Определение № 271 от 27.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1557/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от В. С. В., чрез адв.Й.Д. срещу решение №1107 от 03.06.2020г. по гр.д. №3786/2019г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №3029 от 24.04.2019г. по гр.д.№3395/2018г. на СГС, І-14 състав в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата над 27 000 лева до претендирания размер от 70 000 лева- обезщетение за причинени неимуществени вреди от възникнало на 16.01.2017г. ПТП, ведно със законната лихва от 22.02.2018г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон, по-специално разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, както и с практиката на ВКС по тяхното приложение, поради което следва да бъде отменено, а претенцията на ищеца за плащане на застрахователно обезщетение да бъде уважена за още 43 000 лева /до предявен размер от 70 000 лева/, ведно със законната лихва от 22.02.2018г. Касаторът поддържа тезата, че въззивният съд необосновано приема, че обезщетение за неимуществени вреди в размер 30 000 лева е справедливо и е в състояние да компенсира търпените неимуществени вреди. Счита, че е допуснато процесуално нарушение /оставено е без уважение искането му за допускане на повторна съдебно-медицинска експертиза във въззивното производство/, като решението в частта, с която е прието 10% съпричиняване на вредите от пострадалото лице, е неправилно /необосновано/. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по правния въпрос /въпрос №2 в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ - за приложимите критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, обусловил изхода на спора, като въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС №4/1968г.- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставя и процесуалноправни въпроси /въпроси №№1, 3, 4 в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ - относно задължението на въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД да обсъди всички събрани доказателства и доводи на страните и да изложи мотиви кои обстоятелства приема за релевантни; относно необходимостта от пълно и главно доказване на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД /неправилно посочен ГПК/ и разпределението на тежестта на доказване; относно задължението на съда при различни становище на вещите лица и при оспорване на заключението от страна по делото да допусне повторна експертиза. По отношение на тези въпроси се твърди, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но не се сочи практиката на ВКС, на която въззивното решени противоречи, нито се излагат доводи относно значимостта на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи като основание за допускане до касационен контрол и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД оспорва касационната жалба по съображения, изложени в отговора, подаден в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен от В. В. срещу ЗД „Бул Инс“ АД /застраховател по застраховка ГО на делинквента/ за сумата над 27 000 лева, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение за причинените му от процесното ПТП неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получените травматични увреждания, е в размер на 30 000 лева, като следва да се присъди 90 % от тази сума с оглед установеното 10% съпричиняване на вредата. Решаващият съдебен състав намира за безспорно по делото настъпването на 16.01.2017г. на процесното пътно-транспортно произшествие между застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество лек автомобил „Фолксваген Кади“, ДК [рег.номер на МПС] и автомобила, в който на задната седалка се е возил ищецът. С оглед събраните доказателства и заключението на АТЕ съдът приема, че ПТП е реализирано поради безпричинно навлизане на първия автомобил, движещ се с 30 км/ч, в лентата на движение на втория, движещ се с 50 км/ч, като маневрата е резултат от неправилно боравене с уредите на управление от страна на водача на Фолксвагена. Съдът обсъжда събраните гласни доказателства и заключението на съдебно-медицинската експертиза и стига до извод, че травмата на ищеца- луксация на раменната става може да се получи при осъществения челно-ексцентричен удар, само ако тялото му се е движило свободно в купето, необезопасено от предпазен колан. Ако ищецът като пътник на задната седалка е бил с предпазен колан, той би получил натъртвания, счупване на ключица или на ребра от лявата половина на тялото по линията на съприкосновение с предпазния колан, но не и констатираната луксация. Въззивният съд се излага мотиви, че изводът за непоставен или неправилно поставен предпазен колан от ищеца при ПТП се потвърждава и от показанията на съпругата му, която заявява, че цялата дясна половина от тялото на мъжа й е била силно натъртена и обагрена в синьо до черно поради кръвонасядания. При челно-екцентричен удар, коланът не би позволил толкова силно нараняване поради съприкосновение на тялото на пасажера с вътрешността на колата. Решаващият съдебен състав намира за неоснователни възраженията за липса на съпричиняване /на въззивника ищец/, както и за по-голям от определения от първоинстанционния съд процент на съпричиняване на вредоносните последици от пострадалия /на въззивника ответник/, като счита, че правилно е определено съпричиняване 10%. Въззивният съд възприема напълно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка относно последиците от процесното ПТП- травматичните увреждания, претърпени от ищеца - луксация на раменна става с диагностицирани усложнения- масивно ретрахирано скъсване на ротаторния маншон и неврологично засягане на делтоидния мускул, частично възстановим функционален дефицит; фрактура на 2-ра и 3-та метакарпални кости в тяхната основа. Намира, че определеното обезщетение в размер на 30 000 лева е адекватно на болките и страданията на ищеца. Отхвърля като неоснователи възраженията на въззивника-ищец относно определения размер на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди, като счита, че не се доказва заявеното с исковата молба неврологично увреждане на коренчетата на нервите в основата на прешлени С5, С6 и С7. С оглед заключението на вещото лице неврохирург приема, че засягането проводимостта на тези нерви е проява на дегенеративни възрастови процеси /ищецът е на 71 години/, като няма данни за останали трайни негативни последици от счупването в зоната на дланта. Приема за доказано наличието на остатъчни последици от луксацията на раменната става- хипотрофия на делтовидния мускул, функционален дефицит на движение – 90 градуса при екстензия и 110 градуса при отвеждане, невъзможна активна ротация, като отчита, че състоянието може частично да се подобри с помощна на физиотерапия, но пълно възстановяване е невъзможно. Съдът съобразява, че през първите два месеца ищецът не е могъл да се обслужва и е бил подпомаган от съпругата си, че след това се е наложила рехабилитация, че е изпитвал болки през цялото време, вкл. до момента на депозиране на гласните доказателства, че след катастрофата цялата дясна половина от тялото му е била травмирана и посиняла. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че при определяне на обезщетението следва да се отчете, че лечението на ищеца е било консервативно и с това е избегнат вторичния риск от оперативни интервенции, че има възможност за подобряване на състоянието му при редовно провеждане на физиотерапия. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставеният въпрос, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от касатора въпрос не е решен в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД, като е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. характера и трайността на уврежданията на ищеца, интензитета и продължителността на претърпените от него болки и страдания, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика - ППВС №4/1968г. Въззивният съд е споделил напълно мотивите на първоинстанционния съд при определяне на обезщетението, вкл. съобразяването както на общите критерии като обществено-икономическите условия, така и специфичните, конкретните факти по делото. Доколко конкретният размер на определеното от него обезщетение е справедлив, това е въпрос на преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол. Поставените правни въпроси относно задължението на въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД да обсъди всички събрани доказателства и доводи на страните и да изложи мотиви кои обстоятелства приема за релевантни и относно необходимостта от пълно и главно доказване на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД и разпределението на тежестта на доказване не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са коректно поставени с оглед мотивите на обжалваното решение, респ. не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. При решаването на спора въззивният състав е обсъдил всички доказателства и доводи на страните и въпреки възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и правни изводи, е изложил собствени мотиви, както по възражението на въззивника- ищец относно справедливия размер на обезщетението по чл.51 ЗЗД, така и относно възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД. Не е вярно, че решението е бланкетно, тъй като съдът е обсъдил конкретните травматични увреждания на ищеца, получени в резултат от ПТП, интензитета и продължителността на болките и страданията му, вкл. наличието на остатъчни последици от луксацията на раменната става /хипотрофия на делтовидния мускул, функционален дефицит на движение – 90 градуса при екстензия и 110 градуса при отвеждане, невъзможна активна ротация/ и обстоятелството, че пълно възстановяване е невъзможно. Въззивната инстанция е извършила и преценка на механизма на ПТП и при съвкупната преценка на доказателствата е приела, че е доказано пълно и главно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца. Поставеният въпрос- относно задължението на съда при различни становище на вещите лица и при оспорване на заключението от страна по делото да допусне повторна експертиза, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е коректно поставен с оглед извършените по делото процесуални действия и мотивите на обжалваното решение, респ. не е значим за изхода на спора. В първоинстанционното производство е прието заключение на комплексна съдебно-медицинска експертиза, изготвено от вещи лица ортопед-травматолог и неврохирург. Няма различни, взаимоизключващи се или противоречиви становища на вещите лица, като в открито съдебно заседание и двамата експерти поддържат заключението. Следва да се отбележи, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е посочена практиката на ВКС, на която касаторът твърди, че въззивното решение противоречи, нито са изложени доводи относно значимостта на тези въпроси за правилното приложение на закона и за развитието на правото. Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд