Определение № 817 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2185/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 03.02.2020г. по гр.д.№ 411/2019г. на ОС Смолян, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.71, ал.1 ЗДискр. Жалбоподателят – Ф. Л. Е., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора, който е от значение за делото и е решен в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа също така също така, че решението е очевидно неправилно и моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът Министерски съвет и администрация на МС, чрез процесуалния си представител дават заключение, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от Ф. Л. иск с правно основание чл. 71 ал.1, т.3, вр. с чл. 74 ал.1 от Закона за защита от дискриминация за сумата 8690,64 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от пряка дискриминация, както и за законна лихва върху сумата. Съдът е приел, че е сезиран с иск по чл. 71, ал. 1, т. 3, във вр. с чл.74, ал.1 от Закон за защита от дискриминация – за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от пряка дискриминация спрямо категорията военнослужещи поради неравноправно третиране въз основа на лично обществено положение, за сума 8 690.64 лева, изразяващи се в неприятни изживявания, състояния на дискомфорт, чувство за малоценност и неправилно оценяване качествата на ищеца е неоснователен. Ищецът е претендирал, че Министерски съвет с приемане на ПМС №54/2009година, ПМС №86/2010година, ПМС №176/2011година и ПМС №68/2012 година, като е решил, че войниците от Българската армия следва да получават по-ниско основно възнаграждение от офицерите, го е дискриминирал въз основа на обществено положение. Съдът е изложил съображения за това, че в закона детайлно са дефинирани двете форми на дискриминация, признати от правната норма – пряка и непряка, като за "пряка дискриминация" е обявено "всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1 на чл.4 ЗДискр., отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. ", а за "непряка дискриминация" - "поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1 ЗДискр., или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите, търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Съдът е приел, че в случая не е налице нито пряка дискриминация по признака лично положение, нито по признака обществено положение, тъй като ищецът не е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица или лице, при съпоставянето им при сходни условия. Прието е, че дискриминация на личен признак би имало, ако ищецът е поставен в неравностойно положение спрямо други войници, но не и спрямо военнослужещи, с по-високо звание, каквито са офицерите, а в конкретния случай не е налице лична дискриминация именно поради липса на сходни условия, тъй като войниците не са на служба при сходни условия с офицерите, нито е налице дискриминация по личен признак, тъй като ищецът не е поставен в неравностойно положение спрямо други войници, каквито твърдения няма в исковата молба. Прието е, че не е налице дискриминация и по признака обществено положение, тъй като в съответствие със съдебната практика е и разбирането, че от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващият недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в закона форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Съдът е изложил съображения за това, че дискриминация на правен субект от кръга, очертан в чл. 3 от Закон за защита от дискриминация, е налице когато поне по отношение на един или повече съпоставими случаи на третиране по идентично правоотношение е налице обективна разлика в третирането, тя да е в недвусмислено неблагоприятна посока спрямо този субект, да е осъществен поне един признак, предмет на защита по Закон за защита от дискриминация, непопадащ в изключителната норма на чл. 7 и да е налице причинна връзка между неблагоприятното третиране и защитения признак/ци, като настъпването на конкретна вреда не е задължителен елемент от фактическия състав на приложимата специална правна норма, а нейното доказване по вид, размер и произход от дискриминативния акт във всеки един случай е възложено на ищеца. В случая съдът е счел, че при определяне на по-нисък размер на възнаграждение на войниците, в сравнение с офицерите, не е налице по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗДискр, тъй като не е установено неравноправно третиране в сравнение с начина, по който се третира, или е било третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, тъй като отчитайки длъжността и военното звание не може да се приеме, че войниците са били в поставени вособено по-неблагоприятно положение спрямо офицерите с цитираните ПМС. Съдът е приел, че ищецът не е поставен в неравностойно положение спрямо други войници, след като и самият той пъддържа, че трудовите възнаграждения на военнослужащите със същото звание като неговото, работещи при сходни условия, са определени по едни и същи правила и механизми. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е разрешен правен въпрос от значение за изхода по спора, а именно: за задължението на съда да разпредели доказателствената тежест. Поддържа също така, че решението е и очевидно неправилно и са налице основанията по чл.280, ал.1,т.1 е ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения за разглеждане въпрос и на соченото основание. В практиката на ВКС, намерила израз и в решение № 511/27.07.2010 година, постановено по гр. д. № 587/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., е посочено, че: „с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск”. В същия смисъл са и решение № 1002/07.01.2010 година, постановено по гр. д. № 3800/2008 година, решение № 115/02.08.2012 година, постановено по гр. д. № 626/2012 година, решение № 62/19.06.2014 година, постановено по гр. д. № 3920/2013 година и решение № 183/08.06.2013 година, постановено по гр. д. № 7381/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 153/14.06.2010 година, постановено по гр. д. № 6/2009 година, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Въззивният съд именно след като е разпределил доказателствената тежест според правилата на закона е достигнал до извод, че разликата в третирането по отношение заплащане труда на вониците и офицерския състав се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци по чл.4 ЗЗДискр, поради което не е налице дискириминация. Настоящият състав анмира, че не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл На основание чл.78, ал.8 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника сумата 100 лева възнаграждение за юрисконсултско възнаграждение. Предвид изложените съображения, съдът