Определение № 27 от 21.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6320/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] срещу Решение № 6334/ 07.09.2015 г. по в.гр.д.№ 18037/14 г. на Софийския градски съд, ІV-В въззивен състав. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение от 06.08.2014 г. по гр.д.№ 21724/12 г. на Софийския районен съд, 29 състав, с което е уважен предявеният от касатора против Н. С. К. като [фирма] отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за установяване, че ответникът не е собственик на двуетажна масивна сграда на [улица] [населено място], като производството е прекратено поради недопустимост на така предявения иск. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално- неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което отрицателният установителен иск за собственост бъде уважен със законните последици.

В приложено към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите твърдят, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по следните обуславящи изхода на спора въпроси, а именно:

1. Длъжен ли е решаващият състав на съда да се съобрази с влязъл в сила съдебен акт по същото дело, с който е решен спора за наличието на правен интерес на ищеца за водене на иска? Въпросът е формулиран предвид постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК Определение № 427/ 12.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 3593/13 г. на ВКС, ІІ г.о., с което е отменено въззивното определение за потвърждаване на определението на първоинстанционния съд, с което производството по настоящото дело е прекратено като недопустимо. В мотивите си касационният състав е приел, че когато правният интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост произтича от твърдението на ищеца, че е титуляр на правото, което отрича на ответника, доказването на твърденията му е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация, с оглед на което по този въпрос съдът следва да се произнесе с решение, разрешаващо спора за собственост със сила на пресъдено нещо. В този смисъл, при уточняване и конкретизиране на въпроса съобразно указанията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос по същество е, как следва да процедира съда, сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, когато правният интерес на ищеца от предявения иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото, което отрича на ответника, при формиране на извод за недоказаност на фактите, на които се основава правото на собственост на ищеца- да прекрати производството поради липса на правен интерес или да се произнесе с решение по съществото на спора.

Останалите формулирани от касатора правни въпроси са: Длъжен ли е решаващият съд, при възприемане на фактически изводи, които не кореспондират със заключението на изслушана по делото експертиза, да изложи съображения относно заключението, като посочи причините, поради което не е възприел същото?; Прекратява ли се правото на собственост върху постройка с разрушаване на същата, и дали при изграждане на нова постройка със същите пространствени параметри възниква нов обект на право на собственост, а ако не- от кой момент възниква новото право на собственост?

Ответникът по касационната жалба- Н. С. К. като [фирма] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия от формулираните от касатора правни въпроси, който е от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение за обезсилване на първоинстанционния съдебен акт и прекратяване на производството като недопустимо поради липса на правен интерес. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос се явява в отклонение от задължителната съдебна практика, каквото представлява постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК Определение № 427/ 12.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 3593/13 г. на ВКС, ІІ г.о., според което в хипотезата, при която интересът от предявения отрицателен установителен иск произтича от спор за собственост между страните, доказването на фактическите твърдения на ищеца е въпрос на материална, а не на процесуална легитимация. По тези съображения касационното обжалване на въззивното решение на СГС следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По отношение на останалите два правни въпроса основания за допускане на касационното обжалване не са налице. Начинът, по който съдът цени заключението на вещото лице, е регламентиран достатъчно ясно и точно в разпоредбата на чл.202 ГПК, според която съдът не е обвързан от заключението, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. В конкретния случай въззивният съд не е игнорирал заключението на изслушаната Съдебно-техническа експертиза, а тъкмо напротив- кредитирал го е като кореспондиращо на останалите събрани по делото доказателства досежно вида и състоянието на процесната сграда в периода след 1980-те години. В този смисъл въпросът по начина, формулиран от касатора, не е обуславящ, а и липсва каквато и да е необходимост от изясняване смисъла и съдържанието на приложимата за случая процесуалноправна норма на чл.202 ГПК. Колкото до въпроса, дали с разрушаване на постройката се погасява правото на собственост върху същата и респективно дали при възстановяването й възниква същото право на собственост или новопостроеното принадлежи на собственика на земята съгласно чл.92 ЗС, същият по никакъв начин не е формирал решаващата воля на съда по смисъла на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, тъй като по този въпрос липсва произнасяне в мотивите на въззивното решение- прието е единствено, че доколкото към 2007 г., когато ищецът е придобил собствеността върху земята с договор за покупко-продажба, сградата е съществувала като самостоятелен обект и не е била описана в нотариалния акт, то същата не е преминала в негова собственост, тъй като не е била предмет на договора, а същевременно очевидно не е могла да се придобие впоследствие и по приращение, след като към момента на сключване на договора вече е била изградена.

С оглед гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение на СГС следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК само по първия от формулираните от касатора правни въпроси, като на касатора се укаже необходимостта да представи доказателство за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата му в размер на 747,55 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.

Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение