Определение № 3231 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 216/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Ц. С. и К. Ц. С., чрез адв. Николай Д., срещу въззивно решение № 1199/30.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 174/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което частично е отменено и потвърдено решение № 262762/19.08.2022 г. по гр. д. № 2948/2018 г. на Софийския градски съд, и като резултат са отхвърлени предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от настъпилата при ПТП на 01.12.2017 г. смърт на дъщеря им М. К. С. за разликата над присъдените от по 65 000 лв. до размера на сумите от по 200 000 лв. за всеки от ищците. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторите поддържат, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото; 2) релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ (отм.) и следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с тях; 3) длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона; 4) следва ли въззивният съд при формиране на своите крайни изводи в решението да обсъди и да се произнесе по всички възражения във въззивната жалба. Сочи се практика на ВКС, на която според касаторите въззивното решение противоречи. Ответната страна по жалбата – ЗД „Бул Инс“ АД в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 01.12.2017 г., около 17 ч., на обходен път в [населено място], при язовирната стена, е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „БМВ 318И“, рег. [рег.номер на МПС] и товарен автомобил „ДАФ“, модел „Ф.“, рег. [рег.номер на МПС], при което е загинала М. С. – дъщеря на ищците, която е пътувала в лекия автомобил. Безспорно е установено, че вина за настъпилото ПТП има водачът на лекия автомобил – Н. Н.. С влязла в сила присъда по нохд № 65/2019 г. на Окръжен съд – Враца той е признат за виновен в това, че на 01.12.2017 г. е управлявал МПС без да е правоспособен водач и след употреба на наркотични вещества, като блъскайки се в насрещно движещия се товарен автомобил е причинил по непредпазливост смъртта на возещата се при него на предна дясна седалка М. С.. Съдът е посочил, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Не е спорно, че съгласно застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за отговорността на водача на лекия автомобил за причинени вреди при управлението на процесното МПС е налице валидно сключен застрахователен договор с ответното дружество. Произнасяйки се по спорните въпроси за размера на дължимото обезщетение и относно основателността на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, съдът е приел, че между М. С. и родителите й е съществувала много близка връзка, съпътствана от взаимна обич, привързаност и подкрепа. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е посочил, че в случая внезапната смърт на 20-годишната им дъщеря е причинила на ищците остра реакция на стрес, последвала от негативни емоционални изживявания с висок интензитет - постоянно чувство на тъга, намалена възможност за преживяване на радост и удоволствие, отчужденост, социално оттегляне, ситуативна емоционална лабилност, преживявания на празнота и песимизъм, които не са преодолени и към момента. С оглед на това справедливото обезщетение за възмездяване на болките и страданията е определено в размер на по 130 000 лв. за всеки един от ищците. В тази връзка съдът е съобразил възрастта на загиналата, отношенията в семейството й, внезапността на загубата, степента и интензитета на негативните изживявания на ищците, времето на настъпване на ПТП (2017 г.), респ. обществено-икономическите условия на живот в страната към този момент и др. По възражението за съпричиняване на вредите, заявено от ответното дружество с отговора на исковата молба и поддържано във въззивното производство, съдът е приел същото за основателно. Посочил е, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства безспорно се установява, че М. С. и водачът на лекия автомобил няколко дни преди ПТП са били заедно в една компания, посещавали са различни заведения. В деня на катастрофата пострадалата и водача Н. са били на едно и също място, където са употребили наркотици. М.С. е била наясно и е знаела, че Н. шофира след употреба на наркотични вещества и че е неправоспособен водач, но въпреки това е направила самостоятелен свободен избор да пътува в автомобила с него, като по този начин сама се е поставила в риск да бъде увредена. Поведението на пострадалата, изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, или неговото неоправдано игнориране, съставлява обективен принос, който е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. С оглед на това съдът е определил съпричиняването от нейна страна в размер на 50% и е приел, че дължимото се на ищците обезщетение е в размер на по 65 000 лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Материалноправните въпроси (№1 и 2) в изложението са релевантни, но нямат претендираното от касаторите значение. Критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съда при приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД по тази категория искове, са изяснени в задължителната и установена съдебна практика на ВС и ВКС (вкл. и посочената в изложението). Принципът на „справедливостта“ не се извежда абстрактно, а предпоставя преценка на съда на обективно съществуващите конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид при определяне на дължимото обезщетение. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, също трайно се приема, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, в случай на причинена смърт, решаващият съд е длъжен да извърши цялостен анализ и оценка на всички установени по конкретното дело обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост, при отчитане на възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което претендира обезщетението, обстоятелствата при които е настъпила смъртта, икономическите условия в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Безпротиворечиво се приема, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като ориентир на икономическите условия към релевантния момент. В посочения смисъл са цитираните от касатора актове на ВКС, както и известните на настоящия състав - решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о., решение № 354/23.01.2019 г. по т.д. № 840/2018 г., II т. о. и др. По същество съдържанието и аргументацията на първите два въпроса отразяват субективната преценка и оплакванията на жалбоподателите, че съдът не е взел предвид всички значими за случая обстоятелства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Това становище се опровергава от съдържанието на изложените ясни и подробни мотиви на обжалвания акт. В изпълнение на задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г., въззивният състав е посочил конкретно обстоятелствата, които са релевантни и специфични за определяне обема, вида и интензитета на претърпените неимуществени вреди. Процесуалноправните въпроси (№ 3 и 4) за задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, също не обуславят селектирането на жалбата. Трайно установена е практиката на ВКС (в т. ч. и цитираната от жалбоподателите), че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на всички доводи на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства, събрани по делото (вж. – решение № 92/6.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, І т. о. и цитираните в него). Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно и едностранчиво избрани доказателства (в с. см. – решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на ВКС, ІV г. о. и посочените в него). В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - в мотивите на решението са обсъдени доказателствата за всички правно релевантни факти; посочено е кои факти съдът намира за установени и кои намира за недоказани, като са съобразени правилата за разпределение на доказателствената тежест, респ. че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения (чл. 154, ал. 1 ГПК). Несъгласието на касаторите с анализа и оценката на доказателствата и с крайния резултат по делото съставляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие със задължителната практиката на ВКС изключва приложението на второто сочено селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение