Определение № 4709 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3716/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ДБ груп 2016“ ЕООД, София против определение на Софийски апелативен съд /САС/ № 1273 от 13.05.2025 г. по ч.гр.д. № 435/ 2025 г., с която е потвърдено определение на Софийски градски съд /СГС/ от 08.11.2024 г. по гр.д.№ 7752/ 2024 г., с което производството по делото е спряно на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК - до приключване с окончателен съдебен акт на производството по гр.д.№ 11071/ 2023 г. на СГС. Жалбоподателят счита за неправилни изводите на въззивния съд, че има връзка на обусловеност между двете дела – гр.д.№ 7752/ 2024 г. на СГС и гр.д.№ 11071/ 2023 г. на СГС. Въззивният съд не обсъдил оплакванията му за неправилност на определението на СГС и погрешно приел, че ако отмени постановеното от СГС определение за спиране ще пререши спора. Определението на САС нямало да формира сила на пресъдено нещо по отношение на спорния по делото въпрос и даденото разрешение нямало да е задължително за решаващия състав на СГС, при постановяване на акт по същество на спора. Излага подробни съображения, според които спорът по настоящето дело /образувано по иск за обявяване на окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на идеална част от недвижим имот, сключен на 21.07.2016 г. между него и ответниците С. и М. А./ не бил обусловен от решението по спора, по който е образувано гр.д.№ 11071/ 2023 г., СГС /по иск за обявяване на окончателен на предварителен договор за учредяване право на строеж от 18.07.2016 г., сключен между ищеца и останалите съсобственици на недвижимия имот, идеални части от който са предмет на продажба по силата на договора от 21.07.2016 г./. Тълкуването по последния договор според касатора водело до категоричен извод, че сключването на окончателния договор за учредяване на право на строеж не се явявало предпоставка за сключването на окончателния договор за покупко-продажба на идеални части от недвижимия имот. Разпоредбата на чл.8 от предварителния договор за покупко-продажба на идеални части от недвижимия имот не установявала модалитет за прехвърляне правото на собственост по отношение на идеалните части от имота, а същата давала право на купувача да се откаже от договора, ако не сключи окончателен договор за учредяване право на строеж за изграждане на сграда в границите на поземления имот. Затова счита, че не са налице предпоставките за спиране на производството и моли определението, с което това е постановено, да бъде отменено. Като основание за допускането му до касационен контрол поставя правните въпроси 1. Следва ли съдът да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК винаги, когато изходът от него зависи от преюдициален въпрос, предмет на друго висящо производство, или е необходимо съдът да извърши преценка за относимостта и обвързващата сила на бъдещото решение по това производство?; 2. Налице ли е основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато преюдициалният въпрос може да бъде разрешен и в рамките на настоящето производство, без да е необходимо изчакване на изхода от друго дело?; 3. Длъжен ли е съдът да обсъди служебно наличието на предпоставките за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или това основание се прилага само по изрично направено искане на страна?; и 4. Представлява ли основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК наличие на друго дело, в което се разглеждат сходни, но не идентични факти и правоотношения, или е необходимо абсолютна идентичност на преюдициалния въпрос?. Според касатора въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, евентуално поддържа, че те имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Моли също така да бъде прието, че обжалваното определение е очевидно неправилно, без да излага съображения в какво конкретно тази неправилност се състои. Ответните по частната жалба страни С. А. А. и М. М. А. не вземат становище. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от „ДБ груп 2016“ ЕООД срещу С. А. А. и М. М. А., предявен е конститутивен иск за обявяване на окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на идеални части от недвижим имот, сключен на 21.07.2016 г. между ищеца като купувач и ответниците С. и М. А. като продавачи. С решение от 27.03.2024 г. по гр.д.№ 18379/ 2021 г. на Софийски районен съд искът е отхвърлен като неоснователен. Съдът се мотивирал, че според договора окончателен договор следвало да се сключи в 90-дневен срок от датата на подписване на предварителния договор, но не по-късно от деня на сключване на окончателен договор за учредяване на право на строеж между „ДБ груп 2016“ ЕООД и останалите съсобственици на същия УПИ. За това право за строеж бил сключен друг предварителен договор от 18.07.2016 г, между ищеца /приемател и строител/ и останалите съсобственици на имота. Приел е, че падежът на задължението по предварителния договор от 21.07.2016 г. бил поставен в зависимост от сключването на окончателен договор по предварителния договор от 18.07.2016 г. и доколкото последният не бил сключен, неоснователен бил искът за обявяване на окончателен и на договора от 21.07.2016 г. Първоинстанционното решение било обжалвано от „ДБ груп 2016“ ЕООД, по жалбата било образувано гр.д.№ 77852/ 2024 г., СГС. С определение, постановено по това дело на 08.11.2024 г., въззивният съд спрял производството на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Установил, че ищецът е завел иск по чл.19 ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор от 18.07.2016 г. относно правото на строеж, по който било образувано гр.д. № 11071/ 2023 г., СГС, неприключило. Приел, че предвид предмета на настоящото производство /обявяване за окончателен на сключения втори по ред предварителен договор относно ид.ч. от същия имот/, то крайният акт по гр.д. № 11071/ 2023 г., СГС, бил от значение за правилното решаване на спора. Ищецът обжалвал спирането, но с обжалваното в настоящето производство определение на САС жалбата му не била уважена. Според апелативния съд, мотивът на първоинстанционният съд да не уважи иска по чл.19 ал.3 ЗЗД, бил начинът на определяне на срока за сключване на окончателния договор. В рамките на този срок следвало да се осъществи насрещна престация по друг предварителен договор. Именно този предварителен договор се искало в различно производство да бъде обявен за окончателен. Ако с решението по другото дело искът бъде уважен, то изводите по съществото в настоящия спор биха били различни. САС счел за недопустимо да преценява дали има обусловеност на материалноправно ниво между двата договора, тъй като това би означавало да се предреши спорът. Щом с въззивната жалба се твърдяла неправилност на решението на СРС, СГС като въззивен съд бил длъжен да направи проверка за правилността на постановеното решение, а решаващите съображения на първата инстанция за отхвърляне на иска били, че не е настъпил срока за обявяване на договора от 18.07.2016 г. за окончателен. Така мотивираният въззивен съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол, тъй като само третият въпрос обуславя обжалваното определение, но той нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По разрешаването на този въпрос има трайно установена практика, обективирана изрично в мотивите на Тълкувателно решение № 1/09.07.2019 г. по тълк.д.№ 1/2017 г., ОСГТК, ВКС. Висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Същото разрешение третият формулиран от касатора въпрос е намерил в обжалваното определение, поради което по него не е налице нито допълнителното основание по т.1, нито това по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Останалите повдигнати от касатора въпроси са необуславящи. В обжалвания акт няма изложени съображения, че съдът не трябва да извърши преценка за относимостта и обвързващата сила на бъдещото решение по обуславящото производство, преди да спре производството по своето дело на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Обратно, такава преценка е извършена в мотивите на обжалвания акт. Също така съдът не е постановил, че преюдициалният въпрос може да бъде разрешен и в рамките на настоящето производство, без да е необходимо изчакване на изхода от друго дело. Напротив, той е приел, че преюдициалният въпрос не може да бъде разрешен в това производство. А що се касае до питането наличието на друго дело, в което се разглеждат сходни, но не идентични факти и правоотношения, основание ли е за спиране на производството, то няма отношение към правните разрешения на въззивния съд. Според задължителната съдебна практика, основанието за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Идентичност на фактите и правоотношенията съдебната практика не изисква, съответно и въззивният съд не е излагал съображения за нужда от такава. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по твърденията, че обжалваният акт е очевидно неправилен. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“, поради което не са налице предпоставките по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По изложените съображения съдът