Определение № 492 от 30.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1763/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Американски университет в България против решение № 1687 от 27.07.2015 г., постановено по в.гр.д. №604 по описа за 2015 г. на Софийския апелативен съд, Г.К., с което е отменено решение № 17768 от 11.8.2014 г. по гр.д. № 10475 по описа за 2011 г. на Софийския градски съд и вместо него е постановено друго решение за отхвърляне на предявения от касатора срещу частния съдебен изпълнител И. Т. Ч., рег. № 783, район на действие СРС, иск с правно основание чл.74, ал.1 от ЗЧСИ за заплащане на 1 175 671,22 лв. обезщетение за имуществени вреди от неправомерни действия по изпълнително дело № 318/2006 г.

Касаторът твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи всички точки на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Има ли характер на универсално завещанието, с което наследодателят извършва няколко разпореждания с конкретни имущества, а цялото останало имущество се завещава на конкретно лице? Според касатора това завещание е универсално, а обратното становище на въззивния съд противоречи на решение № 395 от 28.02.2013 г. по гр.д. № 3814/2012 г. на САС, на т.3 на ТР №1 от 19.05.2004 г. по гр.д. №1/2004 г. на ОСГК на ВКС и други решения на ВКС.

2. Следва ли в производството по предявен иск по чл.441 от ГПК във връзка с чл.74, ал.1 от ЗЧСИ съдът да изследва въпроса за съществуването и дължимостта на вземането-предмет на изпълнителното дело? Дължимостта на вземането представлява ли елемент от фактическия състав на специалната деликтна отговорност по чл.74 от ЗЧСИ? По този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 96/2012 г. по в.гр.д.№ 80/2012 г. на Старозагорския окръжен съд и на практиката на ВКС, в която се разграничават процесуалната от материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение.

3. Обуславя ли се изводът за наличие на вреда, настъпила от незаконосъобразни действия и бездействия на частния съдебен изпълнител, от преценката дали със сигурност исковата сума ще напусне патримониума на неконституирания в изпълнителното производство наследник по завещание на длъжника по изпълнителния лист? Според касатора по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 340 от 8.01.2013 по гр.д. № 1295/2011 г. и решение № 264 от 8.4.2010 г. по гр.д. № 474/2009 г. на Четвърто Г.О. на ВКС.

4. Може ли ответникът да навежда нови възражения за първи път пред въззивната инстанция, ако е пропуснал да стори това с отговора на исковата молба и не твърди, че е налице нарушение на съдопроизводствените правила. Възражението, че Американският университет е заветник, а не универсален правоприемник не е направено своевременно, но въпреки това въззивният съд го е разгледал в противоречие с т.4 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

5. Налице е противоречие със същото тълкувателно решение и по въпросите дали като основание за отхвърляне на иска може да е недоказване на факт, който не е включен в предмета на доказване с доклада по делото и може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване в доклада по делото. Въззивният съд не е съобразил, че между страните не е съществувал спор относно характера на завещанието/универсално или частно/.

Ответникът по касационната жалба частен съдебен изпълнител И. Т. Ч. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорва жалбата и по същество.

Третото лице-помагач на страната на частния съдебен изпълнител Г. Д. П. не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Американският университет в България в качеството си на универсален правоприемник на А. Ч. по силата на саморъчно завещание е предявил срещу частния съдебен изпълнител И. Ч. иск за заплащане на 1 175 671,22 лв. обезщетение за имуществени вреди по изпълнително дело № 318/2006 г. Неправомерните процесуални действия, от които според ищеца са произтекли вредите, са описани в молба от 31.10.2012 г. на стр.92 по описа на СГС и се състоят най-общо в неконституиране на Университета и накърняване на неговите права по изпълнителното дело. Това изпълнително дело е образувано по молба на Г. Д. П. от 11.08.2006 г. въз основа на издаден в негова полза изпълнителен лист срещу А. Ч., която към този момент вече е била починала. Затова като длъжник по делото е бил конституиран наследникът и по закон Л. Т. Б.. Съдебният изпълнител е събрал от банковата сметка на А. Ч. в [фирма] сумата по изпълнителния лист, ведно с изтеклите лихви общо в размер на 1 175 671,22 лв. и на 19.09.2006 г. я е превел на взискателя Г. Д. П./заключение на съдебно-счетоводната експертиза на стр.83-84 по описа на СГС/. С оглед на тази фактическа обстановка и твърденията на касатора в исковата и уточнителната молба може единствено да се приеме, че претендираните вреди според него се състоят в имуществената загуба на паричната сума от 1 175 671,22 лв., която в резултат от изпълнението е преминала от имуществото на А. Ч. в имуществото на взискателя Г. Д. П.. Касаторът обаче нито твърди в исковата молба, нито доказва по делото, че сумата, за която е издаден изпълнителен лист, е била недължимо платена. Единственият извод в този случай е, че сумата е действително задължение, представляващо пасив на наследството на А. Ч., с който е следвало да бъде намалена наследствената маса, независимо дали частният съдебен изпълнител е допуснал процесуални нарушения, накърняващи по някакъв начин правата на касатора в изпълнителното производство. Достигайки до този извод, въззивният съд точно е приложил чл.74, ал.1 от ЗЧСИ и не е допуснал противоречие с практиката на ВКС по втория и третия въпрос на касатора. Разпоредбата на чл.74, ал.1 от ЗЧСИ предвижда, че частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Нормата е абстрактно формулирана и позволява увреденият, независимо от неговото процесуално качество в изпълнителното производство, да търси обезщетение за всички вреди, предизвикани от незаконни деяния на частния съдебен изпълнител. Това означава, че взискателят, длъжникът, участниците в изпълнителното производство или трети засегнати от изпълнението лица могат да претендират обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се както в претърпени загуби, така и в пропуснати ползи, предизвикани от материално или процесуално незаконосъобразни действия на частния съдебен изпълнител. Необходимо е ищецът да установи настъпването на вредите, незаконосъобразното деяние на съдебния изпълнител и причинната връзка между тях. Длъжникът по изпълнението по принцип търпи имуществена загуба, равна на изпълняемата престация, която обаче е нормален и законосъобразен резултат от принудителното изпълнение. Затова при твърдение за настъпила имуществена загуба от осъществено изпълнение, какъвто е и настоящият случай, ищецът, който е бил длъжник в изпълнителното производство, следва да докаже, че дългът изобщо не е съществувал. Цитираните от касатора решения № 340 от 8.01.2013 по гр.д. № 1295/2011 г. и № 264 от 8.4.2010 г. по гр.д. № 474/2009 г. на Четвърто Г.О. на ВКС и решение № 96/2012 г. по в.гр.д.№ 80/2012 г. на Старозагорския окръжен съд касаят напълно различни хипотези-на вреди, причинени на взискател, на трето, засегнато от изпълнението лице и на вреди, предизвикани от принудително изпълнение върху несеквестируемо вземане. Ето защо по въпросите, свързани с наличието на имуществени вреди от принудителното изпълнение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивният съд е аргументирал неоснователността на претенцията и със съображението, че касаторът не е универсален правоприемник на А. Ч.. Дори да се приеме обратното обаче, недоказването на претендираните имуществени загуби е достатъчно за отхвърлянето на иска. Следователно е безпредметно да бъде допускано касационно обжалване по останалите повдигнати от касатора въпроси, които касаят процесуалните възможности да се повдига възражението за вида на завещателното разпореждане пред въззивната инстанция/четвърти и пети въпрос/ и материалноправната му основателност/първи въпрос/.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на ответника 50 000 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение