Определение № 438 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1660/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 935/24.06.2022 г. по гр.д. № 2943/2021 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 261817/15.12.2020 г. по гр.д. № 4594/2018 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил искове за недействителност на договор по н.а. № 26/25.01.2018 г, с който ищецът В. Е. Л. прехвърля единствения си апартамент в [населено място] на ответника М. П. Н. срещу задължение за плащане на месечна издръжка (рента) в размер на сумата 150.00 лв. до края на живота на прехвърлителя, запазвайки си пожизненото право на ползване. Въззивният съд е разгледал исковете при условията на евентуалност и в следната поредност: за унищожаване на договора като сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия (чл. 33 ЗЗД); за прогласяване нищожността на договора поради липса на съгласие на прехвърлителя (чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД); за прогласяване нищожността на договора поради нееквивалентност на насрещните престации в степен, накърняваща добрите нрави (чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 3 ЗЗД), и за унищожаване поради това, че към сключването на договора прехвърлителят не е могъл да разбира и да ръководи действията си (чл. 31 ЗЗД). Решението се обжалва от ищеца с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (материалноправните - допълнени и уточнени по начин, изяснен с т. 1 ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. По договор за прехвърляне на собственост на имот срещу задължение за парична издръжка до края на живота на прехвърлителя дали и как се извършва преценка за нееквивалентност на насрещните престации до степен на противоречие с добрите нрави, респ. на договор при явно неизгодни условия? 2. Продължителният период на крайно утежнено материално състояние на прехвърлителя, включително към сключването на такъв договор, достатъчно ли е за да изключи фактическия състав на основанието за унищожаване по чл. 33 ЗЗД? и 3. Длъжен ли е въззивният съд по иска по чл. 31 ЗЗД да обсъди всички доказателства, доводи и оплаквания на страните и в частност, освен установеното по делото обстоятелство на душевна болест, но и събраните доказателства за временната невъзможност на страната, сключила договора, да се грижи за своите работи? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Претендира разноски по делото. Ответникът М. Н., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. Настоящият състав намира, че повдигнатите въпроси обективно са свързани само с исковете по чл. 33, чл. 31 и чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 3 ЗЗД. Това изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол в частта по отхвърления иск по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Тази възможност е изключена и по иска за унищожаването на договора по чл. 31 ЗЗД според повдигнатия по него процесуалноправен въпрос (№ 3). За да отхвърли и този иск, въззивният съд е приел, че при ищеца се наблюдава определен психически и интелектуален дефицит (така медицинската документация, че ищецът страда от параноидно личностно разстройство и събраните доказателства чрез заключенията на две допуснати по делото медицински експертизи), но въпреки това е приел, че към сключването на договора по н.а. № 26/25.01.2018 г. ищецът е разбирал значението на действията си и е можел да ги ръководи. Този извод въззивният съд е основал на категоричните констатации на вещите лица в заключенията, като ги е обсъдил във връзка с гласните доказателства, събрани чрез обясненията на ищеца (чл. 202 ГПК). Ищецът е споделил, че е сключил договора поради опасенията да не бъде поставен под запрещение и друг да се разпореди с апартамента, т.е. бил е наясно с последиците от договора и е можел да ръководи действията си. Така извършеният анализ на събраните доказателства е достатъчен, за да изключи основанието по чл. 31 ЗЗД, включително в смисъла, разяснен с ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк.д. № 5/2020 г. ОСГТК на ВКС. Допълнително, касаторът не уточнява какви други доказателства за релевантните факти по този иск са събрани по делото, но не са били необсъдени от въззивния съд. Следователно по повдигнатия процесуалноправен въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а с това – и възможността решението да се допусне до касационен контрол по отхвърления иск по чл. 31 ЗЗД. В установяване на предпоставките за допускане на касационния контрол по отхвърлените искове по чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 33 ЗЗД, на първо място, настоящият състав констатира, че решението съответства на установената практика на Върховния касационен съд, според която след влизане в сила на Конституцията на Република България от 1991 г. обективното право допуска да породи валидно действие ненаименованият договор за прехвърляне на собственост срещу задължение приобретателя да плаща парична издръжка (рента) до края на живота на прехвърлителя – така решение № 200/20.04.2011 г. по гр.д. № 76/2010 г., IV-то ГО. Поради това първият повдигнат материалноправен въпрос следва да се обсъди според мотивите, с които въззивният съд е отхвърлил исковете за нищожност на договора по н.а. № 26/25.01.2018 г. поради нееквивалентност на насрещните престации до степен, накърняваща добрите нрави (чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 3 ЗЗД), а и за унищожаването на договора като сключен поради крайна нужда и явно неизгодни условия (чл. 33 ЗЗД), приемайки че уговореното от страните съответства на принципа на свобода на договаряне (чл. 9 ЗЗД). Въззивният съд е приел, че договорът по н.а. № 25/25.01.2018 г. е двустранен и възмезден, но не е разсъждавал има ли значение и какво е то на това, че е алеаторен. При сключването му на страните е била известна възрастта на прехвърлителя (56 годишен), но не и дали ще живее по-малко или повече от възрастта, която може да се очаква. Въззивният съд обаче е остойностил насрещните престации при следния механизъм (критерии). Приел е, че към релевантния момент (25.01.2018 г.) апартаменти със сходни характеристики се продават на цена 117 600 лв. От тази действителна/пазарна стойност на имота са приспаднати сумите 26 610 лв. и 15 053 лв. За сумата 26 610 лв. въззивният съд е оценил пожизненото право на ползване на апартамента, което прехвърлителят си е запазил, а на сумата 15 053 лв. - необходимите разходи за привеждане на имота в състояние, годно да служи за жилище, приемайки че към сключването на договора апартаментът е в крайно лошо състояние. За сумата 75 937 лв. е остойностил престацията на прехвърлителя и я е сравнил със сумата 36 000 лв. – насрещната престация на приобретателя. Втората величина е получил, умножавайки поетото с договора парично задължение със средната продължителност на живота при мъжете или 150 лева месечно по 12 месеца по 20 години. Добавил е, че има значение и това, че имотът е с данъчна оценка 36 000 лв. Заключил е, че насрещните престации са нееквивалентни, но несъответствието е в пределите свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Така въззивният съд е изключил основанието за нищожност на договора по н.а. № 26/25.01.2018 г. като накърняващ добрите нрави (чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 3 ЗЗД), включително без разсъждения за съдържаща се клауза за неизменимост на паричното задължение при възможни промени в жизнения стандарт. Въззивният съд е изключил и фактическият състав по чл. 33 ЗЗД. Първо, така остойностени, насрещни престации изключвали извода за явно неизгодни условия на конкретния договор. Второ, въззивният съд е приел за установено по делото, че от години ищецът живее бедно, с ограничени финанси, и диагностиран със заболяването параноидно личностно разстройство. Допълнително, разпитаните свидетели на били дали показания, че ищецът не им е споделял да се нуждае от парични средства. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите материалноправни въпроси обуславят решението в смисъла по чл. 280, ал. 1 ГПК; първият - и по двата отхвърлени иска. По тях касационното обжалване следва да се допусне при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Практиката на Върховния касационен съд, на която се е позовал и въззивния съд (например решение № 277/26.01.2015 г. по гр.д. № 1962/2014 г. IV-то г.о., решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г. на III-то г.о. и цитираните в него), не е по договори за прехвърляне на собственост срещу задължение за плащане на месечна издръжка от приобретателя. Съответно тя не извежда и критерии за остойностяване на насрещните престации по този двустранен, възмезден, ненаименован алеаторен договор. Касационното обжалване по иска по чл. 33 ЗЗД следва да се допусне и по втория въпрос поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд и поради значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК). В Решение № 452/25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г., I-во ГО се приема, че крайно утежненото материално състояние на прехвърлителя, което в продължителен период остава непроменено, може да изключи причинната връзка на нуждата от сключването на договора с явно неизгодните негови условия. В решение № 87/10.07.2017 г. по гр.д. № 3941/2016 г., III-то ГО обаче е пояснено, че продължителният период на утежнено материално и здравословно състояние на прехвърлителя е недостатъчно, за да изключи фактическия състав по чл. 33 ЗЗД. Необходимо е да се изследва дали продължителното състояние на крайна нужда е достигнало такава кулминация, която е причина за явно неизгодните условия на сключения договор. Допълнително, основанието по чл. 33 ЗЗД не е обсъждано, респ. изяснено в практиката на Върховния касационен съд по искове за унищожаване на договори за прехвърляне на собственост срещу задължение за парична издръжка (рента) от приобретателя. При тези мотиви, съдът