Определение № 137 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3722/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 140 от 21.06.2019г. постановено по гр.д. № 141/2019г. на Шуменския окръжен съд, с което е отменено решение № 176 от 22.02.2019г. по гр.д. № 2291/2018г. на Шуменски районен съд и вместо това е отхвърлен предявения от И. Б. Н. и С. Б. Н. против Е. И. М. положителен установителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор № ***, с площ от 1005кв.м, извън строителните граници на [населено място], местността „П.”, в землището [населено място], при посочени граници. В касационната жалба на ищците И. Б. Н. и С. Б. Н. чрез пълномощника адв. Г. Х., се поддържа че решението е неправилно поради противоречие с нормите на материалния закон и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се и произнасяне свръхпетитум, по непредявена претенция. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите: 1/ може ли със заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ да се възстановява имот, извън строителните граници на населеното място, който не е бил обобществяван, а решението на ПК за признаване правото на възстановяване на правоимащите е за имот в друга местност и с друга квадратура; 2/ако такъв имот попада в местност за която е изработен план за новообразуваните имоти, длъжен ли е административният орган, преди издаването на Заповедта да извърши служебна проверка, въз основа на старите планове и регистри намиращи се в Общината, за наличие на лица с документ за собственост и какъв е критерият за предоставяне на новообразуван имот, който не е индивидуализиран в решението на ПК; 3/при конкуриращи се документи за собственост, длъжен ли е съдът да се мотивира, защо не зачита обвързващата материална доказателствена сила на нотариален акт, неоспорен по предвидения ред, а дава предимство на административен акт, за който е поискано произнасяне по чл. 17, ал. 2 ГПК; 4/ допустимо ли е съдът да дава приоритет на свидетелските показания относно местонахождението и параметрите на имот, при наличие на официален документ издаден от общината, въз основа на земеустройствения план и водените регистри за собственост на гражданите. Поддържа се разрешаването на тези въпроси в противоречие с приложена практика на ВКС, както и в отклонение от т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК /вероятно касаторите имат предвид т.19 на Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК/, според което въззивната инстанция следва да направи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. С писмен отговор ответникът по касационната жалба Е. И. М., чрез пълномощник адв. Г. Б., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищците И. Б. Н. и С. Б. Н. твърдят, че по наследство от баща си Б. Н. П. са съсобственици на недвижим имот - лозе с площ от 1.080дка, парцел № * в местността „П.“, при съседи: И. А., Д. Д., водоем и път. Наследодателят им владял имота от 1963г. без прекъсване, като през 1985г. е признат за собственик по давност с констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка. Имотът не е внасян в ТКЗС, владението върху него не е отнемано; в него отглеждали животни, изградили постройки за съхраняване на фураж; по-късно го засаждали с овощни дръвчета. До смъртта на наследодателя през 2013г. и след това претенции и спорове за имота не е имало. Установено е, че имотът, описан в нотариалния акт от 1985г. е част от стар имот пл. № * от земеустройствен план от 1964г., целият от 2160 кв.м., като част от имота е отчуждена за съоръжение на ВиК, а останалата част, предмет на нотариалния акт, е идентична с процесния ПИ № ***. Легитимацията на ответника произтича от Решение № 10А от 03.11.1997г. на Поземлена комисия-Шумен, с което на наследници на И. И. М. е признато правото на възстановяване на собствеността върху лозе от 1000 кв.м. в местността „С.“, в територия по §4ПЗР ЗСПЗЗ, като възстановяването ще се извърши при условията на чл. 28 ПЗСПЗЗ въз основа на влязъл в сила ПНИ. Със Заповед № РД-25-1648/18.07.2013г. на Кмета на [община] на основание § 4к, ал.7 ПРЗ ЗСПЗЗ на наследниците на И. И. М. е предоставено правото на собственост върху новообразуван поземлен имот с идентификатор № ***, с площ от 1005кв.м., извън строителните граници на [населено място], местността „П.“. По гр.д. № 3052/2015г. на Шуменски районен съд е допусната и извършена делба на имота между наследниците на И. И. М., при която имотът е изнесен на публичната продан и ответникът Е. И. М., който е един от съделителите, е придобил имота с постановление за възлагане от 10.10.2017г. на ЧСИ А. Р.. Според ищците със заповедта по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ на ответника е възстановен имот, различен от притежавания от наследодателя му и признат за възстановяване с решението на Поземлената комисия от 1997г. Въззивният съд е намерил за безспорно, че спорният имот представлява земеделска земя и е идентичен с този, възстановен със Заповедта от 18.07.2013г. на Кмета на [община] на наследодателя на ответника. Приел е, че нито наследодателя на ищците, нито те самите, са могли да придобият собствеността върху имота по давност, независимо от упражняваната фактическа власт. Съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на тази разпоредба в сила. Въз основа на това съдът е приел, че придобиването по давност на имот, който е бил земеделска земя и подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, е изключено до приключването на административната процедура по възстановяване на собствеността, тъй като едва тогава имотът се индивидуализира. В случая тази процедура е приключила за ответника със заповедта по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ на 18.07.2013г. Оттогава до предявяване на исковата молба на 09.08.2018г. не е изтекъл изискуемия десетгодишен давностен срок, поради което и наследодателят на ищците, респ. те като негови наследници не са собственици на заявеното придобивно основание. Приел е за недопустими наведените възражения за незаконосъобразност на реституционната процедура поради липса на материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността спрямо праводателя на ответника, в т.ч. липса на идентичност между заявения и възстановен имот. Позовал се е на Тълкувателно решение № 9/2012г. на ОСГК. В случая ищците не заявяват права върху имота към момента на обобществяването и за тях важат ограниченията в тълкувателния акт. Поради изложеното въззивният съд е отхвърлил предявения установителен иск за собственост. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива са налице. От значение за изхода на спорът е първият въпрос, който следва да бъде доуточнен така: подлежи ли на възстановяване по ЗСПЗЗ имот, който се намира извън строителните граници на населеното място, не е обобществяван в ТКЗС и владението върху него не е отнемано, а същият е предоставен със заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ на лица, на които с решение на Поземлената комисия е признато право на възстановяване на имот в друга местност и с други размери. В приложеното Решение № 96 от 15.07.2016г. по гр.д № 5835/2015г. на I г.о. се приема, че не всички земи, които са извън регулационния план, имат земеделски характер; възможно е дворните места да са запазили селищния си характер, да не са включени в блок на ТКЗС и да не са отнети фактически и юридически от лицата, които ги владеят; ако са били членове на ТКЗС тези лица биха могли при определени предпоставки да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти; такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ и за тях не е важала забраната по чл. 86 ЗС за придобиването им по давност, съответно не се прилага разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. В същия смисъл е и Решение № 249 от 04.07.2011г. по гр.д. № 621/2010г. на I г.о., посочено в Решение № 96. Тъй като мотивите на въззивния съд не са съобразени с така установената практика, следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.