Определение № 830 от 01.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2223/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Б. срещу решение №.882/22.04.20 по г.д.№.4748/19 на Софийски апелативен съд, ГО, 7с., в частта, с която, след частична отмяна на решение от 18.07.18 по г.д.№.11187/15 на СГС, ГО, І-18с., в отхвърлителната му част, касаторът е осъден да плати на основание чл.45 ЗЗД сумата над 2500лв. до 7000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 29.08.15 до окончателното изплащане. Ответната страна Я. Я. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е намерила предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от клеветнически и обидни твърдения на ответника в интервюта, публикувани в електронния сайт „Piк.bg“ на 6.08.14 и 29.08.15 – съответно „Я. Я. е малоумник“ и „Я. Я. е един плазмодий в българската политика; той си позволи да окаже недопустим натиск на главния прокурор по отношение на мен“, за частично основателен. По делото е изяснено, че на 6.08.14 в интернет сайт „Piк.bg“ е публикувано интервю със заглавие “Б. пред ПИК: Я. Я. е малоумник! Объркал е К. Г. с мен в документите, които е дал на прокуратурата!“-като в изявлението си, дадено пред И. К. - главен редактор на „ПИК“, Н. Б. е заявил: “Я. Я. е пълен малоумник! Стоя зад думите си и съм категоричен за оценката, която му давам!“; на 29.08.15 в същия сайт е публикувано интервю със заглавие „Бомба в ПИК! Б. пред медията ни: Настоявам Б. да уволни незабавно Я. Я., подавам сигнал срещу него при Ц.! Той е плазмодий, който клечеше пред кабинета на Ц. В.“-като в изявлението си, дадено пред И. К., главен редактор на „Пик“, Н. Б. е заявил: „Я. Я. е един плазмодий в българската политика. Той си позволява да окаже недопустим натиск на главния прокурор по отношение на мен“. Съдът е отразил, че използването на тези обидни изрази пред медия представлява противоправно поведение, което е причинило вреди на ищеца - накърнило е честта и достойнството му. По отношение на изявлението, че той е упражнил натиск върху главния прокурор, се установява, че подаденият сигнал за проверка не може да се квалифицира като обида, а е обръщане към надлежен орган и излагане на обстоятелства, които са му известни. Злоупотреба с право би била налице, когато жалбата е отправена не с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато изцяло се знае, че те са неверни и се подава жалба да се навреди на другиму. Изявлението, че е оказан натиск върху орган, е позорно обстоятелство, обществено неприемливо, укоримо, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и предизвикващо еднозначна отрицателна оценка на обществото. Посочено е, че спорът между страните по делото е за размера на дължимите обезщетения. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция се е позовала на постановките на ППВС 4/68; посочила е, че то се определя по справедливост, която не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, отнасящи се до начина и обстоятелства, при които е получено увреждането, последици, продължителност и степен на интензитет на търпените негативни емоции и притеснения, възраст на увредения, обществено и социално положение; принципът на справедливост изисква в най-пълна степен обезщетяване на увреденото лице, но без да губи обезщетението своя компенсаторен характер, съобразен с конкретната обществено-икономическа обстановка в страната към датата на увредата, като е ирелевантно материалното и финансово състояние на деликвента. Съдът е намерил, че използваните изрази „малоумник“ – лице, което е умствено недоразвито, и „плазмодий“ – в преносен смисъл човек без собствено мнение и лично поведение, без характер, са унизителни за честта и достойнството на ищеца, като са му причинили негативни емоции-повишена раздразнителност, неудобство, недоумение, притеснение, необходимост от обяснения пред колеги и познати. Конкретните неимуществени вреди са установени на база показанията на св.П. /кредитирани като необорени от други доказателства и възпроизвеждащи непосредствени впечатления на свидетеля, който познава ищеца от години, работил е в партия „Ред, законност и справедливост“, бил е негов сътрудник по времето, когато е бил депутат, и се е видял с него веднага след запознаването му с публикациите/. Ищецът получил по мейл двете публикации и ги прочел в момента, в който били публикувани. Когато отишъл в офиса бил много притеснен и обиден от това, че за пореден път някой си позволява да нанася публично обиди, да му петни името и по този начин да му се променя образа пред обществото. Движенията на ръцете му и мимиките на лицето му показвали, че е много ядосан, но продължил в следващите дни да си изпълнява задълженията. Телефонът му звънял и хората го питали как може да се говорят такива неща за него, вярно ли е, спирали го по улицата и това продължавало дни. За обидните квалификации се сещал в продължение на месеци. Не можел да си обясни какво можело да предизвика тези обиди. Трябвало да обяснява на членовете и симпатизантите си как може така да го хулят и обиждат по медиите и това му причинявало още повече лоши чувства. Политическият съвет на партия РЗЕ бил внесъл сигнал до главния прокурор за данни за незаконно финансиране на партия „България без Цензура“, но винаги са внасяли много сигнали и чисто лични отношения между главния прокурор и Я. никога не е имало. Официалният сигнал за горепосоченото финансиране се базирал на листове/бележки, които били собственоръчно написани с химикал и се смятало, че това е лично почерка на шефа на КТБ. При преценката за размера на дължимото обезщетение съдът е посочил, че следва да се съобрази и личността на страните по делото – а именно, че и двамата са публично известни личности, които се стремят към обществена подкрепа. Възраженията, че конкретните изявления са в границата на критиката по отношение на политик, при справедлив баланс между интересите на общността и интересите на индивида, като спрямо обществена личност следва да бъде приложен по-висок праг на търпимост за изказвани от него оценки, са намерени в случая за неоснователни, тъй като не може да се приеме, че последните попадат в посочените граници на чл.39 ал.1 КРБ, гарантиращи на всекиму правото да изразява свободно мнението си. Отразил е, че действително спрямо тези личности границите на допустимата критика са по-високи при изразяване на оценъчни съждения, негативна оценка, но това не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Само оценките, направени при спазване на ограниченията на чл.39 ал.2 КРБ, колкото и негативни да са те, не пораждат отговорност, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана /реш.№.62/6.03.12 по г.д.№.1376/11, ІV ГО, реш.№.209/27.09.13 по г.д.№.1747/13, ІІІ ГО/. Признатото и гарантирано от чл.39 ал.1 КРБ право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретното лице като деятел в определена публична сфера, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост или дейност по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име /реш.№.86/29.01.10 по г.д. №.92/09, ІІІ ГО/. В този смисъл възможността свободно да се изразява мнение се разпростира до пределите, след които се засягат други конституционно защитени права. Политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подлагани на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което могат да бъдат подлагани частни лица; не може, обаче, да се използва правото на свободно изразяване и разпространяване на информация, за да се нанасят обиди и/или клевети, въпреки че принципно при обсъждане на дейността на публични личности те могат да надхвърлят и добрия тон, а публичните личности следва да търпят повече укори /реш.№.85/23.03.12 по г.д.№.1486/11, ІV ГО/. Във връзка с възражението, че ищецът е използвал обидни думи спрямо ответника по иска, поради което е налице реципрочност, е посочено, че същото е от значение за наказателното производство, ако обиденият е отвърнал веднага с обида, за освобождаване и на двете лица от наказание-но в случая се касае за гражданска отговорност и това обстоятелство може да се преценява само при обсъждане на размера на причинените вреди – не и за освобождаване от отговорност. При тези обстоятелства, при съобразяване на установените негативни преживявания на ищеца от направените изявления, съдът е заключил, че дължимото обезщетение възлиза общо на 7000лв, ведно със законната лихва от 29.08.15. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.„Мотиви от какво естество следва да посочи съдът при постановяване на размер на иска за обезщетение за неимуществени вреди, по-голям от постановения от първоинстанционния съд?“ /реш.№.172/12.07.17 по г.д.№.4357/16, ІV ГО, реш.№187/3.12.15 по г.д.№.829/15, ІІІ ГО/; 2. „Обезщетението по чл.52 ЗЗД включва ли мотиви за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, както и да съобрази стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид?“ /реш.№.271/30.01.18 по г.д.№.341/17, ІV ГО, реш.№.274/17.01.20 по г.д.№.4473/18, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, той следва да е съобразен с обществения критерий за справедливост-която не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /реш.№.172/12.07.17 по г.д.№.4357/16, ІV ГО/; когато изгражда собствен решаващ извод за справедлив размер на обезщетение по критерия на чл.52 ЗЗД и за да формира законосъобразно извод за конкретното проявление на претендираните вреди, съдът следва да съпоставя относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други, а при определяне на обезщетението по размер винаги да държи сметка за обществения критерии за справедливост /реш.№187/ 3.12.15 по г.д.№.829/15, ІІІ ГО/. Въззивният съд сам се е позовал на постановките на задължителната практика в този смисъл, в това число ППВС 4/68, респективно не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника. Подробно се е спрял на установените по делото негативни преживявания на ищеца – повишена раздразнителност и гняв, неудобство, обида, недоумение, притеснение, необходимост от обяснения пред колеги и познати, и конкретните им проявления. При определянето на обезщетението е съобразил както вида и съдържанието на използваните обидни думи и характера на злепоставянето, така и личността на страните по делото /и двамата - публични личности, които се стремят към обществен подкрепа/, спазен ли е балансът между интересите на общността и индивида и по-високия праг на търпимост за изказани от обществени личности оценки, границите на допустимата критика и на свободата да се изразява мнение. Следва да се има предвид, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност /ТР 1/09.12.13 по тълк. д.№ 4/12, ОСГТК на ВКС/. Постановявайки решението си, въззивният съд е процедирал съобразно горепосочените задължения и формирана тълкувателна практика и в съответствие с цитираните от касатора решения- поради което не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с втория въпрос се цитира практика, съгласно която при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се извърши преценка и обсъждане на всички обективно установени обстоятелства, от които се формира извод за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, в това число като се отчита стандарта на живот в страната и средностатическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези. Въззивната инстанция изрично се е позовала на показанията на св.П., от които се установява както вида на негативните преживявания на ищеца, описани по-горе /повишена раздразнителност, гняв, неудобство, недоумение, обида, притеснение, необходимост от обяснения пред колеги и познати/, така и техния интензитет и продължителност /непосредствено след публикацията ищецът е бил много притеснен и обиден, много ядосан, това личало и по движенията на ръцете и мимиките му, възмущавал се от начина, по който се петняло името и образа му в обществото, а необходимостта да дава обяснения пред познати, които звънели по телефона и го спирали по улиците, на членове на партията и симпатизанти, му причинявало още повече негативни чувства; състоянието на дълбока обида продължило месеци наред, дни наред хората го търсели и му звънили, за да го питат как могат да се говорят такива неща и верни ли са, в следващите седмици и месеци постоянно се сещал за тези обидни квалификации към неговото име/. От друга страна обществено-икономическата обстановка в страната, както и принципа за най-пълно обезщетяване на увреденото лице без обезщетението да губи своя компенсаторен характер, са съобразени от въззивния съд, в това число при отчитане на вида на използваните обидни изрази и разгласената позоряща информация, личността на страните и нарушението на ограниченията на чл.39 ал.1 от Конституцията, като мотивите във връзка с така определеното обезщетение не са произволни. С оглед на изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид посочените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените пред ВКС разноски в размер на 1000лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,