Определение № 93 от 01.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1082/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. Д. К. и „Еколайт“ АД, чрез адв.П.Б. и от Т. С. Б., чрез адв.Хр.В. срещу решение №170 от 16.01.2020г. по в.т.д. №3147/2019г. на Апелативен съд- София, с което се потвърждава решение №1346 от 24.02.2019г., постановено по гр.д. №6165/2014г. на Софийски градски съд. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК по иск, предявен от „Българска банка за развитие“ АД срещу „Еколайт“ АД, А. Д. К. и Т. С. Б., че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата 306 775.13 евро, представляваща част от дължима главница в общ размер от 413 821.69 евро по договор за банков кредит №582/11.09.2009г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК- 11.12.2013г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №51673/2013г. на СРС. В касационните жалби се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторите оспорват като необосновани изводите на съда относно усвояването на кредита и обвързващото действие на анексите към договора за кредит. Поддържат тезата, че отговорността на физическите лица като поръчители е погасена, тъй като не са обвързани от измененията на договора за кредит, обективирани в оспорените анекси и срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД за предявяване на претенции срещу тях е изтекъл. Намират за незаконосъобразни мотивите на въззивната инстанция относно връчването на покани до длъжниците по договора, дължимостта на претендираната възнаградителна лихва, като считат, че не са обсъдени всички доказателства и доводи в жалбите. Молят да се отмени решението и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като не са изложени обстоятелства относно наличието на основанията по ал.2. Касаторката А. К. твърди, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Следва ли да се ангажира ограничена отговорност на А. К., като член на СД, предвид надлежно вписване на представителна власт да се упражнява съвместно от две лица- от изпълнителния директор, заедно с упълномощен член на съвета на директорите; 2. Следва ли да се ангажира отговорността на поръчителя, чрез изменение с Анекс на срока на Договора за кредит, при вече изтекъл Договор за поръчителство, без да е извършено изменение на Договора за поръчителство; 3. Допустимо ли е предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за ангажиране на отговорност на поръчителя, да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на изтичане на срока на Договора за поръчителство, в хипотезата на нередовно уведомяване на поръчителя“, като счита, че е налице противоречие с практиката на ВКС /без да се сочат конкретни актове/, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът „Еколайт“ АД твърди, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Следва ли да се приеме за валидно уведомяване чрез трето лице, което не е от кръга лица с правомощия да получават книжа на търговско дружество“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №300 от 04.12.2015г., гр.д.№5036/2015г. и решение №26 от 18.02.2016г., гр.д.№5598/2015г. и „2. Следва ли да се приеме, че банката е действала като добър търговец, използвайки неистински документи при отпускане на кредита, безспорно установено в съдебното производство“, като счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът Т. Б. твърди, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД- от датата на падежа на всяка вноска или от настъпване на крайния срок за издължаване на дълга“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №83 от 26.05.2017г., т.д.№50394/2016г., IV г.о., решение №44 от 05.06.2017г., гр.д.№60073/2016г., III г.о. и др. и „2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства“- в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС №1/1953г., ППВС №1/1965г., ППВС №1/1985г., ТР №1/04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Ответникът „Българска банка за развитие“ АД оспорва касационните жалби, като излага подробни доводи за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С определение №38/22.02.2021г. по настоящото дело производството е спряно на основание чл.229, ал.1, т.7 ГПК до постановяване на решение по т.д.№5/2019г. по описа на ОСГТК на ВКС. На 21.01.2022г. по е постановено ТР №5/2019 по т.д.№5/2019г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което е отпаднала процесуалната пречка за развитие на настоящото производството и то следва да бъде възобновено. Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по реда на чл.422 ГПК, въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК. Намира за безспорно установено, че по силата на договор за банков кредит №582/11.09.2009г. „ББР“ АД предоставя на първия ответник „Еколайт“ АД банков кредит, като кредитна линия с намаляващ лимит в размер до 511 292 евро за оборотни средства, при посочени условия за усвояване, договорни лихви и срокове за връщане. Постигнато е съгласие кредитът да се усвоява чрез задължаване на разплащателната сметка на кредитополучателя въз основа на негови нареждания за плащане, а издължаването на разрешения кредитен лимит да се извършва чрез намаляване на дълга по заемната сметка, така че към 10.03.2011г. да е погасен изцяло. В договора е предвидено, че се счита за валиден до окончателното изпълнение на задълженията на страните по него /чл.29/. Като безспорно установено е прието и усвояването от ответното дружество на кредит в размер на 446 589.63 евро. Решаващият съдебен състав намира, че между банката ищец и останалите двама ответници- физически лица са сключени договори за поръчителство, по силата на които поръчителите се задължават да отговарят солидарно с първия ответник - кредитополучател за задълженията му по процесния договор за кредит за сумата до 511 292 евро. Договорът за кредит е изменен с пет анекса, като съдът определя като спорно по делото действието на анекс №1 от 30.11.2010г. и на анекс №5 от м.06. 2012г. С оглед заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, приема, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение от кредитора са налице непогасени изискуеми задължения по договора за банков кредит в следния размер: непогасена главница в размер на 413 821.69 евро; непогасена възнаградителна лихва по чл.16 в размер на 45 416.01 евро за периода от 30.11.2012г. до 10.12.2013г; неустойка по чл.16.4. от договора в размер на 5 883.17 евро; неустойка по чл.16.5. от договора, в размер на 12 182.92 евро; неустойка по чл.22 от договора в размер на 9 793.78 евро; неплатена такса за управление в общ размер на 1 988.06 лева. Апелативният състав отхвърля като неоснователно възражението на ответниците, че договорът за кредит, както и всички последващи анекси са подписани без изрично решение на Съвета на директорите на „Еколайт“ АД, като счита, че съгласно чл.236, ал.1 ТЗ такова ограничение е допустимо само ако е предвидено в устава, което не се доказва по делото, а дори да се установи, че предвидено, не би довело до недействителност на договора /чл.236, ал.4 ТЗ/. Като неоснователно е отхвърлено и възражението, че при подписването на първите четири анекса Т. Б.- пълномощник на А. К. в качеството й на представител на съвета на директорите на „Еколайт“ АД, не е бил упълномощен да я представлява в това й качество. Съдът се аргументира, че по силата на представеното пълномощно с нотариална заверка на подписа и съдържанието Т. Б. изрично е бил упълномощен от А. К. да я представлява в качеството й на представляващ дружеството пред всички трети лица, вкл. и да сключва всякакви договори, споразумения, изменения и прекратявания на такива. Поддържа и довод, че дори да се приеме обратното, предвид подписването на анекс №5 лично от А. К., е налице хипотезата на чл.301 ТЗ. Съдът приема за доказано оспорването на автентичността на първия анекс, който не е подписан от Т. Б., но излага аргументи, че този факт няма правно значение, тъй като не се отразява върху обхвата на отговорността на главния длъжник и двамата поръчители. С него не се създават реално нови задължения за длъжниците, а единствено се увеличава размера на максимално допустимия дълг към определен момент 11.10.2010г., което е по-благоприятно за длъжниците. Решаващият съдебен състав излага доводи за неоснователността и на останалите възражения на ответниците- че в нарушение на устава усвояванията на суми по кредита са били извършени по нареждане само на единия от законните представители на дружеството-кредитополучател, че кредитът е бил усвояван в нарушение на чл.4, ал.2 от договора /само за финансиране на предварително одобрени от кредитора разходи/, че е обявен за предсрочно изискуем преди падежа на последната вноска по анекс №5 от м.06.2012г. Аргументира се, че при сключването на кредитния договор страните са формирали валидна воля, договорът е надлежно подписан от представители на двете страни, като нарежданията за усвояване на средства по вече одобрените кредитни лимити представляват само едно последващо фактическо действие по усвояване на кредита с оглед вече формираната воля на страните. Дори и да се приеме, че е налице действие без надлежна представителна власт при усвояването на средства от кредита, то с факта на узнаването, че са постъпили средства по кредитната сметка на дружеството и липсата на изрично противопоставяне от страна на другия представляващ А. К., следва да се счита, че при условията на чл.301 от ТЗ действията на лицето без надлежна представителна власт са били мълчаливо потвърдени. Съдът счита, че разпоредбата на чл.4, ал.2 от договора за кредит е изцяло в интерес на банката, с оглед специфичната цел на кредита- за осигуряване на оборотни средства обезпечаващи дейността на длъжника, поради което и банката е изцяло в правомощието си да прецени обосноваността на искането за предоставяне на средства от вече разрешения кредитен лимит. Въззивната инстанция приема, че кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем, като такива факти нито се твърдят, нито се доказват. Исковете се основават на твърдението, че на 11.06.2013г. е изтекъл крайният срок за издължаване на общия размер на кредитната линия и на базата на тези твърдения ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК. Съдът намира за неоснователно и възражението за погасяване на дълга, предвид липсата на доказателства за плащане. Приема, че към 11.06.2013г. е налице просрочие на главницата по договора в размер на 413 821.69 евро. Счита за неоснователно възражението за нищожност поради липса на предмет на анекс №5, тъй като усвояването на всички суми по кредита не означава, че договорът е преустановил своето действие. Апелативният съд излага подробни съображения за неоснователността на възраженията на ответниците- физически лица за погасяване на отговорността им като поръчители на основание чл.147 ЗЗД. Отговорността на поръчителя по договор за кредит се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чийто начален момент е падежа на главното задължение.В конкретния случай това е датата 11.06.2013г., когато е настъпил падежът, окончателно уговорен в анекс № 5, подписан и от двамата поръчители. Началото на срока по чл.147, ал.1, изр. първо ЗЗД, с изтичането на който поръчителят се освобождава от отговорност за задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, съвпада с момента на настъпване на изискуемост на главния дълг по кредита, в настоящия случай това е датата 11.06.2013г. Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК /11.12.2013г./ срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, поради което възражението на ответниците за погасяване на задълженията им е неоснователно. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касаторката А. К. въпроси не обуславят допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос- дали следва да се ангажира ограничената отговорност на А. К. като член на СД, не е обсъждан и не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд е изложил мотиви относно отговорността на А. К. в качеството й на поръчител, като ограничената й отговорност като член на Съвета на директорите на „Еколайт“ АД не е била предмет на делото, нито е разглеждана от съда. Вторият поставен въпрос- дали следва да се ангажира отговорността на поръчителя, чрез изменение с анекс на срока на договора за кредит, при вече изтекъл договор за поръчителство, също не отговаря на общото изискване за правен въпрос на чл.280, ал.1 ГПК. На първо място въпросът е спекулативен, тъй като съдържа твърдения за факти, които не са приети от съда за установени. Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответниците за прекратяване на договора на кредит и на договора за поръчителство. На следващо място, въпросът е хипотетичен, тъй като изисква преценка на конкретните договорни клаузи между страните, което изключва характеризирането му като правен въпрос. Третият въпрос е хипотетичен, а в голяма степен и неясен. Въззивният съд е изложил мотиви, че ищецът не твърди и не претендира процесните суми като предсрочно изискуеми. Предвид установяване настъпването на падежа на вземанията, посочен в самия договор, съдът приема, че всички задължения на ответниците са изискуеми, като изобщо не е нужно отправяне на изявление от страна на кредитора. Поставените от касатора „Еколайт“ АД въпроси не обуславят допускането на обжалвания съдебен акт до касация. Първият въпрос- следва ли да се приеме за валидно уведомяване чрез трето лице, което не е от кръга лица с правомощия да получават книжа на търговско дружество, не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи за дължимостта на процесните суми. Ищецът не претендира сумите като предрочно изискуеми, респ. връчването на покана до кредитополучателя не е релевантно за изискуемостта на вземанията. Вторият въпрос- следва ли да се приеме, че банката е действала като добър търговец, използвайки неистински документи при отпускане на кредита, не е коректно поставен и не е решаващ за спора, поради което също не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Апелативният съдебен състав не е приел за установено, че са използвани неистински документи при усвояване на кредита. Изложил е аргументи, че договорът за кредит е валиден, надлежно е подписан от страните и е породил своето правно действие. Счел е, че нарежданията за усвояване на средства по вече одобрените кредитни лимити представляват само едно последващо фактическо действие по усвояване на кредита, а дори да се приеме, че е налице действие без надлежна представителна власт при усвояването на средства от кредита, предвид подписването им само от един от двамата законни представители на ответното дружество, то сумите са реално усвоени /средствата са постъпили по кредитната сметка на дружеството/, липсва противопоставяне на представляваното лице и е налице хипотезата на чл.301 от ТЗ. Съдът е навел и доводи, че разпоредбата на чл.4, ал.2 от договора за кредит е изцяло в интерес на банката. Поставените от касатора Т. Б. въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол. Първият въпрос- при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, е разгледан от съда е и решаващ за правните му изводи, поради което отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в пълно съответствие със задължителната съдебна практика. С тълкувателно решение №5/2019 от 21.01.2022г. по т.д.№5/2019г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Въззивният съдебен състав е намерил за неоснователни възраженията на ответниците- физически лица за погасяване на отговорността им като поръчители на основание чл.147 ЗЗД, като е изложил аргументи, че отговорността на поръчителя по договор за кредит се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чийто начален момент е падежа на главното задължение. В конкретния случай това е 11.06.2013г., когато е настъпил падежът, окончателно уговорен в анекс № 5, подписан и от двамата поръчители, а не падежа на всяка отделна погасителна вноска. Вторият въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, не обосновава допускане до касация. Съдът е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, но се е произнесъл по наведените от жалбоподателите доводи и възражения, които са относими към спора, респ. изводите му са формирани след анализ на релевантните доказателства. Решаващият съдебен състав е обсъдил и възраженията, че поръчителят не е подписал част от анексите, и оспорванията на валидността и действието на анекс №5, вкл. относно твърдяното изтичане на срока за издължаване по договора за кредит и договора за поръчителство, и относно началния момент на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, и относно усвояването на кредита и т.н. Изложените от касатора доводи, изразяващи несъгласие с правните изводи на съда, представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение поради незаконосъобразност и необоснованост - основание за отмяната по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Тези оплаквания не подлежат на преценка в настоящия етап на касационното производство /по допускане на касационно обжалване/, а могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора касаторите следва да платят на ответника по жалбата разноските за касационното производство в размер на 450 лева юрисконсултско възнаграждение /всеки по 150 лева/. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд