Определение № 136 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3068/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Д. П. П., подадена чрез адв. В. Т., срещу въззивно решение № 600 от 06.03.2020 г., постановено по гр. д. № 2295/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 1509 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 1636/2018 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Д. П. П. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 2000 лв., представляваща разликата над дължимите 1000 лв. до присъдените 3000 лв. като обезщетение за неимуществените вреди от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. първо НК с влязла в сила присъда от 08.12.2016 г. по НОХД № 6207/2015 г. на Софийски районен съд, ведно със законната лихва от 09.06.2017 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решението в останалата част. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не взема становище. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Софийският апелативен съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения от Д. П. П. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 26 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, предл. първо НК, за което на 08.12.2016 г. е бил оправдан. Въззивният съд е отменил решението на Софийски градски съд в частта му, с която искът е уважен за сумата над 1000 лв. и е потвърдил решението в останалите му части. Установено е, че с постановление за привличане на обвиняем от 24.02.2015 г. по досъдебно производство № ЗМ 3166/2014 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. 50579/2014 г., на ищеца е било повдигнато обвинение за това, че на 13.09.2014 г. в [населено място],[жк]е осъществил състава на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. първо НК, като е взета мярка за неотклонение „подписка“. Обвинителният акт е внесен в съда и след провеждане на 10 открити съдебни заседания, на всяко от които подсъдимият се е явявал лично, наказателното производство е приключило с оправдателна присъда от 08.12.2016 г., постановена по НОХД № 6207/2015 г. на Софийски районен съд. Оправдателната присъда е била потвърдена с решение по ВНОХД № 1401/2017 г. на Софийски градски съд. Пред първоинстанционният съд е разпитан свидетел, от показанията на който е установено, че Д. П. П. притеснявал, че може да бъде осъден, а и бил лежал вече в затвора и едва след като бил оправдан се успокоил. Установено е и от справка за съдимост, издадена на 18.05.2018 г. от Бюро за съдимост при Софийски районен съд, че ищецът Д. П. П. е бил осъждан неколкоратно за предходни престъпления, както следва: със споразумение от 17.03.2008 г. по НОХД № И-839/2008 г. на Софийски районен съд, с което е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. второ НК; с присъда по НОХД № 3822-2008/2008 г. на Софийски районен съд, влязла в сила от 13.11.2008 г., с която е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. второ НК; с присъда по НОХД № 22944/2011г. на Софийски районен съд, влязла в сила на 05.06.2012 г., с която е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. второ и т. 7 НК; със споразумение от 12.05.2014 г.по НОХД № 18488/2013 г. на Софийски районен съд, с което е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. първо и т. 7 НК; със споразумение от 25.01.2017 г. по НОХД № 9983/2014 г. на Софийски районен съд, с което е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. първо и пр. второ и т. 7 НК, наказателното преследване по което по време приблизително съвпада с това, за което се иска обезщетението. При тези данни въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, че в процесния случай присъденото обезщетение следва да се редуцира, като за разликата искът следва се отхвърли. Изложил мотиви, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в престъпление, което не е извършило, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Когато, обаче, лицето претендира вреди над обичайните, всички конкретно твърдени от него негативни последици, обуславящи завишен размер на обезщетението, следва да бъдат надлежно доказани. В процесния случай, такива обстоятелства не са установени. Приел е, че оплакването на прокуратурата е основателно и твърденията за негативната промяна, която наказателното преследване е оказало върху живота, психиката и общественото самочувствие и самоопределение на ищеца в семейството и обществото, се явяват пряко опровергани от множеството осъдителни присъди, наказанията за лишаване от свобода по някои от тях са били и изтърпяни ефективно и, че справедливото обезщетение се равнява на 1000 лв. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“, за който твърди, че е разрешен противоречиво от съдилищата – решение № 1353 от 24.06.2015 г. по в. гр. д. № 1459/2014 г. на Софийски апелативен съд и определение № 235 от 24.02.2016 г. по гр. д. № 5611/2015 г. на ВКС, III г. о. и, че е разрешен в противоречие с приетото в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решение № 153 от 10.05.2012 г. по гр. д. № 489/2011 г. на ВКС, ІV г. о.; 2. „До каква степен и следва ли да се вземат предвид осъжданията на ищеца като обстоятелство, водещо до намаляването на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ?”, за който твърди, че е разрешен в противоречие с приетото в решение № 483 от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС, III г. о. Поддържа и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Въпросите отговарят на изискванията за общо основание, но не се осъществяват претендираните допълнителни основания. Въпросите са разрешени при съобразяване на трайната практика на ВКС за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, вр. с чл. 52 ЗЗД, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка, като отделните обстоятелства при присъждане на обезщетението по ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и др. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. При определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди съдът е взел предвид вида и тежестта на повдигнатото обвинение, предвиденото за него наказание /от три до десет години лишаване от свобода/, вида и характера на взетата мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство от около 3 години, негативната промяна, която наказателното преследване неминуемо е оказало върху ищеца, възрастта му, както и икономическата обстановка в страната, но и многобройните предходни осъждания, вкл. и паралелно воденото наказателно производство срещу него, приключило със споразумение, което има силата на влязла в сила присъда. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС - решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, IV г. о. и много др., съгласно която предишните осъждания и водените други наказателни производства са от значение за определяне на размера на обезщетението. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Не е налице и бланкетно релевираното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е аргументирал успешно поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационното обжалване на решението не следва да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение