Определение № 640 от 25.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 79/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Ф. Д. К. и А. М. К., двамата от [населено място], чрез процесуален представител адв. Н. Н. Д., и насрещна касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], чрез Адвокатско дружество „Г. и партньори“, представлявано от адв. С. Е. С., срещу решение № 2027 от 05.08.2019г. по в. гр. дело № 1658/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав.

Касаторите – ищци обжалват въззивното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над 142 500 лв. до 190 000 лв. всеки един от тях, предявени по чл. 432, ал. 1 КЗ – обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на техния син Ф. А. К., починал на 04.03.2017г. при ПТП, настъпило на 20.02.2017г. в качеството му на пътник. Правят оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторите - ищци релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г., решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 43/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 259/19.12.2014г. по гр. д. № 1746/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 136/01.03.2012г. по гр. д. № 414/2010г. на ВКС, ТК, III г. о., решение № 88/17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 158/17.10.2014г. по т. д. № 3594/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 149/02.05.2011г. по гр. д. № 547/2010г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 67/16.03.2012г. по гр. д. № 1101/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 407/26.05.2010г. по гр. д. № 1237/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и др.: Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип?

Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба на ищците.

Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден да заплати на всеки от ищците по 67 500 лв. /разликата над 75 000 лв. до 142 500 лв./. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената осъдителна част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът – ответник релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; касаторът – ответник поддържа становище и за очевидна неправилност на решението на САС в обжалваната от него част:

1. Следва ли съдът да приеме, че е налице обективно съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и съответно да намали дължимото от делинквента обезщетение, ако поведението на пострадалия не е виновно и противоправно, но е допринесло за настъпване на увреждането? – противоречие с т. 7 на ППВС № 17/1963г. и решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Може ли съдът да приеме дали е налице или не съпричиняване, позовавайки се на установеното в актовете на наказателния съд? – противоречие с решение от 16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ищците оспорват насрещната касационна жалба на ответника и поддържат становище за липса на твърдените от ответника основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС, цитираната практика е неотносима към процесния казус и въззивният съд се е съобразил в достатъчна степен и е обсъдил конкретни обективно съществуващи факти – характер, сила и продължителност на претърпените от ищците болки и страдания, но е определил занижен размер на обезщетение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в тях са посочени касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложените към тях изложения се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.

Въз основа на влязлата в сила присъда № 6 от 10.05.2018г. по н. о. х. д. № 45/2016г. на Кърджалийски окръжен съд съгласно чл. 300 ГПК въззивният съд е констатирал, че на 20.02.2017г. водачът Б. Х. А. при управление на товарен автомобил „ГАЗ 66“ с рег. [рег.номер на МПС] в землището на [населено място], [община] е причинил ПТП и при нарушение на правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 1 ЗДвП, като не е контролирал непрекъснато превозното средство, което е управлявал, и чл. 134, ал. 2 ЗДвП, като е превозвал лица в каросерията на товарния автомобил, които товарят, разтоварват и съпровождат превозвания товар, не е осигурил тяхната безопасност и по непредпазливост е причинил смъртта на Ф. А. К. – син на ищците. Съдебният състав е приел наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Ф. К., доколкото ищците не са обжалвали първоинстанционното решение, с което е приет принос от пострадалия 5%.

За да направи извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди в резултат на смъртта на техния син е по 150 000 лв. за всеки ищец, въззивната инстанция се е позовала на обстоятелствата, установени от показанията на свидетелката Р. К., съдебно-психиатричните и съдебно-психологичните експертизи и обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие. Приела е, че загубата на сина е довела до промяна в психичното и емоционалното състояние на ищците, причинила е разстройство в адаптацията – протрахирана депресивна реакция като не се очаква пълно възстановяване на нивото на психо-емоционалното състояние; реакциите на загуба са нормални психически преживявания, които към момента на постановяване на решението са в процес на спонтанно отзвучаване. Въззивният съд е съобразил близките отношения, които ищците са изградили със своя син, като през 29-годишния му живот не са се разделяли, живели са в едно домакинство, той им бил опора и подкрепа – финансово и морално. Изложил е, че ищците са посещавали сина си в болницата всеки ден, надявали са, че ще се възстанови и ще се прибере и че са изпаднали в шок при съобщението за смъртта му.

Възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия Ф. К. поради това, че е пътувал в каросерията при нарушение на чл. 137, т. 1 ЗДвП, без да потърси указания за безопасност от водача на товарния автомобил, е прието за доказано и основателно, предвид необжалване от ищците на решението на СГС, с което е приет принос от пострадалия 5%. Съдебният състав е определил същия размер съпричиняване - 5%, поради което е отхвърлил всеки от исковете за разликата над 142 500 лв. до 190 000 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищците:

Формулираният от касаторите – ищци в изложението към касационната жалба материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касаторите – ищци за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба.

По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е съобразил установените въз основа на събраните доказателства болки и страдания, които ищците са изпитали и изпитват от смъртта на техния син Ф. К., тяхната продължителност и интензитет, възрастта на починалия към датата на настъпване на застрахователното събитие. Съдебният състав е отчел обстоятелството, че ищците не са съумели да преодолеят трагедията, промяната в психичното и емоционалното им състояние, причинила разстройство в адаптацията; съобразил е, че не се очаква пълно възстановяване на нивото на психо-емоционалното състояние. Релевантните факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност въз основа на събраните доказателства /свидетелски ппоказания и заключения на съдебно-психиатрични и психологични експертизи/ в съответствие с константната съдебна практика. Цитираните от касаторите решения на ВКС за присъдени обезщетения в по-висок размер не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай и се доказват с конкретни различни по всяко дело доказателства.

Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и чл. 266 КЗ /отм./ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с §27 ПЗР КЗ /отм./, респективно чл. 266 КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, сега чл. 432, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Посочената практика на ВКС намира приложение и по прекия иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищците са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 20.02.2017г. и синът им е починал на 04.03.2017г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 150 000 лв. за всеки от ищците, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, относима към прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и към отчитане на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”.

Предвид липсата на твърдяното от касаторите – ищци основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите – ищци не се дължат.

По касационната жалба на ответника:

Посочените от касатора – ответник в изложението към касационната жалба правни въпроси са значение за делото и са обусловил правните изводи на въззивния съд. Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба.

По отношение на въпроса „следва ли съдът да приеме, че е налице обективно съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и съответно да намали дължимото от делинквента обезщетение, ако поведението на пострадалия не е виновно и противоправно, но е допринесло за настъпване на увреждането” е формирана константна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора – ответник т. 7 на ППВС № 17/1963г., решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011г. на ВКС, ТК, IІ т. о. и други, съгласно която за преценката за съпричиняване на настъпване на вредите е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина; вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването; принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. В настоящия случай въззивният съд, като е приел наличието на обективно съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и е намалил дължимото обезщетение, без да изследва наличието на вина на пострадалия, се е съобразил с посочената практика на ВКС.

Вторият въпрос „може ли съдът да приеме дали е налице или не съпричиняване, позовавайки се на установеното в актовете на наказателния съд” също не е решен в противоречие с константната практика на ВКС /решение от 16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 55/30.05.2009г. по т. д. № 728/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 67/15.05.2014г. по т. д. № 1873/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 15/16.06.2017г. по т. д. № 2662/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, съгласно която влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В настоящия случай въззивният съд съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 2 ГПК и ограниченията от посоченото в подадената от ответника въззивна жалба и депозирания от ищците отговор на въззивната жалба относно установените факти и обстоятелства, като не е отрекъл наличието на съпричиняване, а се е позовал на установеното обстоятелство, че пострадалият е пътувал в каросерията на товарния автомобил без да бъде осигурена неговата безопасност, не се е произнесъл по формулирания от касатора – ответник правен въпрос в противоречие с константната практика на ВКС.

Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен, предвид наличието на константна практика на ВКС по релевантните правни въпроси, която не се налага да бъде променяна. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед правния интерес на ищците в касационното производство общо в размер 230 000 лв. /по 115 000 лв. за всеки/ адвокатското възнаграждение на адв. Н. Д., изчислено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004г., е в размер 6 130 лв. Предвид неоснователността на насрещната касационна жалба на ответника дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищците - ответници по насрещната касационна жалба на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е в размер 3 598,04 лв.

Касаторът – ответник е направил разноски за касационното производство в размер 3 100 лв. – платено адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да заплатят на ответника сума в размер 1 280,43 лв. - адвокатско възнаграждение, изчислено съразмерно на неоснователната касационна жалба на ищците и правния интерес на ответника в настоящото производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение