Определение № 700 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1887/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. Ф.-К. против решение № 1263 от 5.03.2024 г., постановено по гр. д. № 12668 по описа за 2022 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 8932 от 4.08.2022 г. по гр. д. № 32142/2021 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от Е. П. Ф.-К. против Б. М. Б. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., причинени от изказване на ответника „...вчера си е подала оставката. Кога, когато вече всичко, което я е интересувало в МВР и службите го е взела, за да информира този, който я е пратил там. Нямаше друго обяснение. Аз нямам друго обяснение.“ Б. М. Б. е подал чрез пълномощника си адвокат П. М. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: По повод доводите във въззивната жалба на ответника, че ищцата не е посочена като адресат на изявлението, въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-техническата експертиза. Посочил е, че аудиограмата на записа е „....вчера първата оставка вече дойде – началник кабинета на вътрешния министър, който той се обиди на журналистите, че го питали „Кой назначи началника на кабинета ?“ и вчера си подаде оставката. Въз основа на това изявление е приел, че изказването се отнася именно до ищцата, макар и същата да не е посочена като име. Преценката за адресата на изявлението следва да се направи не само чрез посочване на имената му, а и по друг начин, ако описанието е такова, позволяващо да бъде възприето, че се отнася до конкретна личност. В настоящия случай в изявлението се говори за „началника на кабинета” и се посочва, че предишния ден си е подала оставката. Длъжността началник на кабинет се изпълнява винаги от едно лице. Ищцата е била назначена на тази длъжност от началото на м. юни 2021 г., като на 02.06.2021 г. си е подала оставката. Интервюто е проведено на 03.06.2021г., поради което съдът приема, че адресат на изявлението е Ф.-К.. Въззивният съд е посочил в мотивите си разсъжденията си относно правната уредба на конституционното право на свободно изразяване на мнение, ограничено от забраната правото на свободно изразяване на мнение да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Счел е, че чрез ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, са присъщите на всяка личност права на чест, достойнство и добро име, които именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Посочил е, че гражданската отговорност за обида и за клевета са нормативно установен механизъм за защита на честта, личното достойнство и доброто име, а механизма за реализиране на деликтна отговорност предполага известно ограничение на правото на свобода при публично изразяване на мнения и оценки. Съдът се е позовал на тълкуванията в практиката на ВКС по решение по гр. д. № 5059/2008 г., І г. о,, решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012г. на ІІІ г. о. и решение по гр. д. № 1438/2009 г., ІІІ г. о. относно негативните оценки за определена личност, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Направил е извод, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност, тъй като представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. В процесното изявление не се съдържа твърдение за предаване на класифицирана информация, поради което липсва набеждаване в извършване на престъпление. Съдът е приел и че изявлението не може да се квалифицира като разгласяващо позорни обстоятелства. Посочил е, че предмет на клеветнически твърдения могат да бъдат единствено факти с конкретно съдържание, които носят информация за конкретно определено обстоятелство или за конкретизирано явление, което трябва да предизвиква от гледище на общоприетия морал и добри нрави безусловно отрицателна оценка на обществото, или да приписва извършването на престъпление. Разгласяването на позорно обстоятелство е част от средството за извършване на деянието, но то трябва да бъде факт, а не съждение върху факти, което съждение не подлежи на проверка за истинност, защото е продукт на мисловна, умозаключителна дейност. Несъмнено, единствено позорният факт обосновава отрицателни изводи в обществото за пострадалия, защото води обективно до засягане на неговото достойнство, неговия авторитет пред обществото (обществената оценка на околните за него). Следователно, за да е налице клевета, средството на клеветата трябва да е факт, а не да е оценка, мнение, критика на факт. Когато едно лице изнася публично, пред обществото засягащи достойнството на друго лице факти, те трябва да отговарят на обективната действителност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, като правно значение оценките имат само ако са обидни, т. е. ако накърняват честта, самооценката за обществената ценност на личността като съвкупност от физически и духовни качества. Квалифицирайки изявлението като оценъчно съждение, въззивният съд е направил извод, че не е налице обида или клевета. Посочил е, че то представлява обобщен коментар на факти с негативен оценъчен характер и е мисловно отражение на личната позиция на ответника. Оценъчното съждение, мнението, интерпретацията може да са пристрастни, негативни, но не са факти, поради което не могат да бъдат подлагани на проверка за вярност. В случая изказаното от ответника мнение не следва да се квалифицира като засягащо достойнството на ответника, тъй като не цели единствено да го опозори. Неговата оценка е резултат от субективни процеси на мисловен анализ, тълкуване на информацията и лични впечатления. Негативното внушение по отношение на личността на ищеца не е направено нито в недопустима форма /използваните изрази не надхвърлят добрия тон/, нито самоцелно, за да бъде увреден. Следователно не са превишени ограниченията по чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ на правото да се изразява мнение. Допълнително съдът се е позовал и на практиката на ЕСПЧ и ВКС относно допустимите граници на критика на публичните в сравнение с частните лица. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Е. П. Ф.-К. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) какви са пределите на упражняване на правото свободно да се изразява мнение по смисъла на чл. 39 от Конституцията на Република България и чл. 10 ЕКЗПЧОС и налице ли са тези предели при изказвани негативни оценъчни съждения, засягащи конкретно лице; 2) В съдържанието на свободата на словото включва ли се възможност за разпространяване на обстоятелства, които засягат лични, граждански и човешки права и съставляват обида и клевета.. Вторият въпрос е неотносим към мотивите на въззивния съд, доколкото предпоставя изявленията да се квалифицират като обида и клевета, а съдът е квалифицирал изявленията в процесното изказване единствено като оценъчни съждения, като е изрично е посочил защо приема, че не съдържат обида или клевета. По първия поставен въпрос е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се провери дали изводите на въззивния съд, че изявленията в процесното изказване съставляват единствено оценъчно съждение, като негативното внушение по отношение на личността на ищеца не е направено нито в недопустима форма /използваните изрази не надхвърлят добрия тон/, нито самоцелно, за да бъде увреден, а следователно не са превишени ограниченията по чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ на правото да се изразява мнение съответстват на следното тълкуване в практиката на ВКС по решение № 369 от 26.11.2015 г. по гр. д. № 2098/2015 г., ІV г. о.: Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т. е. ако не осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения. Ако те са верни не се носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, има отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка достоверността на разпространената информация… Фактическите твърдения, разпространени чрез медиите, подлежат на доказване за истинност, докато оценъчните съждения са мнения и коментари и не могат да се доказват, но следва да се преценява дали е налице достатъчно фактическо основание в тяхна подкрепа. Необходимостта да се докаже степента на връзка между оценъчното съждение и подкрепящите го факти е различна в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. По въпроса е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, доколкото следва да се даде тълкуване дали във всички случаи квалификацията като оценъчни съждения на дадени изявления, които не са направени чрез изрази, надхвърлящи добрия тон, е основание да се приеме, че не е осъществен деликт, като се има предвид тълкуването на чл. 10 ЕКПЧОС на ЕСПЧ по решение от 17.12.2004 г. по дело П. и Б. срещу Д., че дори изявлението да се квалифицира като оценъчно съждение, трябва да съществуват достатъчно фактически данни, които да го подкрепят, иначе то би надхвърлило допустимото. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение