят не е имал право и възможност да издаде на П. медицинско направление за безплатна консултация и лечение по реда на НЗОК; П. не е бил негов пациент. Съдът е изложил още и съображения, че ищецът П., с изключение на твърдяното деяние – издаване на медицинско направление обр. М. 119а от доктор Л., не е доказал осъществяване на останалите елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД; само вината се предполага, а всички други предпоставки от хипотезата на правната норма следва да бъдат установени от ищеца по пътя на пълно главно доказване. В изложението към касационната жалба са повдигнати следните въпроси: може ли съдът да основе решението си само и единствено на твърденията на ответника, които нямат качеството на доказателства съгласно ГПК и как длъжностно лице – лекар, следва да удостовери, че е изпълнил задълженията си към пациента и му е разяснил какво ще бъде заплатено от НЗОК и каква медицинска помощ пациентът следва сам да заплати. Въпросите са неотносими към постановеното от въззивната инстанция. В. съд не е основал решението си на твърденията на ответника, а въз основа на фактически изводи, изградени след анализ на събраните по делото доказателства и с оглед разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес и последиците от нея. В случая ищецът е следвало да установи по пътя на пълно главно доказване, т.е., да доведе до безспорно убеждение съда, че твърдените от него факти и обстоятелства са се осъществили. Това не е сторил – няма данни, че са му причинени неимуществени вреди – болки и страдания, както и, че те са резултат от пътуването му до София и отказа да получи безплатна консултация в болница „Т.”, поради издаване на медицинско направление за лечение, което не се поема от НЗОК. Установено е, също така, че действията на ответника са законосъобразни, а не противоправни. Без значение е как длъжностно лице – лекар, следва да удостовери, че е разяснил на пациента какво ще бъде заплатено от НЗОК и каква медицинска помощ пациентът следва сам да заплати, защото съдът нито е изследвал подобни обстоятелства, нито се е обосновал с фактически извод, във връзка с който е поставен процесуалноправният въпрос. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът